Начало » В. Публицистика » ИСТОРИЯТА НА ЕДНО „МИЛИОНЕРСКО“ ДЕТСТВО – 6

На сватбата на братовчед ми Мишо. Това е площадът, където се разполагаше панаирът


СЛЕД ОТКРИВАНЕТО НА НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

6.

Но да се върнем на… паяците. Както споменах, най-често ги ловяхме в двора на техникума по нефтодобив. Прескачахме невисокия зид и необезпокоявани от никого, се отдавахме на вълнуващото развлечение-приключение. Нали беше ваканция, нямаше кой да ни види и чуе.

Дупките на земните паяци се откриват лесно, защото са разположени на гола земя. Излъже ли се обаче някое насекомо – бръмбар, мравка, пеперуда – да надникне в дълбоката отвесен отвор, това й беше виждането. Паякът мълниеносно се изстрелва от дъното, където е леговището му, и сграбчва невнимателната си жертва за тънкото вратле.

Ловяхме паяците по много прост и хитър способ: на самия край на здрава връв залепвахме топче дзифт и го пускахме в дупката. Само след секунди дръпваш леко, за да се увериш, че паякът е захапал топчето, и бавно-бавно издърпваш връвта; горкият земен паяк така захапва дзифта, че не може да измъкне от лепкавото топче големите си и страшни – зъби, и за нула време се озовава в кибритената кутийка… Там, ако вече има друг паяк, започват ожесточени схватки между двете насекоми, които с невинна детска жестокост наблюдавахме и обсъждахме развълнувано. Паяците бяха нашите гладиатори, а ние – весталките, които сочеха с палци надолу: „Смърт!“

Друго занимание ни бяха игрите в селския парк, където се намираше лятното кино. В единия край на парка се тъмнееше плитко изкуствено езерце, над което – на най-тясното място – майстори бяха сковали гърбаво мостче с дървени перила от двете страни. Край езерцето имаше и алпинеум, растяха дървета, храсти, много цветя.

На другия край на парка стърчеше невисок фонтан насред кръгъл плитък басейн с червени рибки. Паркът беше ограден с висока ограда. Вътре се влизаше през параден вход с арка откъм площада, където в началото на август се настаняваше панаирът. Между площада и парка лениво течеше селската бара, чиито невисоки брегове бяха обрасли с бурени и треволяци. Затова пред входа на парка имаше малък каменен мост с плътни циментови парапети, покрити с гладък бял камък, върху които човек спокойно можеше да седне и да си клати краката над течащата бистра вода.

Покрай оградата на парка растяха гъсти храсти, сред които се криехме, за да изпушим събраните по улиците фасове. Понякога разполагахме и с цели цигари, спечелени като награда от някого на някое от стрелбищата при точна стрелба с въздушна пушка. Цигарите бяха фемина – без филтър, но с лъскав накрайник от жълт станиол. Всеки, който умееше да прави кръгчета с тютюневия дим, се радваше на голяма почит и уважение, особено пред по-малките момчета, които още не пушеха.

Тъй като панаирът оставаше в село по цял месец, точните стрелци измежду нас осигуряваха на бандата редовно снабдяване с хубави цигари. Бяхме славна банда, но това ни бяха големите бели: да прескачаме оградата на парка, да хвърляме камъчета в езерцето и да пушим тайно сред храстите. А, още и ловенето на паяци и стрелбата с прашки по лястовици, врабчета и гугутки.

Ако това беше изколцатването, за което ме предупреждаваше баба, то значи не можах да се предпазя и се бях изколцатил. А ако беше нещо друго, значи не бях…

Често обаче си играех и сам в Горния двор. След като ни взеха и лозето, работата намаля – баба сама се грижеше за градините тук, а и то не беше кой знае каква работа. Приятелчетата ми помагаха вкъщи или някъде из къра и ако никой дойдеше да ме извика да си поиграем, аз си устройвах собствени забавления. Имах лък и колчан със стрели, повечето с тъпи върхове. Но имах и с остри върхове, направени от капачки за буркани, от които изрязвах с голяма здрава ножица триъгълно парче. После го свивах, съединявайки двата края в основата на триъгълника; получаваше се убийствено острие с конусовидна форма, което нахлузвах на върха на стрелата. С такава тежест и с няколко гугуткови пера, закрепени в другия край, стрелата можеше да прелети и 30 метра и да се забие в най-дебелата кора.

За мишена ми служеше дебелият ствол на старата черница, която растеше от памтивека между сламалъка и коша. Бях си направил обаче само няколко смъртоносни стрели и ги криех на сигурно място в някоя ниша. Не ще и дума, лък с такива стрели си е сериозно и опасно оръжие. А с тъпите стрели се целех в кокошките и петела, които, колчем ме видеха въоръжен, се изпокриваха, та рядко ми се удаваше възможността да отстрелям някоя птица.

Вечер пък седях на пейката с баба да позяпаме Движението. Баба държеше бастоня си с две ръце и често-често кимаше с глава, отвръщайки на многобройни поздрави. По тротоара също бавно крачеха хора, спираха се при нас, разменяха с баба по някоя приказка, а сетне продължаваха към центъра.

Ще вметна, че на нашия тротоар се извисяваха две-три зимни круши, които тук наричаха присади. Те ставаха много едри и зрееха сигурно чак до ноември, ала пак си оставаха зелени и твърди. Бяха продълговати, сочни и имаха чуден вкус. От тях приготвяха основно много хубаво сладко. Инак по тротоарите на улиците в селото растяха предимно черници – бели и черни. Хората масово отглеждаха копринени буби, а те, както се знае, се хранеха само с листа от черница.

Няколко пъти чувахме буби и ние – бубарниците бяха разположени в малката стая на горната къща. Беше и любопитна, и малко неприятна гледка да наблюдаваш как тези така или иначе гъсеници хищно нагъват и опустошават стотици и хиляди черничеви листа. Бубите приключваха този етап от живота си, като се завиваха с произведената от тях самите копринена нишка, а само след няколко дни се превръщаха в бледожълтеникави пашкули, които баба предаваше в бубарския пункт….

Понякога отивахме и ние с вуйна да се поразходим към центъра, включвайки се в Движението. Но не стигахме до края, ами се отбивахме при циганина Караман, който вече бе изтъркалял количката си от нашия коридор, където я оставяше да домува през лятото и есента. (Макар че тя оставаше и през нощта там, никой не казваше, че нощува.)

Караман обикновено заставаше с количката си под уличната лампа на ъгъла на първата пряка на главната улица; недалеч отляво на тази пряка беше сградата на зимното кино.

Спирахме с вуйна пред количката и тя нехайно го заприказваше. Караман се усмихваше широко и разкриваше едни много смешни големи като на кон и пожълтели от тютюна зъби. Мършавото му кафявочерно лице почти не се виждаше на мътната светлина на лампата, обаче зъбите му блестяха.

Стои си той зад количката и току се провикне с напевен глас:

-       Семки, молим! Убави, пресно изпекани семки! Тиквено семе, молим! Убаво изпекано тиквено семе!

Количката имаше вместо капак две стъклени витринки, които се приплъзваха в специални жлебове по дължина от двете й страни. В едното отделение Караман държеше черният слънчоглед, от който продаваше на чаша. Или я изсипваше направо в дланта на купувача, или му напълваше, ако мющерията пожелае, по-малка или по-голяма фуния от бяла хартия. Когато нямаше клиенти, Караман димеше с цигарата и свиваше фунии.

В другото отделение на количката той държеше останалата си стока. Ако някой клиент поискаше нещо друго, а не слънчогледови семки, Караман плъзваше витринките към другия край на количката и изваждаше я пакетче фъстъци, я пликче с бонбони, я бензинова запалка. Но запалки продаваше много рядко, тъй като на село масово се ползваше кибрит.

