Нагоре по надолнището без автоцензура

На 23 ноември в Литературна гостоприемница към Народно читалище „Д-р Петър Берон 1926 г.“ в София бе представен том втори от Избрани съчинения на Банко П. Банков със заглавие „Нагоре по надолнището“. Водещ на проявата бе основателката  и домакин на гостоприемницата Надежда Захариева. Актьорът Борис Луканов – съгражданин и съученик на Банков от Ловеч, прочете убийствения в художествено отношение разказ „Семейна реликва“, с който начева този том.

Слово за книгата произнесе поетесата д-р  Елена Алекова. Тя направи и кратък преглед на цялото творчество на писателя, който по образование е строителен инженер, професор и дългогодишен преподавател в ИСИ, днес  Университет по архитектура, строителство и геодезия. Проф. Банков освен това е бил и консултант по белетристика и драматургия към Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“, сред чиито основатели е през студентските си години и където е членувала като студентка г-жа Алекова.  Както самата тя изтъкна, запознавайки се постепенно с творчеството на Банко Банков, също така постепенно тя се превръща в същински банковед (без да става дума за банките като финансови институции!), което обяснява и многобройните ѝ критически текстове, посветени на негови твворби през годините.

Приятната атмосфера в пълния салон бе озвучена класически и вдъхновено от инструменталното дуо  Красимира Минева – пиано, и Константин Стойков – цигулка.

Елена Алекова открои главните особености на прозата на Банко П. Банков, като не подмина и

несправедливо  позабравената днес  тема за автоцензурата при социализма

очевидно последната е изиграла немалка роля в творческото развитие на Банков, след като доста от емблематичните му произедения (разкази, новели и повести) са включени в горепосочените томове  Избрани съчинения с пояснението, че са повторно редактирани, т.е. преработени. Давайки си ясна, макар и отровно горчива сметка за рисковете пред своето творчество и съдба при евентуална прекомерна смелост, Банков е предпочел да спомене мимоходом и вероятно само да маркира по-щекотливите проблеми на социалистическото строителство (то само по себе си е най-големият и неразрешим проблем, както става ясно днес, когато виждаме, че за да реши даден свой проблем, социализмът създава нови, още по-неразрешими), за да не бере излишни ядове и да не предизвиква властта да „взима мерки“.

Ето какво сподели Елена Алекова по този въпрос: „Спомням си, когато през 2015 г. той издаде романа „Трета възраст”, как думите му, поставени непосредствено под заглавието: „По „Нито първи, нито последни”, БП, 1987 г., заради онова, което автоцензурата ми попречи да кажа и не бях осмислил тогава, и заради прозряното в следващите години” – впечатлиха нашего брата. Повечето „тълкуватели” на тези думи къде официално (на премиери, на вечери или „на хартия”), къде неофициално (на маса, на крак, на ухо) се хващаха за думичката „автоцензура”, употребена от автора, на пръв поглед, непредпазливо, и не успяха да я прескочат. Не надникнаха зад нея. Дори не се замислиха защо авторът беше ги поставил под заглавието на романа, сякаш подзаглавие, макар да бяха най-обикновено уточнение, което можеше да бъде където и да е другаде и нямаше да се получи този неочакван акцент, от който и дойдоха прибързаните и все еднозначни тълкувания – за цензурата и автоцензурата в онова, тоталитарното, време и за свободата (бих казала, свободията!) в сегашното време. Дори „пришиваха” на автора нагаждане, приспособленчество към новата обществено-политическа конюнктура. И така да е, макар че не е така, но… Банко П. Банков поне си е признал: „бях жертва на автоцензура” – и се е освободил от гнета й, разкъсал е оковите. А всички други – онези, които със задна дата се правят на герои и мъченици, – без и да предопалагат, остават пленници на автоцензурата и досега. Защото да приемаш понятието „автоцензура” единствено в „черно-белия”, по-скоро „червено-синия” аспект на тълкуването днес е също рамка, окови, затвор, не по малко досаден и потискащ от някогашния…

В „червено-синьото” тълкуване няма как да се улови нещо още по-важно в случая. „Автоцензура” не се отнасяше толкова за същността на казаното, колкото за същността на човека, предопределящ неподражаемия стил на романа и творческия метод – метода на абсолютната простота. Затова героите на Банко П. Банков са оголени, светът около тях е оголен, животът е оголен. И е оголен самият автор. До край. До крайност. До беззащитност. И няма нищо, което да го скрива и прикрива от любопитните очи, добронамерени, но и недобронамерени. Което по-скоро е обезоръжаващо… Така е във всички творения на писателя, в това число и в творбите от „Нагоре по надолнището”.“

Бидейки набор 1936-и, Банков не си е правел никакви илюзии. Пък и добре знаем какво се е случило с романи като „Тютюн“ от Димитър Димов и „Хайка за вълци“ от Ивайло Петров. Както и с филма „Иван Кондарев“ по едноименния роман на Емилиян Станев, „спасен“ лично от др. Живков от ударите на на идеологическите чистофайници и врагове на Станев и неговия талант.  Голямо „добро“ от страна на Първия! От един човек, и то селски хитрец, да зависи творческия продукт на писател, режисьор, артист! Само това е достатъчно, за да проумее човек безсмислието на онази обществено-политическа система… Както изтъкна г-жа Алекова, една от особеностите на този автор безспорно е

равноправното третиране на собствените му герои

независимо дали са от „положителните“ или „отрицателните“ персонажи.  Писателят ги извайва живи пред очите ни, оставяйки на самите нас да ги сложим според своята преценка на мястото им, изхождайки от собствените си разбирания, предпочитавия, симпатии и убеждения.

Изказвания направиха колеги и приятели на писателя, както и литературоведката Людмила Григорова и авторът на тези редове.

Изразявайки съжаление за късното си запознанство (2001 г.) с белетристиката на Банко Банков, същевременно отчитам, че то ми е спестило прочита – за зло или добро – на първите варианти на преработените творби от том първи на Избрани съчинения с красноречивото заглавие „Поданици на отписано време“ ( „Пропуск за управляваща класа“, „Преди да звънне за полунощ“,  „Безкрайни царевици“); или том втори, кръстен „Нагоре по надолнището“, което е все едно да кажеш: „Нагоре по стълбата, която води надолу“); или том трети, озаглавен „Прежалими загуби“. Защото това беше строят, наричан свенливо от някои командно-административна система, от други комунизъм, от трети социализъм, от четвърти тоталитаризъм, а от мен – цоциализъм.  Във всички случаи и „доброто“ при него доведе до големи злини, защото имаше безплатно медицинско обслужане, но заплатите бяха малки, а на селските труженици – мизерни, та те се принудаваха да сторват какви ли не хитрини, за да им пишат повече трудодни, та да свърят двата края. А днес се носи смешен плач по „безплатното“  лечение, без да се дъжи сметка за тогавашните особености и дадености.

Другариатът същот така пита защо били разрушени „текезетата“, докато същностният въпрос е защо изобщо бяха създадени. Така или иначе, те ТКЗС не бяха помирисвали, или ако са помирисвали, то е било само като странични наблюдатели или ползватели на безплатните благинки от общия кюп.

А през 1932 г. по инициатива на Народния блок е бил приет специален Закон за 50 декара неотчуждаема собственост, и то при никакви обстоятелства, дори при временнна невъзможност  на собственика да върне банков кредит след неблагоприятна стопанска година. Защото, както е казал един от инициаторите – големия демократ и тогавашен премиер Никола Мушанов,

„собствеността на селянина върху земята е крепостта на българската демокрация“

Това знаеха и тарикатите комунисти, ето защо посегнаха на тая собственост, прибягвайки до терор и предизвиквайки възникването на горянската съпротива. Но комунистите не обичат да говорят на тази тема и не дават тя да се изучава в училище. Те предпочитат да обичат Русия и да плюят по Европа и САЩ,  оправдавайки с тях собствените си престъпления и грехове.

В творбите на Банков по художествен път и чрез неотразим език и стил (детайли, афористичен изказ, звучни и цветни характеристики) цоциализъмът е детрониран толкова елегантно, че само хора червени големци и заблудени хорица от народо, които дължат на него своето  днешно високо положение или жалък хал в обществото могат да лъжат колко хулбаво е било „едно време при Тато“. Защото първите просто хвърлят прах в очите на вторите и на наивниците, чиято носталгия по онова време може да се обясни само с придобития от времето на цоциализъма „работата не е заек да избега“.

После теглеха коз, коз, коз и две-три яки пики. Бяха царе на белота, помните ли?

И сега ги виждам в цялата им гротескна правдоподобност в творбите на Баков,  където се „прескачат“ партийни секретари, профсюзни дейци, рабфаковци, работници от „класата“, селяни от „трудовото селячество“, лица  от „народната интелигенция“, „бивши“ хора и т.н.

Според моето скромно мнение ако човек иска да разбере несъстоятелността на ОНАЯ СИСТЕМА, особено младите хора, спокойно могат да научат това без педагогически усилия само от високохудожествените разкази, новели и повести на Банко Банков. И няма повече дори да си помисли за този СТРОЙ, камо ли да изпитва каквато и да е носталгия по него.

Това, че за някои наши съвременниници – не казвам малко ли са или много – цоциализЪмът бе добре дошъл, ни най-малко не променя нещата, а даже още по-добре ги илюстрира.

23 ноември 2017 Коментари

Вашият коментар: