Начало » В. Публицистика » ИСТОРИЯТА НА ЕДНО „МИЛИОНЕРСКО“ ДЕТСТВО – 7

СЛЕД ОТКРИВАНЕТО НА НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

7.

Когато все още ходехме на лозето, едно от любимите ми занимания беше да броя вагоните на преминаващите влакове. С пътническите беше лесно, защото вагоните бяха не повече от пет или шест. Товарните обаче имаха многократно повече и понякога се случваше локомотивът да се е скрил зад единия завой, преди да изскочи последният вагон иззад другия завой! Такъв влак, значи, возеше поне 40 вагона, защото дъгата на завоя срещу нашето място бе много, много голяма!

Броенето не беше никак лесно, защото скоростта беше висока и вагоните просто се сливаха един с друг, особено когато бяха еднакви, например конски. Имаше обаче и други видове вагони – някои открити с нисък борд, други без бордове, само с къси стълбчета в четирите ъгъла и в средата, а трети прелитаха пред погледа с по една гола платформа… Когато обаче бяха закачени вагони от различен вид един зад друг, по-лесно можех да ги различавам и преброявам. Но никога не бях сигурен дали не съм пропуснал някой или пък не съм преброил един или два повече! Ставаше ми чоглаво, обаче нищо не можеше да се направи – влакът вече бе отминал и пронизителното изпищяване на локомотива означаваше, че влакът наближава гарата в село Ясен. Тракането на колелетата обаче дълго-дълго отзвучаваше в нагретия въздух.

Пътническите влакове пък обичах да ги… изпращам. Колко пъти изтичвах към линията, за да мога по-добре да различавам хората, застанали прави зад прозорците (някои пушеха, виждах дори от това разстояние), и за да им помахам за поздрав! В онези далечни години хората все още не се бяха изколцатили или развалили съвсем, както стана по-късно, и аз с огромна радост виждах как десетки ръце ми отвръщат с кратко махване или просто с разтворена длан! Ставаше ми много драго при мисълта, че толкова хора ме гледат и виждат, гледат и виждат баба, която нещо се шушка из градината или лозето, гледат към нашия геран с високото геранило с кобилица и може би се питат кои и какви сме ние – и така с баба не бяхме сами в цялото това огромно, пусто, потънало в слънце, зеленина и мараня пространство.

Веднъж в късния следобед, след като си бяхме свършили работата и се канехме да се прибираме, от един открит вагон на профучаващия товарен влак се откъсна грамадна дебела талпа; явно товарът във вагона не беше укрепен както трябва и талпата се бе изсулила лека-полека от единия край.

Веднага спрях да броя вагоните. Преди още талпата, описвайки дъга и завъртайки се един-два пъти във въздуха, да тупне върху склона на насипа и баба да успее уста да отвори и да викне подир мен, аз вече бях преполовил разстоянието до линията. Прескочих с лъвски скок баричката на тясното място, изкатерих се до половината на склона и сграбчих талпата по средата. Тя беше дълга поне пет метра, съвсем бяла, прясно рендосана и неочаквано лека, защото беше чамова. Върнах се също на бегом и я отнесох направо до каруцата, където баба вече беше освободила място за неочакваната придобивка. Дъното на каруцата се състоеше от три широки дъски и ние леко плъзнахме талпата точно по средата. Тя беше по-дълга от каруцата, затова баба махна дъсчената преградка, която стоеше в предния край напречно между двете ритли, за да ни предпазва от опашката на кравата, и разположихме чамовата талпа така, щото тя щръкна с по един метър отпред и отзад на каруцата. Поставихме обратно чергите, ямурлука, торбата и останалия багаж – връхни дрехи (на село никога не се отива някъде без хляб зимъска и без дреха лятоска), мотики, сърпове и друг инвентар.

Никой от нас не си задаваше въпроса за какво ще се използва талпата. На село дървеният материал има толкова широка употреба, щото ничие въображение не би могло да предположи, че само след няколко години ще разбичат в дъскорезницата тази голяма дебела бяла чамова талпа и от нея ще сковат ковчега на дядо Савко.

Аз не ходих на погребението – понеже съм бил още малък, решили да не ме водят, за да не се разстройвам, пък и бяхме почнали вече училище.

Когато дойдох в Дъбник през следваща ваканция, първо отидох в горния двор и се качих на сламалъка, за да потърся талпата, където с баба я бяхме скрили под сеното (нали беше държавна, народна, социалистическа собственост, пък ние не я предадохме, ами я прибрахме, та баба я беше страх), но не я открих и много се зачудих за какво са я употребили. Когато научих след време, изпитах тягостно чувство, примесено с необяснимо удовлетворение…

Като идваха на лозето всички, ставаше много шумно и весело. Това се случваше, когато трябваше да се прибере реколтата, например гроздето. (От гроздето дядо правеше вино и вареше ракия. Всяка години ни пращаха в София по влака  малко петдесетлитрово буре с канелка. Татко наливаше всяка вечер вино в малка стъклена кана и се виждаше, че то е тъмночервено на цвят и гъсто; имаше и хубав аромат, но на мен ми горчеше и се мръщех, когато татко ме подканеше да го опитам; много по-късно виното взе да ми се услажда.)

