Александър Солженицин, „Архипелагът ГУЛАГ“
А има и спекулация с напълно политически характер, както личи от декрета на Совнаркома, подписан от Ленин на 22 юли 1918 г.: „уличените в пласиране, изкупуване или съхраняване на монополизираните от републиката хранителни продукти под претекст за поминък (селянинът задържа зърното, за да го пласира под формата на поминък, а какъв друг поминък има??? — б.а.)… се наказва с лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години, съпроводено с най-тежък принудителен труд и конфискация на цялото имущество.“
Пак от същото лято изчерпалото силите си село започва да предава безвъзмездно добивите си. Това довежда до селски въстания, а следователно и до тяхното потушаване и до нови арести („Най-трудолюбивата част от народа се изкоренява окончателно“ — Короленко, писмо до Горки от 10 август 1921 г.).
През 1920 г. знаем (наистина ли знаем?…) за процеса срещу Сибирския селски съюз. В края на 1920 г. предварително е разгромено тамбовското селско въстание, ръководено от Съюза на трудовото селячество (както и това в Сибир). Тук минава дори без съдебен процес…
Ала най-масовите арести в тамбовските села са от юни 1921 г. по тамбовска губерния са пръснати концентрационни лагери за семействата на селяните, участвували във въстанието, цели участъци насред голото поле се ограждат с бодлива тел и три седмици държат там семействата, чиито мъже са подозирани в участие във въстанието, ако за тези три седмици мъжът не се появял, за да откупи с главата си своите близки, цялото семейство е изселвано.
…
И без шум, без вопъл членовете на другите партии се изгубват постепенно, прекъснати са всякакви връзки е местата и хората, където са ги познавали преди от революционната им дейност — и така незабележимо и неотклонно се подготвя унищожаването на всички, които са говорили по студентските митинги или гордо са дрънчали с царските окопи (Короленко пише на Горки в писмото си от 29.6.1921 г.: „Някога историята ще отбележи, че болшевишката революция се разправи с искрените революционери и социалисти със същите средства, както и царският режим.“ О, де да беше само така! — тогава всички те да са останали живи).
………
В тази операция на Големия пасианс са унищожени повечето стари политически каторжници, защото именно есерите и анархистите, а не социалдемократите получават от царските съдилища най-суровите присъди, именно те съставят населението на старата каторга.
Поредността на унищожаването им е обаче справедлива: през 20-те години им се предлага да се отрекат писмено от своите партии и от партийната си идеология. Някои отказват да сторят това — и така, естествено, попадат в първия ред за унищожаване, други дават такива писмени обещания — и си спечелват по този начин няколко години живот. Но идва неумолимо и техният ред, неумолимо падат и техните глави.
Понякога четеш във вестника статийка и не ти се побира в ума. „Известия“ от 24.5.1959 г.: една година след идването на Хитлер на власт Максимилиан Хауке е арестуван заради членството си в… не в каква да е партия, а комунистическата. Мислите, че са го ликвидирали ли? Не, осъдили са го на две години. След което, то се знае, е получил нова присъда, нали? Не, пуснали са го на свобода. Е, разбирайте го както щете! Живял си с по-нататък човекът кротко, създал е нелегална организация, във връзка с което е и статията за неговото безстрашие.
….
През пролетта на 1922 г. Извънредната комисия за борба с контрареволюцията и спекулата, току-що прекръстена на ГПУ, решава да се намеси в църковните работи. Трябва да се осъществи и „църковна революция“ — да се смени ръководството и да се постави на мястото му такова, което да насочва само едното си ухо към небето, а другото — към Лубянка. Такива обещават да станат живоцърковниците, но без външна помощ не успяват да превземат църковния апарат. За целта е арестуван патриарх Тихон и са проведени два гръмки процеса с разстрели: в Москва — срещу разпространителите на патриаршеското възвание, в Петроград — срещу митрополит Вениамин, попречил църковната власт да премине в ръцете на живоцърковниците. В губерниите и околиите биват арестувани митрополити и архиереи и както винаги след едрата риба върви и дребната — протойереи, монаси и дякони, за които не се съобщава във вестниците. В затвора са хвърлени всички, които се опитват да се противопоставят на църковния обвинителен напор.
Свещенослужителите се вливат в потока като неотменна част от всекидневния улов, посребрените им коси проблясват във всяка килия, а след това и във всяка соловецка поетапна група.
В началото на 20-те години са затворени и теософи, мистици, спиритисти (групата на граф Пален протоколира разговорите си с духовете), религиозни организации, философи от кръжеца на Бердяев. Пътем са разгромени и прехвърлени в затворите „източните католици“ (последователи на Владимир Соловьов), групата на А. И. Абрикосова. Някак от само себе си са затваряни и обикновените католици — полските ксендзове.
Ала коренното унищожаване на религията в тази страна, превърнало се през целия период на 20-те и 30-те години в една от важните цели на ГПУ — НКВД, може да бъде постигнато само чрез масовото затваряне на вярващите измежду православните. Интензивно арестуват, затварят и заточават монасите и монахините, толкова често мяркащи се с черните си одежди в предишния руски живот. С арестуването и съденето им се занимават църковни активи. Кръговете непрекъснато се разширяват и ето че вече започват да задържат и просто вярващите миряни, старите хора и особено жените, които вярват по-упорито и които сега при поетапните прехвърляния и в лагерите за дълги години също са наричани монахини.
Всъщност се смята, че ги арестуват и съдят не заради самата вяра, а затова, че изказват своите убеждения гласно и възпитават в този дух децата си. Както пише Таня Ходкевич:
Свободно можеш да се молиш,
но… да те чува само Бог.
(За това стихотворение тя получава десет години.)
….
Годините си минават и неопресняваното се изличава непрекъснато от паметта ни. Извърналата се с лице към нас далечна 1927 г. се възприема като безгрижна охолна година на още неокастрения НЕП. А тя е напрегната, разтърсвана от вестникарски експлозии и е възприемана у нас, неуморно е възхвалявана като навечерието на войната за световна революция. На убийството на съветския пълномощен министър във Варшава, заляло цели колони в юнските вестници, Маяковски е посветил четири гръмовни стихотворения.
Но става засечка: Полша поднася извинения, убиецът на Войков, който е действал сам, е арестуван — как тогава и срещу кого да се изпълни призивът на поета:
Чрез труд,
спойка
и твърдост,
с разправа
на глутницата врата
прекърши!
С кого да се разправим, на кого да прекършим врата? Именно тук започвавойсковият набор. Както винаги, при всички вълнения и напрежения, прибиратбившите, прибират анархистите, есерите, меншевиките, а и просто интелигенцията. Наистина — кого да арестуват в градовете? Не работническата класа я! Но „околокадетската“ интелигенция е прочиствана и без това добре още от 1919 г. Така че не е ли вече време да се прочисти и интелигенцията, въобразила си, че е прогресивна? Да се прерови студентството. Тук и Маяковски е отново подръка:
За комсомола
мисли
дни и недели!
Редовете си
зорко
огледай.
Всички ли са
комсомолци
на дело,
или
прикриват се
вредно?
Удобният светоглед ражда и удобен юридически термин: социална профилактика. Той е въведен, приет е, става веднага достъпен. (Един от началниците на Беломорстрой — Лазар Коган, тъкмо така ще каже скоро след това: „Вярвам, че лично вие не сте виновни в нищо. Но като образовани хора трябва да сте наясно, че това е широка социална профилактика!“) И наистина, кога друг път да затваряш, ако не в навечерието на войната за световна революция несигурните спътници, цялата тази интелигентска колебаеща се сган и гнилоч? Пламне ли голямата война — вече ще е късно.
И в Москва започват планомерно да прочистват квартал по квартал. Навсякъде някой трябва да бъде прибран. Лозунгът е: „Така ще ударим с юмрук по масата, че от ужас ще изтръпне светът!“ Към Лубянка и Бутирки се устремяват дори денем „гарвани“, леки коли, закрити камиони, открити файтони. Задръстване пред портала, задръстване в двора. Не успяват да свалят и регистрират арестуваните. (Така е и в другите градове. В Ростов на Дон, в мазето на Дом 33, е толкова тясно на пода през тези дни, че току-що пристигналият Бойко едва намира място да седне.)
Типичен пример от този поток: няколко десетки млади хора се събират на някакви музикални вечери, несъгласувани с ГПУ. Слушат музика, а след това пият чай. На своя глава събират няколко копейки за чая за общата си каса. Не ще и дума, че музиката е прикритие на техните контрареволюционни настроения, а парите са събирани съвсем не за чай, ами в помощ на загиващата световна буржоазия. И ги арестуват всичките, осъждат ги от три до десет години (на Анна Скрипникова — пет), а неразкаялите се подстрекатели (Иван Николаевич Варенцов и други) са разстреляни!
Или през същата година някъде в Париж се събират лицеисти емигранти, за да отбележат традиционния „Пушкинов“ лицейски празник. Обявяват за сбирката в пресата. Ясно, че това е ход на смъртно ранения империализъм. И ето че са арестувани всички останали в СССР лицеисти, а наред с тях и „правниците“ (друго такова привилегировано училище).
На първо време войсковият набор се ограничава само с размерите на СЛОН-а — Соловецкия лагер със специално предназначение. Но вече започва своя злокачествен живот Архипелагът ГУЛАГ и скоро ще пръсне своите магически метастази по цялото тяло на страната.
Опитано е нещо ново, появява се нов апетит. Отдавна е настъпило време да бъде разгромена техническата интелигенция, която си е въобразила, че е незаменима, и не е свикнала да изпълнява заповедите начаса.
Един вид никога не сме имали доверие на инженерите. Тези лакеи и прислужници на бившите капиталистически господари попадат на мушката на здравото работническо недоверие и контрол още от първите години на революцията. През възстановителния период обаче ние все пак ги допускаме да работят в нашата промишленост и насочваме цялата сила на класовия си удар срещу останалата интелигенция. Но колкото повече зреят нашето стопанско ръководство, ВСНХ и Държавната планова комисия, колкото повече нараства броят на плановете и колкото повече тези планове си противоречат и се изменят един друг, толкова по-ясни стават вредителската същност на старото инженерство, неговата неискреност, хитрост и продажност. Часовоят на Революцията присвива по-зорко очи — и там, където ги спре, веднага се натъква на вредителско гнездо.
Тази оздравителна работа върви с пълна пара от 1927 г. и разкрива веднага пред пролетариата всички причини за нашите стопански несполуки и дефицит. В НКПС (железниците) — вредителство (чудно ли е тогава, че е толкова трудно да се качиш на влака, че доставките не пристигат?). В МОГЕС — вредителство (спиране на тока). В нефтената промишленост — вредителство (никъде няма газ). В текстилната — вредителство (няма с какво да облечеш труженика). Във въгледобивната — колосално вредителство (ето защо сме мръзнали)! В металургичната, военната, машиностроителната, корабостроителната, химическата, минната, злато-платиновата, напоителната — навсякъде гнойници на вредителството, от всички страни — врагове с логаритмични линийки! ГПУ се задъхва да излавя и прибира вредителите. В столиците и провинцията работят колегиумите на ОГПУ и пролетарските съдилища, които прекарват през човекомелачката тази несвършваща паплач, и трудещите се научават (а често и не научават) с ахкане от вестниците за техните нови далавери. Научават за Палчински, за фон Мек, за Величко, а да не говорим колко са безименните. Всеки отрасъл, всяка фабрика, всяка занаятчийска задруга трябва да търси при себе си вредителство и започне ли — тутакси го намира (с помощта на ГПУ). Ако все още някой инженер, завършил преди революцията, остава неразобличен като предател, със сигурност може да бъде подозиран в това.
И какви изтънчени злодеи били тези стари инженери, как по най-различен сатанински начин знаят да вредят! Николай Карлович фон Мек в Народния комисариат на транспорта се преструва на твърде предан строител на новата икономика, надълго и нашироко говори разпалено за икономическите проблеми в строителството на социализма и обича да дава съвети. Един такъв крайно вреден негов съвет е да се увеличат влаковите товарни композиции, да не се опасяваме от тяхната претовареност. Благодарение на ГПУ фон Мек е разобличен (и разстрелян): искал е да се износят железопътните релси, вагоните и локомотивите и републиката да остане в случай на интервенция без железници! Когато малко време след това новият комисар на транспорта другарят Каганович се разпорежда да пускат именно тежко натоварени влакови композиции, че дори и двойно и тройно свръхтежки (за това откритие той и другите ръководители получават ордени „Ленин“), инженерите вредители се проявяват като радетели за старото — надигат вой, че било прекалено, че така подвижният състав се износвал катастрофално, и са разстреляни справедливо заради неверието си във възможностите на социалистическия транспорт.
Няколко години наред тези радетели за старото са преследвани — прониквали са във всички отрасли, размахват проектните си формули и не искат да разберат как ентусиазмът на персонала помага на мостовете и машините. (Това са години на израждане на цялата народопсихология: осмивана е благоразумната народна мъдрост, че „бързата кучка слепи ги ражда“, изопачава се отколешната пословица „който бърза, бавно стига“…) Това, което забавя понякога арестуването на старите инженери, е неподготвеността на смяната. Николай Иванович Ладиженски, главен инженер във военните ижевски заводи, е арестуван отначало заради „крайните си теории“, заради „сляпата си вяра“ в определен предел на здравина, на която се осланя, за да обяви за недостатъчни подписаните от Орджоникидзе суми за разширяването на заводите. (А Орджоникидзе, разправят, разговарял със старите инженери така: поставял по един пистолет отдясно и отляво на писалищната маса.) Но след това е задържан под домашен арест — и му нареждат да работи на предишното си място (работата без него запада). Той слага работата в ред. Ала сумите продължават да си остават недостатъчни — и ето че този път го вкарват отново в затвора „заради неправилно използуване на сумите“: значи не стигат, защото главният инженер ги разпределя лошо! Още първата година Ладиженски умира при работа в дърводобива.
Така за няколко години е прекършен гръбнакът на старото, прославило нашата страна руско инженерство, на любимите герои на Гарин-Михайловски и Замятин.
Превод от руски: Иван Дойчинов, 1994