По някое време вуйна със светкавично движение грабваше шепа семки. Караман съвсем леко се намръщваше и усмивката му залязваше, но той дума не обелваше, защото и без това си държеше количката в нашия коридор, без да плаща никакъв наем. Изражението му обаче казваше: „От мен да мине!“

Караман беше голям майстор в своя занаят. Семките бяха едри, чупеха се лесно с характерен пукот, който не се чуваше само заради селската глъчка, и бяха изпечени и осолени таман, според вуйна.

Днес циганите като Караман са рядкост. И те като българите не можаха да станат нови хора, а само станаха прекалено много.

Понякога прекарвах вечерите в Спортния клуб и гледах как възрастните играят шах. Така научих шаха – с гледане. Спортният клуб се помещаваше в наш дюкян – една от стаите  в предната къща. По професия вуйчо беше бръснар. Баба и дядо го проводили още навремето в София да учи занаят. И добре се бяха ориентирали: друга бръснарница в селото комай нямаше. Вуйчо можеше не само да бръсне, но и да подстригва. Клиентелата му беше голяма – всичко мъжко от селото прибягваше до неговите услуги.

Вуйчо имаше още ръчни машинки за подстригване, остри ножици, кутия с бръсначи, кожен каиш за точене, лъснал и опасно изтънял в средата от употреба, гребени и съд с дезинфекционна течност, в който ги киснеше. Имаше и стол с висока облегалка и облегалки за ръцете, дървен шкаф с умивалник и чекмеджета отстрани, върху който беше закрепено голямо огледало с лъскава кафява дървена рамка.

Обаче и „народната“ власт хич не го бръснеше… И той не винаги можеше да си упражнява занаята: това зависеше от капризите, нагласите и настроенията на „народната“ власт и на нейното класово-партийно отношение към частните занаятчии. Тя ту им даваше право да работят частно, ту им забраняваше. Това се беше случвало няколко пъти.

По същия начин бяха постъпили и с бащата на моя съученик Емо Тупара от Пета гимназия „Иван Вазов“ в „Борово“. Бай Тошо беше ръкавичар и кожухар по професия, а ту му затваряха дюкяна, ту му позволяваха да се труди честно и почтено, за да изкарва, без да експлоатира никого, прехраната на собственото си семейство!

С Емо бяхме големи приятели. Той обаче не щеше да учи, а с голямо желание тренираше бокс и ми показваше ъперкъти, крошета и подскоци, защото бокс се играе не само с юмруци, а и с крака. Класната – другарката Георгиева – ми възложи в десети клас да помагам на Емо в ученето и в писането на домашните. Имало някакво указание по-добри ученици да бъдат прикрепяни към по-слаби, за да им въздействат положително в учението.

Ходех у Емови сутрин да учим заедно по литература. Докато четяхме, изпивахме цяла кана домашно вино, замезвайки с домашен суджук, и двете благини собствено производство на бай Тошо Ръкавичаря. Много добро – привидно леко и затова пивко – му беше винцето, но всъщност бе и доста силно, така че двамцата с Тупи се наквасвахме едно хубаво още  преди обяд. Така и отивахме на училище – направили главите и в много весело настроение, но успявахме да скрием причината за него от учителите. Веднъж през голямото междучасие не ми стигнаха парите за сандвич. Тупи си беше купил голям сандвич с дебърцин, който стърчеше от хлебчето поне един метър. Поисках му и той с готовност ми подаде дебърцина към устата. Но понеже обичаше да погажда номера, в последния момент дръпнал сандвича и си подложил средния пръст. Точно този момент го бях пропуснал, но ми стана ясно веднага, след като бях налапал голяма част от пръста му и с все сила го захапах; нали подозирах, че ще дръпне бързо сандвича и няма да мога да си отхапя хубаво парче.

Викът на Тупи огласи цялото училище, той си сложи пръста между коленете от болка и взе да вие като койот в мъгла. Събра се целият коридор да гледа и да се чуди какво е станало, а аз се превивах от смях, защото знаех, но си траех.

