МОИТЕ ФАКУЛТЕТИ

Величието на един голям ум
Неголямата по обем книга „Как е възникнал човекът“ от покойния вече проф. Николай Василев, който ми беше университетски преподавател и към когото винаги съм изпитвал и изпитвам най-добри чувства, излезе в навечерието на промените от 10.11.1989 г. За нея един приятел ми беше подхвърлил: „Чудя се как изобщо са я издали“. Но очевидно синът на философа акад. Кирил Василев, прочул се с книгата си „Любовта“ (по ирония на съдбата преведена – единствено – в СССР и Китай) не е имал пред себе си непреодолими препятствия.
С професора имам два ярки спомена от студентските години, когато той ни беше чисто и просто асистент по диамат и истмат (т.е. диалектически и исторически материализъм) и ни водеше упражненията със същата лекота, с която ни изпитваше и проверяваше знанията ни.
Веднъж по време на едно упражнение, и то само месец преди изпитната сесия, Василев ни даде контролно, най-неочаквано и наглед напълно неуместно, като заяви, че който се представи добре, ще бъде освободен от изпит. Не помня каква беше темата, но на следващото упражнение, като ни връщаше хвърчащите листове с контролните, обяви името ми сред онези (а те бяха малцина), които освобождава от изпит, както бе обещал – и още тогава ми писа петица. Ето как отървах един изпит!
Другият спомен е от кафе-сладкарница „Варшава“ – култово за онези сиви времена заведение в центъра на София, на бул. „Цар Освободител“ (тогава се казваше „Руски“, което явно е било по-приемливо за народната влаЗ, която исторически ненавижда царете и папите) и се намираше на отсрещната страна на булеварда, срещу италианското посолство, ако се не лъжа.
Изсипахме се веднъж почти цялата група в заведението и сварихме сред останалите редки по това ранно следобедно време посетители Николай Василев, седнал царствено сам на голяма маса да си пие коняка – той май коняк предпочиташе. Щом ни мерна и позна, веднага ни махна приятелски и ни покани на своята маса, за да ни почерпи за раждането на дъщеря си. Не помня дали е била първородна, или втора щерка, но ни хареса, че той е „женски“ баща. Щедро ни почерпи, беше щастлив и словоохотлив, а ние се кефехме, че имаме такъв преподавател, който е не просто философ, но и доста философски гледа на нещата.
Затова не се учудих, поне аз, че след промените той зае видно място сред опозиционните сили и се изправи смело срещу бившата си партия. Неслучайно в основания от него вестник „Начало“ – орган на учредената пак от него Алтернативна социалистическа партия, поместих част от първите си демократични текстове – епиграми, фейлетони и кратки публицистични материали. Някои от тях цитира в своя статия не кой да е, а един от корифеите на новия демократичен печат – Енчо Мутафов.
Книгата на проф. (вече!) Василев четох бавно и дълго, защото беше трудна като материя, макар и не като език и стил. Беше не просто философско-антропологичен труд, а същинска енциклопедия, в която проблемът за възникването на човека бе разгледан исторически като тематика и в крайна сметка почти изцяло отричаше марксистко-ленинската теория, с която бяхме откърмени, особено енгелсовия постулат, според който трудът бил превърнал маймуната в човек и който беше неоспорим, свещена крава, истина от последна инстанция.
Много са прозренията в книгата, като повечето не са оригинални, т.е. на Василев, но са възприети или поне популяризирани от него за пръв път във все още социалистическа България. Василев се позоваваше на множество източници – автори и изследвания, предимно от американски специалисти, повечето антрополози.
Изводите и застъпените тези, освен че бяха новаторски и смели, бяха зашеметяващи. За мен много от тях баха напълно нови и неизвестни. Нима бях предполагал до този момент, че има два вида еволюция – пасивна и активна? Че пасивна е еволюцията тогава, когато добичето побягва на топло, значи на юг, щом го захапе настъплението на ледников период, а активна е тогава, когато не бяга, а остава на място и започва да се приспособява към новите условия, променяйки се, като на първо време „се снабдява“ с дебела рунтава козина…
Друга защеметяваща теза бе тази за „биологичния отпадък“, която разглеждаше темата за биологични видове, доведени до пълен упадък в историята на еволюцията и изправени пред угрозата за пълното си изчезване по естествен път, без пагубното участие на човека, но в един последен момент с цената на огромни усилия и с помощта на неподозирани вътрешни ресурси, видът съумява да „прескочи трапа“ и да оцелее.
Или откритието на американски изследователи, че в епохата на възникването на човека някъде из земите на днешна южна Африка нивото на естествената радиация е било в пъти повече над нормалните нива и са били в състояние да засегнат дълбоко мозъка на вида маймуна, от който сме се прекнали вероятно, като са предизвикали в него фатални генетични увреждания, които са я тласнали по напълно неадекватен път на (д)еволюция към…. човекоподобно същество!
Налудничаво ли ви изглежда? На мен – не. Защото Василев привежда таблици от проучвания на антрополози, биолози и зоолози, които показват нещо много просто и същевременно показателно: какво количество енергия е необходимо, за да се извърши едно или друго действие от страна на едно или друго добиче (т.е. диво животно, вкл. и маймуна).
Тогава става интересно! За дървения философ Енгелс е било лесно да си обясни изправения вървеж на човека с необходимостта той да си освободи ръцете, за да може да извършва с тях… общественополезен труд, може би и едва ли не.
Енергийните таблици и останалите доказателства, свързани с тази тема, показват недвусмислено, че за да тръгне по пътя на очовечаването, маймуната е трябвало да се изправи срещу … собствените си интереси и срещу самите природни закони, които се съдържат имплицитно в тях, а и в нея, в самата нейна навита (от кого ли?) еволюционна пружина. (Баща ми летецът Тодор Генчев обичаше да казва, че за да се развие нещо, преди това е трябвало да бъде навито).
Защо ли маймуната ще тръгне по пътя на изправения вървеж, за чието усвояване ще са нужни векове, както и да предприеме окончателно слизане от относително по-сигурните дървета върху откровено опасната земя, където никога не би могла да избяга от четириногите много бързи и острозъби свои „колеги“ в хранителната верига?
В природата всичко е устроено просто и смело върви по пътя на най-малкото съпротивление: трябва да се пести енергия, на всяка цена и във всеки възможен случай. Защото тя е скъпа и трудно се доставя. А някакво си добиче, биологичен отпадък, обречен на изчезване поради вътрешната си изчерпаност като биологичен вид, ще вземе да тръгне срещу себе си и природните закони, като на всичко отгоре в своите гени няма кодирано нищичко, ама нищичко, което да го принуди да прави!
Но добичето го прави! Защо? Защото може би силната радиация му е повлияла така, щото то напълно е превъртяло и си е сменило чипа; или пък тя, радиацията, му го е сменила (чипа) чрез предизвикана мутация и то ѝ се е подчинило, макар и без никакъв ентусиазъм?
Такива – и още много, разбира се, тези, твърдения и предположения има в книгата на проф. Николай Василев, която, макар и излязла преди повече от 30 години, не е загубила и грам от актуалността си.
И като гледам „еволюцията“ на човечеството, не мога да не си я припомням… Все по-често.
16 април 2020
Коментари