Тогава работехме здраво и почти без приказки. Но още преди да почнем гроздобера, баба откъсваше от различните сортове грозде по няколко чепки, дядо връзваше на геранилото нова блестяща поцинкована кофа и изваждаше от дълбокия кладенец прясна леденостудена вода, в която баба пускаше набраното грозде да изстине. От това грозде ядяхме на обяд за десерт, като се надпреварвахме кой по-бързо може да къса зърна и да ги пъхва в устата си. Дядо беше най-добър в тази дисциплина  и никой не можеше да го изпревари!

Обядвахме на сянка под черницата. Баба постилаше шарената черга на тревата, слагаше по средата торбата, която донасях от каруцата (където тя бе висяла окачена на някоя от ритлите, за да не я нападнат и налазят вагарци), изваждаше цялото й съдържание върху чергата и нареждаше хляба или питата, сиренето, сланината, дървените похлупци с шарена и бяла сол. Дядо нарязваше хляба или разчупваше питата, някой друг откъсваше от градината домати, чушки, сладък воден лук. Не помня да е имало случай нещо да сме връщали в торбата обратно, всичко омитахме!

През горещите августовски вечери, когато небето беше съвсем ясно и звездите се виждаха отлично, разтварях картата на звездното небе от сп. „Космос“, която бяха публикували фолийно на части в четири поредни броя на списанието; фолиата трябваше само да се освободят от телчетата и да се прилепят едно о̀ друго. С часове местех поглед от картата към черното като катран небе, където звездите трептяха като живи, и упорито търсех сред звездите очертанията на съзвездията. Не мога да опиша с думи радостта, която ме обземаше, когато откриех на небето някое съзвездие, което да съответства на някое от картата. (Изключвам Малката и Голямата мечка – те можеха да се познаят и без карта…)

По онова време ме беше увлякла научната фантастика и не признавах нищо друго. Благоговеех пред името на Станислав Лем, а повестта „Непобедимия“, която публикуваха в поредни броеве на „Космос“, направо ме беше обсебила. Очакването на следващия брой беше истинско мъчение, защото дълбоко ме вълнуваше драмата на изпадналите в беда на чуждата планета космонавти и час по-скоро исках да науча какво ще стане по-нататък с тях. Друг преводен разказ, от който бях поразен, бе „Честността е най-добрата политика“. Не помня името на автора, но основната поука от него ми стана още тогава един от водещите принципи в живота – за добро или зло.

И до днес изпитвам влечение към научната фантастика. Само че към по-старомодните автори и теми. В днешно време няма големи писатели фантасти, защото науката напредна твърде много; вече не е приемливо да се фантазира с такова необуздано  и дори инфантилно въображение, което изобщо не държи сметка на правдоподобността на изложението и се интересува главно от човешките взаимоотношения и конфликти, независимо дали се случват на земята или в дълбокия космос.

Когато имаше пълнолуние, трудно можеше нещо да ме откъсне от моите наблюдения. Ех, как си мечтаех да имам телескоп, дори и малък! Прочел вече „Ян Бибиян“,  бях сигурен, че съществуват и лунно царство, и лунни хора, въпреки че научно в сп. „Космос“ и дума не ставаше за това.

Веднъж, когато нощното небе бе катранено черно, а луната – надвиснала току над покрива, аз я посочих възторжено на баба, а тя кратко каза:

-       Да, много убаво се вижда! И човека убаво личи!

Останах като поразен:

-       Кой човек, ма, бабо? Къде е?

Баба на свой ред ме загледа учудено, без да разбира, че й се сърдя, задето не ми го показва по-точно. Аз виждах само тъмни и по-тъмни петна върху блестящата повърхност на земния спътник. който светеше с отразена от слънцето светлина. Човек не успявах да видя! Тогава баба стана по-разговорлива:

-       То целата луна е човешко лице, сине!

Тогава и аз се загледах по-внимателно и пред очите ми неочаквано се появи истинска човешка физиономия, леко наклонена встрани, с ясно очертани уста и различаващи се едно от друго очи, които ме гледаха строго и мълчаливо отгоре, а устата сякаш бе застинала в трагичен вик. Сега винаги, когато има пълнолуние, от пръв поглед различавам Човека на луната, спомням си обяснението на баба и, без искам, въздъхвам. Нямам обяснение защо.

След като ни взеха лозето, вече нямаше, както казах, толкова много работа, освен вкъщи. Баба съвсем се прегърби и ходеше, превита на две. Но и аз бях пораснал, не правех лъкове и стрели, не гонех кокошките из двора, не се катерех час по час на кайсията, освен когато ми се приядеше плод.

