Още преди 10.11. 1989 г. бях написал във в. „Пулс“ публицистичен текст на подобна тема. Проблемът и тогава за мен беше почти същият, какъвто е и днес: липса на критерии и ниска летва, която всеки може да прескочи, а и направо да мине под нея или да я заобиколи. Но да вървим поред. За заглавие на статията тогава (а и сега; промените не са кой знае какви) бях използвал името на една популярна поредица за подрастващи с провокативно-тенденциозното име: „……… Че то е много просто!“ Многоточието може да замените с каквото си искате. Например: „Телефонът ли? Че то е много просто!“; „Радиото ли?……!“; „Телевизията ли?….“ И т.н., и т.н., и прочия. (Естествено, повечето открития, за които ставаше дума в поредицата, принадлежаха по право на съветската наука и техника, имеется хас.)
Погледнато от друг ъгъл, поредицата имаше резон. Защото техническите открития и изобретения си имат съвсем ясни и дори лесни научни обяснения и никак не е трудно да се „преведат“ на разбираем за любознателните малчугани език. Нищо лошо в това.
Лошото почва после. Тогава, когато подобна постановка се приеме буквално. Когато се приложи в практиката, в живота, в отношенията между хората. За комунизма всичко изглеждаше просто. Не че не е. Но когато простото премине в простотия, идва страшното. След многобройни „мероприятия на народната власт“ (от „народния съд“ до борбата с идеологическата диверсия) и след прилагана десетилетия наред комунистическа антиселекция, критериите, основани на идеологеми, деформираха непоправимо цели поколения. Всичко стана толкова просто, че каквато и работа да имаше, първи там се нареждаха „нашите“ хора. Да не говорим, че поради скритата безработица десет души вършеха това, което на Запад може да свърши един човек, и то само за ден-два, вместо за цял месец…
Като се започне с бягството от селата към градовете (от малък градец към по-голям, после към още по-голям, накрая – към София, конечно) в търсене на работа, където „да си клатиш краката и да взимаш заплата“ и „да учиш, за да не работиш“ (основни неписани лозунги на епохата) и се стигне до „заниманията“ с изкуство – социалистическият начин на живот беше едно бекрайно преливане от пусто в празно, което някои приемаха за даденост и се приспособяваха към него (и добре се възползваха, впрочем), а други се мъчеха да съхранят поне малко чувство за мярка, вкус, естетика, срам.
А горката физическа работа (особено селският труд) никак, ама никак не бяха предпочитани от населението, чиито баби и дядовци бяха пъшкали неуморно из поля и капиталистически фабрики. Физическата работа беше „проста“. Изведнъж професиите взеха да се делят на престижни и непрестижни. Децата на „активните борци“ – гениални до едно – почнаха да следват престижни специалност, ориентирани главно на Запад. Защо така, друзья? Нали трудът беше върховното божество, нали беше песен, нали щяхме да се обичаме като братя и сестри? И това доведе до деморализация и олекване на категорията „труд“ за сметка на бачкането надве-натри, колкото да не е без хич. („Никога не моат ми платат толко малко, колкото я съм изработил.„)
И като се започна едно следване, като се нароиха едни ви(с)шисте и енженере, едни дипломи и тапии! Що пък не? Че то е много просто! Та и до днес, когато спокойно дипломите се купуват и навсякъде са плъзнали „калинки“. Сульо и Пульо, но дипломирани и не щат да работят кво да е, а нещо по така! Повече от петдесет университета има в България, ей! Страната на победилия в „надстройката“ комунизъм, но без база дори за първобитно-общинен строй, и то с наченки на капитализъм и повечко феодализъм! Ако едно време шегата беше: „Ритни плет – изскача поет“ (тя и днес е вярна), сега може да се каже: „Ритни лист – изскача ви(с)шист!“ За къв дявол? От къв зор?
Наистина, направи впечатление на всички, но истинските причини или не бяха разбрани, или бяха премълчани, но днес, когато се оказа, че вече намалява напливът към университетите (пълни с преподаватели с всякакви титли и степени), единствено била се увеличила бройката на кандидатстващите в… НАТФИЗ. Е това ако не е „ирония на съдбата“, здраве му кажи! Този факт е показателен за всичко, което става в държавата. Инерцията от комунизма не само продължава, но дори се издига на ново, още по-безхаберно равнище. И изобщо не е водеща с десетилетия напразно внушаваната мисъл на Константин Станиславски: „Обичайте изкуството в себе си, а не себе си в изкуството!“
Но да се върнем на „овцете“, дето ги няма. Каква излезе тя? „Освободен“ бе човеко от „експлоатацията“, и веднага избяга, та се не видя – в чиновничеството, в „развойните“ бази, в институтите, в организаторството, в културата, в културно-масовата „работа“. „Че то е много просто.“ То е най-лесно. И започва да се отчита една дейност – не ти е работа. Стане ли някой окръжен секретар на БКП, жена му тутакси поема в свои ръце културата. Колко му е? А за физически труд – всеки друг. Там наплив нямаше. Затова работна ръка за строителство се набираше, като се обещаваше софийско жителство след 10 години. Или освобождаване от военна служба срещу работа в „Кремиковци“. Или жителство срещу …ватманство. (Евгени Минчев е рожба на това „приложение на метода„).
