Що народ си тръгна без време от тая земя, от тоя живот!
И приятели, и хора, които просто познавах, повече или по-малко; но поне сме си казвали: „Здрасти!“ или сме се спирали на улицата да разменим по две-три думи.
Не ги подреждам по никакъв начин. Просто реших да им напиша – да са ми пред очите – най-сетне имената, които инак често ми изплуват в съзнанието, ту едно, ту друго; понякога едното влече второто, то третото, то следващото. И ми става страшно. Броят им в последно време безпощадно нарасна. Направо не е за вярване.
На неколцина, с които сме били по-близки, съм посветил стихотворения: Валери Калонкин, Хрим Христовски, Кръстьо Кръстев – Къци, Петър Софрониев, Владимир Владигеров. (За Владо Левков, Слави Георгиев, Хрим Христовски още приживе бях написал и посветил стихотворения.)
За Иван Манолов, с когото сме се виждали само няколко пъти по време на срещата „Морски струни“ в Несебър и веднъж в Ловеч на Бардфеста, написах стихотворение, защото ме порази вестта за трагичната му гибел в чуждия пристанищен град вследствие на авария в машинното отделение на кораба, с който е плавал, за да изкарва насъщния за семейстото си.
Йордан Кръчмаров бях виждал само веднъж – някой ми го посочи, май че беше Аврам Аврамов, вече не помня къде и кога, може във Варна да е било; Йордан се отдалечаваше и само ни махна отдалече, когато Аврам го извика да се върне. Но той явно друго си беше наумил и продължи. И повече не го видях, само четях тук-таме неговата драматична поезия. Как да не напише човек стихотворение за такъв поет?
За други - като Янаки Петров, Янко Димов, Николай Бонев, Георги Черняков - написах възпоменания – по-кратки или по-дълги, според възможностите си. За Гриша Трифонов написах слово по случай 50-годишнината му. В интерес на истината, той ме помоли. „Няма, рече ми хем на шега, хем с тъга, кой друг да напише.“ Защото имаше период, в който (това е нормална „практика“ между нас, впрочем) Гришата се беше „скарал“ с онези, които не само го познаваха добре, но и бяха в състояние да напишат подобен текст).
Но още не съм се „издължил“ на останалите. Дано да имам време.
Едни от тях бяха по-възрастни, като бате Янко Димов. Той обаче си отиде при нелеп инцидент, със сигурност имаше още години живот.
Повечето си тръгнаха внезапно и в разцвета на силите си. Разбира се, употребявам „разцвет“ в творески смисъл, защото тях вече ги е разяждала някоя болест „невярна“, за която са знаели само най-близките.
……………………………………………………………………
Кирил Георгиев (член на КМПС „Димчо Дебелянов“ преди „моето“ поколение, загинал при нелеп инцидент с велосипед в родното си село Горни Окол; Георги Черняков – художествен ръководител на Кабинета, ни изпрати един неделен ден с Румен Леонидов да откараме с някакъв пикап надгробна плоча, поръчана и платена предварително от Черняка. На плочата беше издълбано следното двустишие от Кирчо:
„Тихо стъпвай, птица пие
чуруликане сега.
