Славимир Генчев

Мандатността е най-висша форма на доверие

Отчетно-изборното събрание на СБП мина и замина, но не стигна далече. Преизбран бе за трети мандат досегашният председател на сдружението Николай Петев, който преодоля коварна болест в проклетите САЩ, но в знак на благодарност очерта сред приоритетите си като новоизбран председател вечната дружба с братска Русия. Нищо лошо, стига тази Русия да беше Другата Русия – на демократите, а не на кагебистите носталгици… Но затова по-нататък… Впрочем, нека г-н Петев бъде жив и здрав, това е най-важното! Никой не му мисли злото; но можеше, казано на шега, да се прекъсне и традицията СБП да се ръководи от „Кольовци“ – през последните години един след друг негови председатели бяха последователно Кольо Георгиев, Николай Хайтов, Никола Радев и… Николай Петев! ))

Залата на кино „Люмиер“, където се проведе събранието

Основният казус бе дали Николай Петев има право на трети мандат – продължение на дискусията от предното извънредно събрание от 25 февруари 2012 г., на което неговите привърженици искаха да бъде променен уставът, за да отпадне „проклетият“ принцип на мандатността и за да няма основания за бъдещи прения по този напълно излишен демократичен механизъм за ограничаване на властта във времето и за осъществяване дори на плахи промени. Тъй като подобно изискване (докато за членовете на управителния съвет е казано ясно – нямат право на повече от два последователни мандата по 4 години всеки) не фигурира изрично в устава по отношение на председателската длъжност, любителите на пожизнените права докараха аргументи от много дерета, като една от пълноводните реки се нарича проф.  Огнян Герджиков. Неговата витиевата аргументация, основана наглед върху Закона за юридическите лица с нестопанска цел, бе в полза на вечното слънцестоене… Посочени бяха примери с подобни организации като Съюза на зайчарите, където също отсъствало изискването за мандатност. Да, наистина, СБП за някои хора е организация за отглеждане на питомни и послушни животинки, достойни за басните на Лафонтен и Крилов…

Владо Любенов също прочете аргументирано становище на адвокатски колектив, което тълкуваше нещата точно по обратния начин, но мнозинството очевидно възприе тезата на Герджиков. Всъщност то нищо не възприе – то следваше спуснатите отгоре указания….

Няма да описвам разгорещената дискусия и подхвърляните щедро наляво и надясно квалификации по адрес на един или друг автор. Моето скромно предложение  (тъй като думите и заклинанията на тема промяна, ново начало, възвръщане на авторитета на СБП (стигнал до кота нула през последните години), и то отправено само като препоръка, бе всички кандидати за изборни длъжности да бъдат така добри да декларират на първо време непринадлежност към структурите на бившата Държавна сигурност. Но то не бе посрещнато с големи овации. Това затвърди убеждението на мнозина, че … също така мнозина от членовете на СБП имат тъмно, а не светло минало, каквато пиеса бе написал преди години поетът Петър Анастасов („Обещай ми светло минало“), която аз цитирах, за да охудожествя предложението си и да го направя по-приемливо за членовете на СБП… Но стана ясно, че хората, принадлежащи на миналото, все още са мнозинство – по много причини, които сега нямам намерение да осветлявам. Така или иначе, ченгетата лесно могат да се различат – дори по физиономиите… Особено показателно бе обвинението срещу мен от един вечен член на всички възможни структури, който реши, че като правя такива предложения, съм бил готов, видите ли, да пращам „хората в Белене“! Каква ирония! Какво обвинение от персони, които пращаха хората там и които все още сляпо следват съветските методи в живота и изкуството! Гузен негонен бяга….

Никола Инджов бе предложен за председател на СБП, но си направи отвод с думите, че на него и на творците от неговото поколение „времето им е минало“ (не в творчески, а в „административно-ръководен“ смисъл).

Лично на мен много неприятно впечатление ми направи реакцията на всички, които биха могли да пострадат при една радикална промяна на ръководството и да изгубят една или друга своя позиция. Те бяха толкова желязно единни по отношение дори на най-малката критика и гласуваха толкова организирано в защита на собствените си служебни или „творчески“ интереси, щото обвиненията им срещу инакомислещите, че водели „стръвна борба за власт“, се обърнаха срещу тях – те просто демонстрираха стръвна защита на собствената си власт. (Познавам всички тези творци и не ми се ще да ги характеризирам по-детайлно, но разбирам, че са дотолкова зависими от други сили и фактори, че не се колебаят да погазят всякакво достойнство в името на по-големи или по-малки количества сребърници… Не им прави чест, но по Великден друго не може да се очаква.)

Що се отнася до избора на нов управителен съвет, само поетите Андрей Андреев и Георги Константинов преодоляха от първия път изборния праг; осталата част на УС ще се избира на следващи събрания. Това положение е добре дошло за досегашните членове, тъй като мандатът им се удължава от само себе си.

Решенията на събранието, естествено, ще бъдат обжалвани пред съда. Резон за това има не само по отношение на казуса с мандатността, който със сигурност ще принуди съдът да вземе отношение по този въпрос, независимо до какво ниво ще се стигне. (Все пак, перифразирайки любимеца на писателите с леви нагласи Ленин, мандатността е най-висша форма на доверие.)

Също така не бе спазено изискването на закона отчетните доклади на УС и на Контролната комисия да бъдат предоставени на членовете на сдружението един месец по-рано, за да се запознаят те по-подробно с тях и да могат да вземат аргументиарно отношение. Докладите бяха прочетени на самото събрание, което значи – в последния момент. Събранието ги прие с мнозинство, но това за съда не би трябвало да има значение – законът бе нарушен в тази му част.

Освен това тук е мястото да кажа, че СБП не е създаден от леви писатели, а от сериозни български класици, на които социализмът не е бил първа слабост… Това, че през годините на социализма СБП е станал послушен инструмент в ръцете на БКП и ДС, не означава, че този съюз, чиято 100-годишнина предстои, вечно трябва да се движи в псевдорусофилско и левичарско русло. Не всички български писатели са социалисти, „русофили“ и обвързани с ДС – това трябва да бъде ясно на българското общество. Социалната отзивчивост не бива да се смесва с комунистическата теория и практика, макар че е удобно прикритие за тях и с нея лесно може да се хвърля прах в очите на обществото.

Но всичко е до време.