Славимир Генчев

Схизмата между Рим и Византия се дължи и на „българския въпрос”

Няма значение дали човек е вярващ или не; нещата са се сложили така, щото ние сме рожби (и нашите цивилизации и култури) и на религията. Тя е в основата на държавността, на социалното устройство, на целия ни живот – независимо дали го искаме или не, дали го харесваме или не.
Изборът да вярваш или да не вярваш е личен. А може да вярваш и без да си вярваш!
Но как стигаме ние до православието? Този избор е плод на политически сметки, както е известно – днес спокойно можехме да бъдем я католици, я протестанти. А има и такива, знайно е.
Знаем как са стояли нещата по времето на Борис І. Моравският княз Ростислав се опълчва срещу върховенството на немската власт и търси съюзник в лицето на България.  Само че Людвиг Немски потърсил съюз с хърватите и сърбите, които от своя страна били подклаждани непрестанно от Византия срещу българите, което затруднило Борис и той поискал примирие с Людвиг.
Тогава Ростислав потърсил подкрепата на чешките и полабските славяни, а по-късно към него се присъединил и синът на Людвиг – Карломан, който искал да владее наравно с баща си части от кралството. Стига се дотам, че български отряди се сражават на страната на Людвиг срещу Ростислав и Карломан!
По това време Ростислав поискал от Византия проповедници на славянски език, за да се откъсне княжеството му от влиянието на немското духовенство. А Борис обещал на Людвиг да приеме християнството.
Видният историк Петър Мутафчиев пише: „Ако българите приемели християнството от Рим и попаднели под църковното ведомство на папството,  Византия трябвало да се прости с надеждата да разпростре своето духовно ръководство върху им.”
Последната веднага се подготвила за война срещу България. Положението на Борис станало твърде тежко и той обявил, че ще приеме християнството от Византия. Пратениците му били покръстени още в Цариград, а на връщане с тях дошли епископ и духовници, които покръстили Борис и цялото му семейство. Борис приел името Михаил – като византийския император. „Всичко това, пише Мутафчиев, било само външната страна на едно събитие, предизвикано от причини, много по-дълбоки и сложни.”
А те са няколко: консолидиране на българо-славянското общество, политическо равноправие на славяните и прабългарите, необходимост една нова вяра, която да заличи старите битово-религиозни и племенни различия.
Защо Борис предпочел да приеме християнството от Византия? Защото му допадал повече т. нар. контстантинизъм – върховенството на светския над религиозния водач. Такава власт била нужна на Борис, за да управлява държава с разнородно население.
Както е известно, представители на болярската опозиция се опълчили срещу покръстването и това принудило Борис да действа със сила.
Въпреки тази разправа нещата не потръгнали лесно – византийските духовници били малко, за да могат да проповядват навсякъде; из България плъзнали всякакви проповедници – включително евреи и мюсюлмани, разпространявали се сирийски и арменски ереси и настъпил религиозен хаос.
Това Борис пак се обърнал към Людвиг Немски и папата с молба да му се изпратят „надеждни проповедници” и да му се дадат „книги със закони и наставления”.  Известни са отговорите на папа Николай І – по тях се съди за хаоса, неведението и безпътицата у нас по онова време.
В България пристигнала дори папска мисия. Папството смятало, че църквата стои над народите и държавите и било против самостойното църковно устройство на който и да е народ. Според него не църквата трябва да служи на държавата и народа, а обратното. А това не се нравело на Борис.
Докато вървели преговорите на Борис с папата, в Цариград бил извършен преврат и Михаил ІІІ бил заменен от Василий І. Сменен бил с патриарх Игнатий Фотий, който бил непримирим враг на папата.
С надежда за помирение, в Цариград бил свикан църковен събор (870 г.), за да изглади противоречията, които тлеели и които по-късно довели до схизмата.
Именно на този събор бил поставени въпросът към коя от двете църкви трябва да принадлежи България. Папските пратеници настоявали, че още преди векове папите били духовни наставници над Илирия. Но съборът чрез свидетелствата на българските пратеници установил, че когато българите заели новото си отечество, тук заварили гръцки духовници.
Така спорът бил приключен и било решено България да остане под върховенството на патриарха. И това още повече задълбочило пропастта между източната и западната църква.
Години след това папството умолявало, заплашвало и анатемосвало българския владетел да остане под лоното на Рим, но без успех. Дали да съжаляваме за това?
Борис трябвало да реши актуални проблеми, а не да мисли за далечното бъдеще. На него му било нужно самодържавието, а то априори съществува в константинизма.
Както се вижда, и до днес е така – държавата е по-силна от църквата и може да се меси в делата й, което бе направено особено драстично през комунистическата епоха.
И днес берем горчивите плодове на тази историческа участ: прабългарите да бъдат претопени от славяните, да приемем православието вместо по-действения католицизъм и да ни тъпче комунистически ботуш.
Дъщерята на историка Петър Мутафчиев – писателката Вера Мутафчиева,  възприела историческите възгледи на своя баща. Но през комунизма те не можеха да се афишират открито. Това Вера Мутафчиева прави с един свой роман. То не е изтъквано от никой литературен изследовател. Аз съм го установил за себе си и сега го споделям.
Става дума за „Случая Джем” – много популярен роман, в който се разказва историята на принц Зизим (Джем). Той успява да се спаси от планираното му убийство в султанския двор и да избяга на Запад. В продължение на десетилетия Зизим се опитва да убеди западните крале да организират кръстоносен поход, който да го постави на султанския трон срещу освобождаването на поробените християнски народи, попаднали под властта на падишаха.
Макар и завоалирано, Вера Мутафчиева успява да прокара идеята, че Западът вече не е склонен да дава жертви и да воюва за правата вяра, за Божи гроб и за други богоугодни дела, тъй като източните християни всъщност са от друга вяра – православната. Така походът на Зизим не се осъществява.
И това е една от причините (че приехме християнството от Византия и останахме в нейното лоно) векове да бъдем под турско робство, та да ни „освободят” накрая руснаците и да не можем и до днес да се освободим от прословутото руско влияние и от червеното православие.