Ако счупиш съчка само,
ще избяга песента.“
Баща му беше покойник, в къщата им ни посрещна майка му – отрудена и състарена женица, която ни покани да влезем в хладна приземна стая с пръстен под, покрит с шарена черга. Беше вяляло много, пътят до гробищата бил разкалян и недостъпен и тя не ни позволи да откараме тежката плоча дотам. Затова я стоварихме в двора. Тя ни почерпи с прясно мляко и на изпроводяк ни даде прясно, още меко и безсолно, сирене. Чувствахме се толкова неловко, сякаш бяхме виновни, че сме живи, а Кирчо вече лежи в земята толкова млад; Йордан Кръчмаров*, Добромир Тонев*, Янаки Петров, Владимир Левков*, Георги Рупчев, Веселин Сариев, Любомир Данчев; Николай Искъров*, Иван Манолов*, Аврам Аврамов, Валери Калонкин*, Иван Методиев, Венелин Венев*, Георги Братанов, Борис Гуляшки, Емил Симеонов, Георги Трифонов-Рембранд, Паскал Андонов, Петър Парижков, Воймир Асенов, Николай Бонев**, Кръстьо Кръстев-Къци*, Хрим Христовски*, Владимир Владигеров*, Димитър Атанасов, Георги Черняков**, Пламен Александров, Васил Колев, Г.К. Кирилов (писал съм рецензия за фантастичната му новела „Гласове от долината М“), Детелин Вълков, Пламен Ставрев*, Христо Едрин, Светослав (Слави) Георгиев*, Бойко Георгиев, Гриша Трифонов**, Тодор Климентов, Свилен Каролев, Красимир Дамянов, Янко Димов**, Атанас Свиленов (написал предговор към стихосбрката ми “Черна кутия“); Марио Михайлов, Петър Софрониев* (написал предговор към хумористичната „Славотераия“ 1); Цвета Трифонова (освен човешкото и литературнато приятелство, което ни свързваше благодарение на виртуалното и реално общество „Де зората“, Цвета цитира стихотворението ми за Георги Марков в проникновената си книга „Да пишеш, за да можеш да умреш“); Боян Обретенов; Красимир Обретенов, Сергей Литвиненко, Петър Манолов, Петко Кицов… И вероятно пропускам – прости ми, Боже! – някого, дано греша.
* На отбелязаните приятели съм посветил стихотворения.
**На отбелязаните приятели съм посветил слова.
ПРЕДЕЛ
На Владо Левков
(1950-1994)
Да преминеш през тихия делник
на някакъв град
като цветен акорд,
като авторска болка.
Без съдбовни завръзки и поглед назад.
Само с няколко истини и някакъв отговор.
Не за тоя, спечелен със пот хонорар,
ще посветиш с китарата в тясното клубче.
Пред човеци, които не питат за цяр,
а са болни:
от смисъл, тревоги и скрупули.
С тях не можеш да купиш
във вилната зона парцел,
нито тези, които купуват,
да мразиш безплодно.
С тях ще стигнеш за няколко часа
до оня предел,
дето коства години
и не привнася за орден.
Хиперболично добре се наблюдава оттам!
Като на длан е животът – с двата си
свята.
Но… слизаме долу. И всеки
потегля сам.
За да живее истински.
Някак си.
И все по-кратко.
Но не това е най-важното
в същия тоя живот.
Кой е решил, че трябва
да го измерваме с време?
Комуто лична величина
е капката пот,
ще се изгуби в живота.
И всички
ще го намерим.
ПЪТУВАНЕТО
В памет на Иван Манолов
(1961-2005)
Вече не помня вицове
и не припадам от смях.
Знам:
не стигнах доникъде.
Но навсякъде бях.
Слизам все по-нагоре.
По-надолу се качвам.
С нищо
не промених историята.
Но разпознах палачите.
Без да откривам топла вода
и да прикривам сходства,
бранех своята свобода,
както други -
своето робство.
Вярата нито е дръзка,
нито превива гръб.
Винаги
има връзка
между море и смърт.
Има смисъл началото.
Има изход върхът.
Но за да почне
духът,
трябва да свърши тялото.
Часът на актьора
На Венелин Венев
(1952-199?)
Дори и да ти е дошло до гуша,
не можеш вече да напуснеш сцената.
Завесата се вдига
и се спуска
и третият звънец звъни навреме.
Животът бил комедия от грешки,
написана от анонимен старец.
Развива се кълбото й лудешки,
но все по логиката
на характерите.
На себе си сама се киска залата,
когато главният герой се спъне,
и себе си презира,
и се жали,
изкачва върхове,
пълзи по дъното.
Един от ножовете не е дървен,
един от пистолетите е пълен.
Но зрителят нехае кой е сбъркал -
той вижда куката,
и пак я гълта.
И щом напред с краката някой кротко
напусне парфюмираната зала,
това не е прищявка на перото,
това е също част от ритуала.
Не, аз не проповядвам фатализъм.
Бори се за невидимия смисъл,
смъкни си кожата -
все пак е риза,
търси стоманения нож на риска.
Какво че след трагичните етюди
тълпата ще мълчи
в посредствен шок?
Тя и до днеска, бедната, се чуди,
на незаконния ти монолог.
