Пенчо Славейков и Мара Белчева
ТАМ, КЪДЕТО Е СПОМЕНЪТ
С Асен Разцветников и Мара Белчева
На 18 май 1934 година следобед – запомнил съм датата, защото на другия ден сутринта стана Деветнадесетомайският преврат – се разхождахме с Асен Разцветников в Борисовата градина.
Той беше замислен и угрижен – бяха го сполетели неприятности от интриганти и противници, които от време на време му напомняха за себе си с пакости и злосторства.
Връщахме се от гората. На спускане оттам, където сега е горното езеро, отдолу се зададе Тома Измирлиев – братът на Смирненски. В едната си ръка държеше геврек и като наближихме, ни го подаде да си чупнем от него.
Разцветников и той си размениха закачки – неговите бяха шеговито-насмешливи – с намерението да го поразсее от угрижеността му.
Той си продължи нагоре към гората, ние – по широката алея надолу – към изхода.
Оттам, където сега са люлките, насреща ни се зададе пълничка, под среден ръст възрастна жена. Тя вървеше бавно.
Малко поиздигнала назад глава имаше вид, като че с лицето си срещаше някакъв вятър – който само тя усещаше. С бавната си походка, с изправената си фигура, с цялата си осанка тя издаваше състоянието си на замислена самотност и мълчаливо достойнство. За малко се спря, завърна се надясно, загледа се.
Вече я наближавахме. Тя се обърна към нас и Разцветников тръгна към нея, аз го последвах. Той й подаде ръка, тя приветливо му се усмихна. След ръкуването с нея се обърна към мен и я представи:
- Госпожа Мара Белчева.
Между тях започна оживен, сърдечен разговор. Тя го запита как вървят творческите му занимания. Той се опита с остроумна шеговитост и с примес на горчив хумор да й обясни, че не му липсва разнообразие в неговото всекидневие, в смисъл че се намират врагове, които се месят в съдбата му на поет – колкото да нарушават неговото спокойствие.
Радостният блясък на очите й помръкна.
- Нали такива навремето погубиха Пенча.
С душевно усилие тя успя да се сдържи, да въздъхне съвсем леко, да не се доизкаже. А мълком се доизказа с погледа си.
Спокойно надигна глава назад – и се загледа някъде далече, далече…
Стори ми се, че с тоя поглед тя се пренесе там, където са си намерили място епизоди и радости с най-близкия човек, останал й завинаги единствената душевна опора в нейната самотност, която и? се налага да понася с достойнство.
С тоя поглед остана за малко някъде там – където се мълчи, където се преживява, където се спомня.
Тя продължи нагоре из парка. Ние мълком тръгнахме към изхода. Разцветников прекъсна мълчанието си:
- Тая жена навремето си е била най-красивата от елита на София. В своя салон е давала приеми, на които е поканвала най-интересните личности на тогавашното общество.
Помълча малко и добави:
- А сега живее в една мансарда.
