На 21 юли 2012 г. точно по обяд в църквата „Света София“ бе отслужена панихида в памет на Георги Герджиков, който напусна този свят на 1 август 2002 г. само на 61-годишна възраст. Освен спътницата в живота му проф. Мария Герджикова и техните син и внук, присъстваха и други близки, роднини, приятели и колеги. От някогашните му студенти бяхме неколцина, които никога няма да забравим един от най-начетените и фини университетски преподаватели, които сме имали.

А преди някоко дни получих писмо от Иван Андролов – ученик на Герджика, както му казвахме ние като студенти, което ще цитирам дословно: „Пише Ви Иван Андролов от гр. Кърджали. Прочетох Вашата публикация, отбелязваща 10-годишнината от кончината на Георги Герджиков. Той ми беше учител в края на 70-те години. Наближава 29 ноември – датата, на която е роден през 1940 г.
Има хора, които никога не забравяме, но нека все пак напомним за него.“

И по-надолу:

„ЗАКЪСНЯЛА БЛАГОДАРНОСТ

Георги Герджиков ми беше учител по литература в техникума в Кърджали през 1967 година. Запомнил съм от него при разговорите в кафенето, които той водеше с нас, че културата на човека е в това, което остава в него, след като забрави всичко. Запомнил съм и урока за „Божествена комедия“, когато той акцентуваше, че Данте поставя в предверието на ада безпристрастните, безразличните и равнодушните, и натъртваше, че те са най – лошите.
И когато бях изключен по хлапашки причини, той предварително ме предупреди и не се примири, че са манипулирали учениците и са ги накарали да пишат декларация срещу мен. Сигурен съм, че е бил един от учителите, които са ме защитили и са гласували против.
С подкрепата на г-н Герджиков след време се явих на изпити като частен ученик.
В едничката им стая беше пълно с книги, вежливо поиска от жена си да ми дадат учебници, ЗА да се подготвя за изпитите.
През 1968 година, напускайки Кърджали и тръгвайки за София, предава на една учителка да се грижи за мен и ако има нужда, да ми помага, както във филма, сниман толкова години по-късно.
Видях го случайно през 1990 година в Кърджали, поговорихме за промените, но изпуснах да му кажа най – важното: „Благодаря!“.
Толкова години постоянно се сещам за него, исках да го намеря, търсих го, но разбрах , че е починал през 2002 година.
Изпитах вина за неизказаната благодарност.
Отидох в София, намерих гроба му и видях, че е роден на моята дата – 29 ноември. Гробът му е в Централните софийски гробища до гробовете на Христо Фотев и Мария Нейкова
Той беше различен, инакомислещ още през 70-те години, опитваше се да промени порядките, и най-вече да помогне на един от своите ученици – заблуден, буен, млад човек!“

Това искрено и неочаквано за мен признание ме провокира да припомня отново за този необиковен преподвател и човек, когото всички ние също помним с любов и признателност.

Не мога да не припомня в тази връзка, че нашето поколение бе късметлийско – сред именитите ни преподаватели през този период (1973-1977 г.) е достатъчно да спомена само акад. Владимир Георгиев (езикознание), проф. Петър Динеков (фолклор и стара и възрожденска българска литература), проф. Людмила Стефанова (руска класическа литература), проф. Емил Георгиев (славянски литератури), проф. Георги Веселинов (детска и юношеска литература и автор на една от най-популярните детски песнички – „Хей ръчички, хей ги две“),  проф. Мирослав Янакиев (старобългарски език), проф. Петър Илчев (историческа граматика), проф. Венче Попова (лексикология)… Сигурно пропускам някои или някой. Мнозина от тях са вече покойници, но са оставили трайна следа в своята научна област и в нашата благодарна памет. Днес още повече и по-добре оценяваме това!
Асистенти пък ни бяха езиковеди и литературоведи като Никола Георгиев, Кирил Топалов, Симеон Хаджикосев, Здравко Чолаков, Иван Кочев…

И, разбира се, Георги Герджиков – не само и просто голям специалист, но и чудесен преподавател – внимателен, деликатен, търпелив, снизходителен, но не и подигравателен, спрямо нас и дебелите ни за предмети като старобългарския език и историческата граматика глави; той се раздаваше, пишеше на черната дъска, обясняваше по възможно най-достъпния начин сложната материя и не мирясваше, докато не се убедеше, че поне нещо е просветнало в мозъците ни.

Благодарение на него проумяхме – особено в часовете по историческа граматика – какво точно представлява развоят на българския език през вековете, подредихме повече или по-малко успешно пъзела от различните езиковедски дисциплини – като се започне с общото езикознание през фонетиката, морфологията, синтаксиса, лексикологията, сравнителната граматика на славянските езици и се стигне до историческата граматика, която ни преподаваше именно той.
Ако нещо е останало и до днес в главите ни, незавиимо дали сме продължили да работим по специалността си, или не, го дължим на такива асистенти като Георги Герджиков, който не можа да придобие по-висока преподавателска степен от главен асистент.

Но пък остана в паметта ни като Главен преподавател, а в науката – като създател на ново направление в езикознанието.

Както пише в анотацията към една книга -

издадена в негова памет и чест, „научните трудове на Георги Герджиков са значим принос за развитието на структурния и системния подход в езикознанието както в българската, така и в световната лингвистика. Рядко ерудиран учен с дълбока аналитична и творческа мисъл и със собствена позиция, той имаше широки филологически и философски интереси. Всяка една от работите му не само осветлява по нов начин и разрешава отделен конкретен езиковедски проблем, а е част от създадената от Георги Герджиков цялостна теория за езика. Трудовете му в областите на морфологията на съвременния български език, историческата граматика, теорията на граматическите опозиции, типологията и философията на езика остават сред най-стойностното в българистиката и в теоретичното езикознание.“

След тези думи, изречени от колеги и видни учени и преподаватели, още повече се гордеем, че Георги Герджиков ни е водил упражненията по „ужасната“ историческа граматика.