Важното е, че Тупи изкара четворка на изпита, и то със знания, а не както досега – с преписване и подсказване.

Като ученик в горните класове съм се напивал сериозно още един-два пъти, като най-якото беше с близнаците Сашо и Коко – също мои съученици от Пето. Напихме се в тяхното мазе с коняк, това толкова подло и коварно питие. Там, в тяхното мазе, ми останаха ръкавиците и аз още не съм си ги прибрал, защото някой взе, че повърна върху тях. Като поизтрезняхме, Коко – той явно беше пил най-малко – ме заведе чак до нас в „Борово“ и аз, в знак на благодарност и добри чувства, щедро му подарих нашия хубав трикрил гардероб, но той и досега не си го е взел. Така или иначе, ние бяхме „две добри лоши момчета“, както сме си написали взаимно върху корицата на една книга от поредицата „Библиотека за ученика“ и сме се подписали за достоверност.

Та и вуйчо ту окачваше, ту сваляше фирмата, на която беше написано косо с малки букви в левия ъгъл „бръснарница“, а с големи прави и на голямо разстояние една от друга – „ГРАФА“. Такова беше прозвището на фамилията – графовете, произнасяно ето така: графеата. Казваше например: „Това е тоа и тоа, он е от графеата…“

Когато му забранеха да бръсне, вуйчо откачваше фирмата от куките над дюкяна и я смъкваше в мазето за по-добри времена. Тогава бръснарницата се превръщаше в спортен клуб „ЛЕВСКИ“, чийто председател беше той като запален спортен деятел и голям левскар. Баща ми беше от ЦСКА (тогава ЦДНА) и първоначално и аз бях цесекар, но вуйчо успя да ме превъзпита и направи левскар. (Пък и не е интересно в една къща всички да са от един отбор…)  Татко ни водеше с майка на мачове по времето, когато стадионите бяха пълни и се играеше по-истински футбол. Сега българският футбол изобщо не ме интересува, защото той е едно от имената на мафията.

С други думи, когато вуйчо не беше бръснар, ставаше деятел левскар…По стените на клуба имаше големи плакати на „Левски“, знамена и знаменца, портрети на Гунди, Соколето, Фифи Перото – прозвището на дясното крило Павлов, ако не бъркам, и на други известни футболисти от синия тим, чиито имена вече не помня. Вуйчо продаваше тук билети за предстоящи мачове на селския отбор и за мотоциклетни състезания, както и лотарийни билети. В клуба можеше да се играе шах, както споменах, а вуйчо го поддържаше изметен и чист.

Край село имаше футболен стадион и дори мотописта – една от малкото писти в подобно населено място. Изобщо в този край хората си падаха по автомобилизма и мотоциклетизма. Неведнъж съм ходил да гледам футболни мачове от селското първенство в северна България и състезания по мотоциклетизъм. Това бяха големи събития в село и момчетията не ги пропускаше. Изпиваше се много лимонада и бира, изпушваха се много цигари и се изяждаха килограми слънчогледови семки, а накрая и реферите обикновено изяждаха по някой и друг ритник от разярените запалянковци на падналия отбор, въпреки че винаги ги пазеха по двама униформени милиционери. Забелязал съм, че футболът още оттогава, освен емоционално преживяване, е и важен отдушник и възможност за българина да протестира срещу световната неправда, без да си рискува главата.

Най-добрият шахматист в селото беше един мълчалив еднорък мъж с голяма, но плешива глава, със силно обгоряло от слънцето лице и с почти сини устни, може би защото непрекъснато ги хапеше, а това явно му помагаше да се съсредоточава и да мисли. Той биеше всички наред, дори и когато играеше от самото начало на играта без царица. Все пак веднъж аз успях да го победя и той много ме похвали. Но го бих без царица. Играеше ли с царицата, ни кой не можеше да му излезе насреща.

(Следва)
23 април 2014 Коментари

Вашият коментар: