…………………………………………………………….
Голяма ценност за науката представляват архивните материали в гр. Киев, които разкриват въпросите за езика на българите в Украйна през тридесетте години на века, засягащи специално педагогическите процеси. Годината 1930-та в много отношения се оказва преломна. По това време са станали събития, които коренно променят духовната и интелектуалната атмосфера на Българския педагогически техникум в с. Преслав. Реформата на българския правопис и активната „обработка“, от органите на партийния апарат и Коминтерна, на българските дейци на науката и изкуството е първият симптом за ознаменуване заглъхването на българското национално-културно възраждане и активното потъпкване на „инакомислещите“.
Въвеждането на нов „единен български правопис в Украйна“, като оставим настрана смехотворните идеологически „основания“ и политически „мотиви“, представлява брутално, варварско покушение върху единството на българската нация, което в крайна сметка довежда до духовното отделяне на българското население в СССР от сънародниците им от метрополията. След тоя опит над българското население в Съветския съюз (не само в Украйна) през 1945 г. на същото унижение беше подложено и населението в самата метрополия1 . Не остават назад по-късно и „югославските“ сърбо-комунисти. По този повод известният учен-народовед Коста Църнушанов пише: „Заветът на Стоян Новакович бе изпълнен – ако не можем да превърнем македонците в сърби, то поне да не бъдат българи“. По-нататък той продължава: „Опасно бе в Македония, в люлката на България, да бъдеш българин, да кажеш, че си българин. Духът на Душан Силни суеверно владееше там. Всичко, което пречеше на сърбизирането, беше премахнато и отстранено. Със закон се наказваше обичта към СССР и към България. Мнозина заради тази обич не се върнаха от концлагерите“. „В Македония насила се наложи сръбската кирилица, въпреки че именно тук от най-старо време е известна и ползвана българската кирилица, която се роди и процъфтя на нейна земя чрез делото на великите Ј синове Кирил и Методий и гениалния им ученик Климент Охридски“. Болшевишката намеса в „узаконяването“ на нови правописи за малцинствата от исторически създали се нации скоро се разгърнала в изобретяването на нови, изкуствено представени „езици“ – глотоними, по-нататък – на етнонимни мистификации и най-сетне – на нови „нации“ като македонска, тракийска, добруджанска, шопска, молдавска, карелска, гагаузска и пр. Обявилият се срещу съветската хегемония, но останал верен проводник на коминтерновската тактика за фабрикуване на нации югославския комунист Тито обединил босненските, хърватски и сръбски помаци в „мюсюлманска нация“. Наследникът на Тито Милошевич, възползвайки се от старите коминтерновски внушения лансира ту шопска, ту турлашка нация в подвластните на Сърбия Западни български покрайнини, като във връзка с това изпращаше емисари и в Северозападна България“.
Всъщност, българите в Украйна охотно ползвали традиционното дриновско-иванчовско правописание, но с идването на българската политическа емиграция през 1923 г. в тамошния български периодичен печат бързо се усвои подкрепеният от новодошлите от България комунисти „омарчевски“ опростен правопис. Неговото разпространение вероятно щяло да продължи, тъй като този правопис много близко кореспондирал с извършената от болшевиките руска правописна реформа в 1918 г. Впрочем, още през същата година федерацията на чуждестранните комунисти отпечатала в Москва няколко български книжки по образеца на току-що реформирания руски правопис. Към този образец от следващата 1919 г. започнали да се придържат и някои български издания в Одеса. Поставя се въпроса за Омарчевската реформа – дали тя не е повлияла на тоя български правопис, а не руското реформирано правописание, както обикновено се мисли?
Почувствали се длъжни да не изостават от „повелите на времето“, новоизпечените болшевики от Централното българско бюро при Централния комитет на Комунистическата партия (болшевики) в Украйна, на свое заседание от 14 януари 1930 г., след като изслушали доклада на председателя си Деведжиев2 „За единен български правопис в Украйна“, сметнали за необходимо да решат „да се моли Народния комисариат на просветата да създаде научна комисия за изработване и узаконяване на такъв нов правопис…“ и този въпрос широко да се осветли в пресата, за да стане предмет на обсъждане. Те установили, че „отсъствието на единен български правопис“ и „наличието на стари закостенели форми“ в него, затруднява изучаването му от „широките маси“. Препис от протокола на заседанието, с предложение за състава на комисията, били своевременно изпратени до съвета на националните малцинства (т.нар. „Совнацмен“) при Народния комисариат на просветата. Съветът на националните малцинства сравнително бързо отреагирал на старателните български другари и още на 3 февруари с.г. отправил писменото си ходатайство за удовлетворяване на тяхната молба пред Наркома на просветата. Той от своя страна уважил молбата, утвърдил състава на комисията, възложил на българиста Делчо Дринов да изготви Проект за реформа на българския правопис, насрочил на 1 април с.г. методическо заседание в Харков за неговото обсъждане и определил участниците в него.
Изхождайки от гореизложеното, конференцията на българските културни работници и специалисти филолози, свикана при Народния комисариат на просветата на УССР, си поставя задачата да изработи възможно най-лек и общодостъпен правопис, който българският работник и селянин да може лесно да усвои и повдигне своето културно равнище. За тази цел правописът трябвало да изхожда предимно от фонетичното начало, като се спазва връзка с морфологията на езика.
От какви съображения са се водели един от най-запалените „радетели“ Никола Фуклев и главният от „създателите“ на правописната реформа – Делчо Дринов, може да се съди по изразените от тях становища. На страниците на българския вестник „Колективист“ учителят-литератор Никола Фуклев пледира, да се създаде „съветско-български“ език, въз основа на местните диалекти на преселниците-българи в Съветския съюз, „да се противопостави съветската научна теория за българския език, на гнилата фашистка теория“. В собствени или разработени с основно негово участие публикации, а и в по-сетнешния си „Учебник по български език“ от 1932 г. Делчо Дринов изтъква: „Литературният език на българите в СССР по форма се отличава от литературния език, употребяван в България. Той се отличава от тамошния литературен език донейде и по звукове, и по форми, но най-вече по думите, които се употребяват в него, а иначе по своята лексика. В оня литературен език няма да се срещнат думи като: колектив, колективист, колхоз, колхозници, совнарком и т.н. От друга страна, в него има много думи съвсем неразбираемо за българите в СССР: кмет, бирник, секретар-бирник, околийски началник, стражар, пласирам, дюкян, кръчма и мн. др. „Официалният литературен език в България е езикът на българската буржоазия. Литературният език българската буржоазия използва, за да продължи своето господство над българските работници и селяни и така отнема оръжието им в борбата, легална и нелегална, срещу фашистката диктатура, за работническо-селска власт и съветска България. Началата, установени от земеделското правителство в България, приети в основата си от Българската комунистическа партия, все пак крият в себе си цял ред неточности, неясноти и нарушения на фонетичния принцип, което съставлява сериозна спънка за бързия темп на културното строителство. Нашият (новият) правопис доразвива и усъвършенства правописната реформа на българския език от 1921 г. Укрепвайки по тоя начин нашето пълно единство на културния фронт с революционните пролетарии и селяни в България, които се борят под знамето на Българската комунистическа партия против кървавата фашистко-капиталистическа диктатура, противопоставяме нашия правопис и нашата научна мисъл на фашистко-буржоазната правописна плесен от 1923 г. с нейните умрели големи и малки „ерове“, „двойното е“ и пр. окаменелости, с които кастата на обществените паразити и потисници се мъчи да държи в мрак трудещите се маси…“. По-нататък Д. Дринов добавя: „Не трябва обаче да се забравя, че българската национална култура в СССР е българска, национална само по форма. Откъм съдържание тя се явява култура пролетарска. Нашите училища, вестници, списания, книги на български роден език спомагат в стопанските, културните и политически задачи, които стоят пред българските колхозници в СССР, постепенно да готвят своите ученици и учители за онова време, когато след победата на социализма в целия свят ще изчезнат и националните различия“.
Делчо Пейов Дринов (1893–1936) е завършил Киевския университет и активно участва в гражданската война като войник и командир в Червената армия. След демобилизирането си се заел с научна и пропагандистка дейност. Известно време е бил секретар на Кръстю Раковски, а после е преподавател по южнославянски езици и старши научен сътрудник в Института по езикознание при Академия на науките на УССР. По ирония на съдбата, той е племенник на видния български учен, историк, езиковед, етнограф, един от основателите на Книжовното дружество в Браила и пръв завеждащ народното просвещение и духовните дела в освободена България проф. Марин Дринов (1838–1906).
В книгата „Десет години в Коларовския български национален район 1925–1935“, четем следното: „Във фашистка България се намира някой си професор Стефан Младенов, който претендира да е „обективен“, „безпристрастен“ езиковед и филолог. Но този „надкласов“ и „надпартиен“ професор, веднага показва своята истинска фашистка същност, когато става дума за СССР. Този учен-шовинист доказва, на страниците на дебелото списание на Българската академия на науките (книга XXIII, София, 1934 г.), че българската писменост не се допуска в такива страни като Гърция, Югославия, Румъния, Турция и „дори в Русия“.
Изготвеният от Делчо Дринов проект „За правописната реформа“, бил изложен на 53 машинописни страници и се състоял от два раздела. В първия от тях били посочени мотивите и целта на реформата, а във втория в 25 пункта се съдържали предлаганите конкретни промени в правописа. Тъй като този проект е само една предварителна разработка, която не е била публикувана, а само размножена и разпратена до участниците в насроченото на 1 април в Харков методическо заседание, тук ще се ограничим с излагане само на завършека на заключителния 25-ти пункт на предвижданите правописни промени, които доста добре илюстрират предлаганата реформа. …Ето първите пет строфи от Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър“, написани по предлагания правопис:
Жив е тоj, жив е! Там на Балкана,
потънал ф кърви, лежи и пъшка
jyнак з дълбока на гърди рана,
jyнак във младос и ф сила мъжка.
На една страна зафърлил пушка,
на друга саб’а на две строшена;
очи тъмнеjат, глава се л’ушка,
уста проклинат ц’ала вселена!
_ _ _
Лежи jунака, а на небето
слънцето, спр’ано, сърдито пече;
жътварка пее неjде ф полето
и кръфта оште по-силно тече!
Жътва е сега… Пеjте, робини,
тез тъжни песни! Греj и ти, слънце!
В тази ропска зем’а ште да загине
и тоз jунак… Но млъкни, сърце!
Тоз, коjто падне в боj за свобода,
тоj не умира, него жалеjат:
зем’а и небо, зв’ар и природа,
и пефци песни за него пеjат.
Съдейки по ведомостта за изплащане разноските на участниците в методическото заседание по реформата на българския правопис от 1 април 1930 г. в Харков, официално в нея са били ангажирани следните 14 лица3 . Освен автора на проекта Делчо Дринов водещ докладчик бил и Георги Бакалов, който формулирал 15 правила, налагащи фонетичния принцип в правописа. Последиците от това методическо заседание показват, че проектът на Д. Дринов не бил приет изцяло, а с редица съществени корекции и препоръки, за неговото преработване и свеждане до проект със значително по-кратки и ясни правописни правила. Може да се предполага, че изготвянето им е било възложено на Д. Дринов и Г. Бакалов, тъй като изследователката проф. Елза Стоянова говори за по-късното въвеждане на „Дриновско-Бакаловия правопис.
За разработката и утвърждаването на залегналите в новия проект положения, били нужни около седем месеца, когато най-сетне Колегията на Народния комисариат по просветата на УССР на заседанието си на 30 ноември 1930 г. под председателството на тогавашния народен комисар на просветата Н. А. Скрипник приела окончателния текст на „Основни правила на българския правопис“. В протокол № 28 на това заседание са записани и решенията: „2). Да се въведат тези правила на правописа, за всички издания на български език, частно за учебниците, които се издават в територията на УССР; 3). Да се постави така също въпрос за издаване на този правопис пред НКП на другите републики, а също и пред Съвета на националните малцинства при Централния изпълнителен комитет за въвеждането му като общозадължителен чрез Централното издателство на СССР“. Правилата са публикувани в бр. 7 (271) от 27 януари 1931 г. на вестник „Колективист“. Узаконените по този начин правила, запазили структурата на стария проект от два раздела, със същите заглавия и същия брой на пунктовете на правописните промени. Застъпени били следните по-важни положения:
1. Азбуката съдържала 29 букви (в сравнение с тази от реформата през 1945 г. в България тя не съдържала „ь“, като омекотяването на съгласните пред „о“ се бележело с вмъкнато „й“). По такъв начин: с изхвърлянето на носовките на, „ь“ и „ят“ – заменена с „ъ“, грубо се потъпквал историческия принцип, заличавало се единството на източното и западното наречие и се правел демонстративен „реверанс“ към руската правописна реформа от 1918 година;
2. Наложено било грубо господство на фонетичния принцип над морфологията. За илюстрация може да се посочи нововъведеното изписване на иначе добре познати думи, като: бесчовечен, испит, исток, збирка, зговор, зграда, пазбище, прозба, радос, младос, гордос, фърлям, фърча, фаля, секи, сички, сякъде, зимам, зема, шес, единайсе, двайсе, някойси, някъдеси, койгоде, наместо, наляво, отде, каточели, едвали, итака…;
3. Употребяваното рядко второ бъдеще време следвало да се записва слято („реверанс“ към украинския правопис!), напр.: писаща, писащеш, писаще, писащем, писащете, писащат;
4. Пълният член на съществителните и прилагателните от мъжки род се отреждал предимно за нуждите на поезията;
5. Деленото на срички при пренасяне ставало произволно.
(Една от първите грижи на отечественофронтовското правителство в областта на образованието и културата бе да демократизира и опрости правописа, за да се създадат подходящи условия за ликвидиране на неграмотността и за издигане на просветното и културното равнище на широките народни маси. Тъй като езикът е основа на нацията, отечественофронтовската власт нанася удар върху езика, продиктуван Москва. Въз основа на проект, подготвен от специална комисия (под председателството на Димитър Николов Осинин), в която широко са представени както езиковедските, така и писателските среди, през февруари 1945 г. бе извършена правописната реформа в образователната система, с която се изхвърли старият правопис и се прие нов, наречен тогава от обществеността „Отечественофронтовски“.)
Първа възроптала срещу нововъведения български правопис в Украйна Българската комунистическа партия – по твърде прагматични причини – в СССР идват млади български политемигранти, които се обучавали в различни степени училища. Много от тях са били функционери на Партията и КМС и се готвели за нелегална работа в България. Те не можели да учат по новите български учебници. Централния комитет на БКП се противопоставил решително на този правопис. Това противопоставяне изненадващо не срещнало отпора на официалните съветски среди, но едва ли само заради съображенията на васалната БКП. През 1932–1933 година, „ознаменувани“ с изкуствено създадения глад в Украйна, болшевиките вече подготвяли промяната на политическия курс към изоставянето на „украинизацията“, „българизацията“ и пр. Защото ясно се разбирало, че това не помага за впримчването на селските маси в налаганата безапелационна колективизация. Въвеждането на новия български правопис било окачествено като „ляв уклон на културния фронт“, „вредителството и национално-опортюнистически изопачавания на езиковия фронт“, отбелязват Д. Кандева-Гиргинова и В. Кандева-Пискова.
В речта на завеждащия културната пропаганда на ЦК на КП(б)У Н. Килерог, отпечатана в бр. 71 от 5 юли 1933 г. на вестник „Колективист“, се казвало, че под ръководството на Н. Скрипник, Народният комисариат на просветата (т.нар. Наркомпрос) въвел български правопис, изкуствено откъсващ езика на украинските българи от този на комунистите в България. Тя била последвана от редица други изобличаващи публикации в споменатия вестник, в това число статия срещу Делчо Дринов от 17 юли с.г., както и статията-покаяние на самия провинил се „За незабавно поправяне на грешките“. Вестникът пише, че след излизането на статията „За революционна бдителност и болшевишка непримиримост на културно-националния фронт“ от 21 юли с.г. Н. Скрипник „се самоубил“, а не след дълго на 28 март 1936 г. се появило съобщение и за „преждевременната“ смърт на злополучния езиков реформатор Д. П. Дринов. Кампанията срещу него, Н. Фуклев, А. Даскалов (главен редактор на българския сектор в Украинското държавно издателство на националните малцинства) и др. не спряла и през 1937 година. От 9–12 май 1937 г. в Одеса се провело съвещание на българските съветски писатели, млади автори и литературоведи – К. Кюлявков, Д. Величков, Д. Гачев, П. Аджаров, Даскалов, сред които и тавричаните Д. Марков, Н. Фуклев, М. Хаджийски, Г. Журжер, Н. Шимов, А. Кетков, В. Цвятков – актьор от българския театър и др. В него вземат участие и студентите от българската секция на Одеския педагогически институт, както и студенти от Българския национален театър „Георги Димитров“ в Одеса.
Петър Чудра във вестник „Колективист“ обръща особено внимание на думите, изказани от проф. С. Бернщейн: „Нашата ортография е силно забъркана. Особени бърканици стават при редуването на я и е. Но и най-добрата ортография не спасява езика. Език е едно, а ортография – друго. Някои от нашите другари искат от своята неграмотност, да създадат теоретическа база. Вместо да се заемат с обогатяването на своя език, те започват да доказват, че има два езика…“ В своя репортаж вестникът пише: „На третия и четвъртия ден на съвещанието на особено остра критика бе подложена вредната теория за създаването на български книжовен език, опиращ се на местните диалекти, която водела до опасни последствия. Тази теория другаря Димитър Гачев квалифицира като „антиленинска“. Нашите писатели трябва усилено да изучават литературния български език, да обогатяват своя лексикон“.
Скоро Н. Фуклев и А. Даскалов са прегазени от валяка на масовите сталински репресии.
1 В своите спомени българската фолклористка Елена Огнянова, като редактор на Избрани произведения във връзка с 90-годишнината на Димитър Осинин, по време на работата си над тях разказва, че когато разговаряла с Осинин върху статията му за езика, той някак си преценяващо и с равен глас, казал: „Искам да знаеш нещо и ако дойдат по-отворени времена, да го кажеш или да го напишеш. Това е моята изповед пред поколенията. Като ученик ме мъчеше така наречената „ъ“ – широко, която се произнасяше като „а“ или като „ъ“, според наречието. Виждаше ми се жабоподобна тази буква и не знаех кога да я употребя. Бях в Министерството на народната просвета, завеждах един голям отдел „Култура“ и се занимавах с пенкилер работи. Един ден при мен дойде политемигрантът Крум Кюлявков, наскоро завърнал се от Съветския съюз, той ми каза, че трябва да се направи правописна промяна, някаква реформа, която се правела и в СССР. Трябвало да се махнат някои наши букви … И ние, през тази „злокобна“ за нашата азбука година, в услуга на „вси славяни да четат“, извършихме правописната революция, без да се замислим, че със седемгодишните ни глави, с ум и мисъл вдигнахме меч над хилядогодишните наши букви – служили безотказно на българската култура, нанасяйки един непростим удар, просто смъртоносен, за оцелялата през вековете българска азбука. Ама след девети септември 1944 г. нямахме право да мислим за национална азбука, култура и т.н. Всичко беше интернационално. Това, за което трябва да държим и да се гордеем, че го имаме, ние го захвърляме…“ (Огнянова, Е. Родолюбец с възрожденски дух: мъдростта на един вековен дъб. В: Сборник по случай 120 години от раждането на Димитър Осинин. С., 2011, с. 189-216; Стоянов, Р. Езиковедски посегателства. – България-Македония, бр. 1, 2016 г.; Стоянов, Р. Борба за език. С., 2008).
2Фамилното име на Деведжиев се изписва и Дивиджиев, както е посочено по-нататък в документите.
3 Професорите Н. С. Державин, М. К. Грунский, Л. А. Булаховский, старши научният сътрудник Д. Дринов, доц. Б. Малчев (Генко Кръстев), литераторите Г. Бакалов, М. Марчевски и Величков, учителката Н. Генчева, партийно-просветните и партийните дейци: С. Спасов, Семенов, Н. Грънчаров, Деведжиев и Полоцка (ЦГАООУ, ф. 166, оп. 6, а.е. 7750, л. 23).
Владимир Калоянов
*Статията е публикувана във в. «Словото днес», издание на Съюза на българските писатели, бр. 4, 26.01.2017 г.