Всъщност по това време започнах и по-рядко да ходя на село – от училище през лятната ваканция вече ни водеха по лагери – на море или планина, на екскурзии, на есенни бригади. Игрите ми изглеждаха детска работа и понякога недоумявах как и защо съм правел едно или друго, което тогава ми е изглеждало толкова важно като хербариите например. Въпреки това по-зряло отношение дълго време си пазех някои от стъклените топчета, особено едно „сирийче“, което беше много шарено и ми излезе доста скъпо, тъй като го размених с един съученик за джобно ножче и снимка на културиста Стив Рийвс. Той играеше ролята на Херкулес в едноименния стар черно-бял филм, дето го даваха в някогашното кино „Млада гвардия“ на бул. „Витоша“, което сега не съществува. Рийвс играеше в други филми, но не ги помня.

Ще прескоча погребението на баба през 1980 г., на което присъствах и от което имам снимка с всички роднини и близки, застанали зад ковчега на баба в долния двор. На снимката добре се вижда и лятната кухня с навеса, където се хранехме лятоска.

После дойде 1989 г. и се заговори за връщането на земята. Това наистина стана – върнаха ни имотите в реални граници, и то на същите места, с изключение на Върбака, за който уж нямало законни документи. А там и ливади сме имали, казваше майка. Но дядо толкова не искал да влезем в текезето, че не си описал всички имоти, а и дори признал по-малко декари…

Не беше никак случайно, че другариатът от висшите „ешелони“ на партийната власт организира десетки и стотици пленуми и конгреси на всякакви теми, включително и посветени на борбата с идеологическата диверсия, но така и не посмя да проведе подготвяния цели десетилетия пленум, посветен на проблемите в селското стопанство. Защото със сигурност са се били убедили самите те, че с текезесацията на селото са извършили не просто голяма грешка, а направо нечувано престъпление спрямо трудовия български селски народ. Та хората на село са се сдружавали и кооперирали и без да ги карат зорлем, лишавайки ги от собствеността им и недооценявайки огромната движеща сила на личния интерес. Баба и дядо и няколко други семейства на средняци например си били купили общо вършачка, която всички ползвали поред. Но при колективизацията и нея им взели, разбира се.

Както и да е. Майка ходи няколко пъти на село, когато връщаха земята на собствениците. Тя помнела и познавала толкова добре имотите из Милин кладенец, че от поземлената комисия се спитвала с нея на кого и докъде се простирал даден парцел.

Давахме земята под аренда на един или друг фермер, дори и на бившия министър на земеделието Венцислав Върбанов, който също беше дъбничанин. Но все нещо излизаше криво: арендаторите или бавеха много дължимите суми, или пък просто раздаваха не пари, а натура – брашно, олио или захар, а понякога и лев, и натура не даваха.

И майка се ядосала веднъж и продала всичката земя. То че е било на безценица, било е, ама и без това отдавна бяхме спрели да ходим в Дъбник, който, макар че вече се водеше град, си беше за нас нашето село. Така го наричаше и писателят Марий Ягодов. Той също е от Долни Дъбник и когато се засичахме в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5, където се помещаваше тогава Съюзът на българските писатели, все за село си говорехме, за общите ни познати, за художника Илия Бешков. Той ми казваше: „Значи ти си от Графеата? Помня баба ти и дядо ти, ама други не помня от вас!“

Бай Марий не беше стъпвал в селото от 50 години и не искаше и да стъпи.

-       Предпочитам да си го спомням такова, каквото беше по мое време! – казваше бай Марий, чието истинско име беше Мартин Петров Бочев.

Той ми подари книгата си „Древният път“, посветена на Горун (Дъбник), където някога минавал стар римски път, от който и до днес личат останки.

По-късно бай Марий издаде и биографичната книга за Илия Бешков „Големият най-малък син“.

Неговата майка – баба Пана, и майката на дядо били близки родственици. Майка добре помни и баба Пана, и самия Илия Бешков, който и лятоска носел кожен елек, но с козината навън, защото държал хлад, а между зъбите му винаги се премятал стрък трева; често свирел на обикновена дървена свирка, като се разхождал бавно из чаршията и мислел. А пък съпругата на Илия Бешков им преподавала в гимназията естествознание. Когато през войната англо-американците започнали да бомбардират София, двамата с мъжа й били евакуирани в Долни Дъбник, където вълшебникът на четката и перото и без това си имал къща. (Да не пропусна да кажа, че в Дъбник има дом-паметник „Илия Бешков“. Намира се в лявата част на площада, точно преди входа за парка. А пък стените на механата, където още тогава се издигаше сградата на хоремага, са украсени с негови цветни карикатури и рисунки в уголемен мащаб.)

Кое село, дори и да е вече град, не би се гордяло с такъв знаменит талант? И до днес с удоволствие разглеждам неговите творби и си препрочитам откъси от „Словото на Бешков“. А посягам, ако намеря време, и към книгите на бай Марий…

С „моя дял“ от продажбата на земята на моето детство си издадох трите последни книги – двете „Славотерапии“ и „На 60 стихотворения“. Значи и това дължа на баба и дядо и на техния обикновен живот, изпълнен с много труд, превратности, неволи и тревоги, но и с много радости и тихо, скромно величие. Драго ми е най-вече, че толкова им бях помагал някога!

Затова с дълбока почит и благодарност като закъсняло възмездие посвещавам на светлата им памет тази малка повест на моето незабравимо детство за милиони.

(Следва)

25 април 2014 Коментари

Вашият коментар: