(Продължение)
ПРЕНАСЯНЕТО НА ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ И ПОРЪЧВАНЕ НА НАДГРОБНИЯ ПАМЕТНИК
На 6 юни следната година – 1927-а, ние уредихме второ четене на Димчови стихотворения и с чистия доход основахме фонд за пренасяне костите на поета в България. Писателят Константин Константинов държа две сказки и приходът от тях – 1705 лева, се прибави към нашите първи 1000 лева. От всяко наше четене отделяхме приходи, които прибавяхме към вече събраното.
Набирането вървеше бавно, защото нашите четения не ставаха често и приходите им бяха малки. Когато събрахме около 7000 лева, се заехме да проучим къде точно се намира гробът и кои лица знаят мястото му. Взехме съгласието на близките на Д. Дебелянов да действаме за пренасяне на останките му в България и направихме нашите постъпки пред гръцкото правителство чрез нашето Външно министрество. Получихме отказ.
По-късно настъпи подобрение в отношенията между Гърция и България и ние подновихме постъпките си. Благодарение на застъпничеството на нашето Външно министерство и особено на легацията в Атина, този път дойде благоприятен отговор: „Разрешава се на домашните на запасния подпоручик Димчо Дебелянов да изкопаят костите му и да ги пренесат в България, ако има лице, което да посочи точно мястото на гроба. Желателно е да не се отслужва панихида или да се прави тържество.„ Така гласеше разрешението от Гърция.
Мястото на гроба знаеха братът на Димчо – Илия Дебелянов, и неговият приятел – писателят Георги Райчев.
Готовността, с която Министреството на външните работи ни оказа своето съдействие, ни даде смелост да поискаме съдействие и от други места. Парите, които бяхме събрали, нямаше да стигнат за пренасянето. Отидохме при министъра на войната г-н генерал Кисьов и го помолихме да нареди да ни се отпусне един автомобил, с който да донесем костите на поета-воин Димчо Дебелянов, сложил живота си пред олтара на Родината. Господин министърът не скри радостта си от това, че младото поколение тачи паметта на своите герои, и нареди веднага да ни се даде автомобил, изрече топли насърчителни думи и ни пожела добър успех.
Ние бяхме като крилати. Такъв прием и такова насърчение ние не бяхме очаквали.
Като разбрахме, че за пренасянето на костите няма да похарчим нищо и че парите, които имаме, ще останат, ние решихме с тях да направим паметник на поета. Ние знаехме, че няма да ни стигнат, но мислехме да съберем още, па и няма да правим голям паметник, та да ни струва скъпо. Спряхме се на въпроса: „Кой ще направи хубав паметник за малко пари?“
Някой спомена името на скулптора проф. Иван Лазаров. Знаехме някои негови работи, особено последната му творба – паметник на Яворов. Отидохме при него и му разказахме просто и открито, което ни беше на сърцето. Дали нашето горещо желание да направим паметник и наивността ни, че с малката сума, която имаме, можем да го построим, или нашата любов към поета го трогна, но и той бързо беше спечелен за делото.
Усмихнат и любезен ни каза: „И аз отдавна мисля да направя нещо за Димчо, но досега нямах възможност. Сега ще го направим заедно. От мене нека да бъде художествената работа, а вие съберете средствата за изграждането.“
Обясни ни, че приличен паметник струва около 70 000 лева, и ни пожела лесно и бързо събиране на сумата. Особено доволен остана, че му оставихме пълна свобода при изработването на проекта. Разделихме се и всеки започна своята работа.
Ние се снабдихме с точна скица на гробовете в двора на църквата „Св. Богородица“ в гр. Демир Хисар и с групов паспорт, в който освен братът на Димчо – Илия Дебелянов, като близки и роднини на Димчо Дебелянов бяха вписани писателите Димитър Подвързачов и Георги Райчев, а така също и председателката на кръжеца „Живо слово“ – Невена Буюклиева, артистка от Народния театър.
На 19 август 1931 г. всички формалности бяха уредени и шестима души се качихме на една бързолетна машина, която ни понесе на юг към Пирин и нашия любим поет.
(Следва)