Понеже „то е много просто“, особено много важеше за сферата на културата и изкуството; там напливът стана огромен. (Още Цветан Стоянов беше написал есето си „Шаячената интелигенция“.) Нещата са до болка ясни, затова няма да се разпростирам надълго и нашироко. Но ще приведа още един пример. От класиците на марксизма. Маркс беше характеризирал приблизително по следния начин живота при комунизма: Производителността на труда щяла да бъде такава, щото човек щял да има много свободно време. (То е всъщност главното богатство и това е вярно). Естествено, щял да се занимава през това свободно време с изкуство, спорт, забавления. И понеже хората щели да са напълно равни, всеки щял да бъде и поет, и писател, и художник, и артист, и критик… Но, разбира се, в една от всички тези деятелности той щял да бъде най-добър, та там изявите му щели да бъдат най-силни и човекът щял да бъде малко повече поет, малко повече музикант, малко повече художник и прочие марксически глупотевини.
(Няколко пъти съм бил свидетел в ново време как на конкурс за журналисти в новосъздавани вестници от петдесет кандидати поне половината изявяват желание да пишат „за култура“. Брей, да му се не види! „Че то е много просто!“ Представете си само какво беше по-рано!)
Какви прекрасни прогнози от страна на „класиците на марксизма“! Какво безметежно бъдеще! Как да не се радва човек? Но и как да се радва човек, когато е ясно, че за да може да стане всичко това, е необходимо да се произвеждат „материални блага“, които да задоволят „нуждите на обеществото“? Че трябва икономическа „база“, която да издържа и крепи „надстройката“? Още Любомир Левчев беше схванал разминаването и написа:
„По покрива ни вече някой ходи!“
Защото не само
„… ужасно трудно е да се композират покриви така,
че да ги издържат основите на времето“…
При управление на цървули и ботуши, еднопартийно, тоталитарно, просташко, лумпенско, даващо път преди всичко на „нашите“, да, такава „база“ изобщо не може да издържи „надстройката“ си. И рано или късно рухва. Е как тогава „надстройката“ да остане здрава и читава? Как да съществуват по същия начин на държавна издръжка (а същевременно „свободни като птички Божии“ и без намеса в творческите им дела) хилядите – със сигурност много талантливи, да не кажем гениални – творци, които са убедени, че са призвани за високо изкуство, но държавата не ги подкрепя, а народът изпростявал все повече и повече и предпочитал просташките удоволствия. Е как така за 25 години изпростява цял народ? Да не би истината да е друга – че винаги си е бил прост, но не му е личало толкова, колкото е възможно сега, когато масово се ширят съзнателно насажданата слободия и безнаказаност?
Всъщност до голяма степен комунизмът успя при построяването на „надстройката“, но не успя при „базата“. Людмила Живкова подхвана знаме на мира, единство, творчество красота, аз сам блея, хармонично развита личност, многостранно развита личност, накрая се получаваха много странно развити личности. Никак не беше случайно, че с обикновен нож някакъв психопат наряза на парчета докараното с много зор от Италия по повод Дългосрочната програма за хармонично развитие на личността и изложено в криптата на храм-паметника „Св. Ал. Невски“ копие на „Джокондата“. (А през 2013 г. другариатът, който без комунизма щеше да си пасе козите на село, организира не къде да е, а в СУ „Св. Кл. Охридски“ по повод 70-годишнината от нейното рождение, цяла международна научна конференция; благодарната лява антилигенция се вижда добре само в огледалото на някогашната принцеса от народа).
През 1990 г. тогавашният испански министър на културата – Хорхе Семпрун, посети България и даде голямо интервю за в. „Литературен фронт“. В него испанецът казва следното: „Истинско министерство на културата е онова, чиято дейност не се забелязва.“ И още: „Държавата е длъжна да построи инфраструктурата на културата и оттам нататък да не се меси в културните процеси.“ А тя, държавата, чрез Партията и нейните креатури, структури и културтрегери именно това правеше. И друг път съм давал пример със сградата на един театър в голям окръжен град, чиято трупа беше съставена от цял „командирован“ (т.е. пратен по разпределение) клас от ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), тъй като там не се „задържали“ актьори. А публика все нямаше и нямаше. Какво е театърът без публика? Какво са актьорите без нея?
Изобщо разминаването между културна политика (включително гълтащата много милиони „художествена самодейност“, чиято цел беше хем да бъде социален отдушник, хем да дава възможност за изява) и реален живот бе толкова голяма, че през ножицата спокойно можеше да мине вездесъщият Бай Ганьо, разпореждащ се безцеремонно навсякъде и във всичко. И той се възползваше от това, както он си знае и мое.
Защо негодуват толкова стръвно някои люде днес, че не някой друг, а един Слави Бинев бе избран да оглави Комисията за култура и медии в поредния български парламент, избран от същите тези избиратели, които сега негодуват, че той бил избран? (Започнах този текст преди Бинев да подаде оставка, но това не променя същността на нещата).
Онези, които проповядваха, че всички са маскари, сега се оплакват от една или друга маскара. Ами каквото повикало, такова се обадило. И излезе, че каквото повикало, такова се обидило.
И ако на Запад мнозинството от хората са прости или обикновени по естествен път, при комунизма това става зорлем и по изкуствен път.
Каква е рекапитулацията? Почти пълна капитулация. През епохата на соца бяха създадени десетки, стотици и хиляди културни структури, чиято политика бе основана на маркистко-ленинската естетика и в които бяха ангажирани хиляди хора; част от тях се бунтуваха по един или друг начин срещу „нормативната естетика“ (какъв евфемизъм само!), и творчеството им се превръщаше в опити за надлъгване на партийната цензура. Това, естествено, им прави чест. „Народната“ власт сваляше пиеси, спираше филми, инкриминираше книги, затваряше усти. Но тези хиляди структури имаха основно преднаначение – да създават и възпитават „новия социалистически човек“. Е, не можаха да го възпитат, но останаха да съществуват, защото в тях вече бяха ангажирани множество деятели, които в края на краищата се препитаваха от културна дейност. И днес продължават да го искат, позовавайки се на нуждата от култура и изкуство, което да възпитава, облагородява и възвисява съвременния българин, който бил опростачен и чалгизиран.
Това не е вярно: за да бъде опростачен толкова бързо един народ, той очевидно или си е бил такъв, или е бил готов да стане такъв от предишните времена. Само че слободията на псевдодемокрацията просто му дава възможност да се разпищоли видимо. (Затова и сега всеки простак говори по телефона си на висок глас, та да му се възхити целият автобус. Като няма критерии, простащината става критерий. Къде изчезнаха някогашните табели по трамваите и автобусите: „Културният човек говори тихо“?) Нима народът едно време не слушаше чалга? Само нея слушаше он, само че името й беше друго. Как иначе, след като над „интонационната седа“ зорко бдяха специални комисии, които определяха квоти за естрадната музика, примерно: толкова процента руско, толкова от соцлагера, толкова „западно“ (съвсем мъничък процент). И народът си слушаше „сръбско“, както сега нагъва сръбска скара.
Всеки трябва да си даде ясно сметка: не може тези създадени през комунизма структури да съществуват в същите форми и формати. Не е възможно хора на изкуството да викат, че народът е прост и има нужда от тях, за да се „поправи“, защото е твърде самонадеяно и снобско. По-скоро това им е алиби, за да прикрият желанието си да получават заплати от държавата, защото само с изкуство не се живее, както и само с хляба не се живее. Еднакво важно е, да не си кривим душите.
Няма как културната „надстройка“ на комунизма да оцелее, след като „базата“ е рухнала и няма изгледи да се оправи. Всички, които искат това, сякаш не подозират, че си искат и комунизма заедно с текезесетата и индустриалните предприятия. А кой ще работи в тях, моля? И какво ще произвежда? И къде ще намери пазари за произведеното? И как ще се появят средствата, които да финансират културата, която, както я определяха по времето на соца, спадаше към сферата на „услугите“?
Навремето в Нови пазар гледах постановки на местния любителски театър с режисьор Злати Златев, които бяха наистина великолепни. Нали в градчета като Нови пазар не идваха „гениите“ от професионалните театри, та тамошните люде, жадуващи за изкуство, сами си го създаваха. Така се прави. През 30-те години на 19. век Народният театър лятно време е обикалял страната и е играл в читалищни салони и пред военни гарнизони, а актьорите са разчитали на приходи от играта си. „Ако сборът е добър – пише Дора Дюстабанова на Теодор Траянов – Хрисан може да ни даде някой лев повече!“ Няма тук „грижа на държавата“, няма „политиците са виновни“, няма тинтири-минтири и кой колко е велик, а кой колкото си изкара.
Някои викат, че не трябвало да се връщаме назад, а да съхраним „създаденото“. Ами за да го съхраниш, трябва да си върнеш социализма. Няма друг начин.
Но има друг начин: да се върнем толкова назад, че да станем нормална държава, каквато сме били, преди комунизмът да я нагази и съсипе, построявайки безчет бъдещи кухи и неработещи структури, в това число и културни. Ако някой си мисли, че в Царство България не е имало култура и изкуство, нека си припомни кои са ни класиците. В противен случай риторичният въпрос ще звучи ето така: „Културата ли? Че тя е много проста…!“
