Славимир Генчев

„Възмездие”, худ.  Мирослав Йотов, картина на “Исторически парк”

Според старите мъдри китайци – онези отпреди Мао, хунвейбините, бандата на четиримата, Дън и Тянънмън, – „когато на едно място се съберат много оръжия, сами почват да стрелят“.
Но какво става,

когато на едно място се съберат много китайци?

Или когато мнозина – стотици, хиляди и милиони – са недоволни от своите страни, режими и поради всякакви други причини вземат, че хукнат да се спасяват, и то все по посока на Европа, тъй като тя е сочена исторически като първоизточник на всички беди заради империалистическите си нагони, (нео)колониалната си политика и експлотаторската си същност, които с годините и вековете са се променяли и се променят, но в крайна сетка си остават същите.
Същевременно в самата Европа, а и в други страни, продължават да се пеят приспивните песни на станалия отдавна твърде абстрактен

хуманизъм от епохата на Просвещението

(епоха, която роди гилотината и модерните налудничави идеи за социалното инженерство); хуманизъм, безкрайно критичен към слабостите и „пороците“ на либералната демокрация от класически тип с различните й модификации, ала все така „хуманистично“ настроен към народи, племена и диваци от всички светове и континенти, наречени „трети“.
Затова все още има държави и недоразумения като  КНДР, Венецуела или Русия и гравитиращи около тях образувания, поддържани от обтекаемите ценности на криворазбраните демокрации, хуманизми, социализми и прочия клизми.

Злоупотребите с ценностите на европейската цивилизация, основана върху християнството и завещаното от древна Елада и Рим (и всичко, което те са усвоили от познатия им тогавашен свят),

злоупотреби, които вече постаят под съмнение самата употреба

(при все още действащата норма, според която „злоупотребата не премахва употребата“), придобиват измерения и характер, които изискват преосмисляне на прословутото християнско смирение и милосърдие, което изисква да си подадем и другата буза, за да ни удари, който си ще.

Ако в една предишна епоха това благородно отношение на съвременното християнство, отърсило се от собствените си грешки, грехове и (зло)деяния през вековете, е било приемливо с човечността си, то след толкова нови изпитания (както евфемистично биха ги нарекли някои „прекалени светци“), струпали се на главата на целокупното европейство  от страна на групи хора, мигранти или вече вътрешнодържавно, уседнало от години (независимо от причините) население (обаче продължаващо да живее дезинтегрирано, и то съвсем умишлено) в страни от Европа,

ни задължава отговорно и сериозно пред лицата на нашите деца

и внуци, пред нашето бъдеще да погледен с други очи и да отсъдим с трезва преценка, че тази „напаст Божия“ не е Божие наказание заради наши стари и нови грехове, нито е бич Божи, а просто непростим пропуск на цивилизовани люде, с който бе злоупотребено от инородна и иноверска паплач.

Лично аз смятам, че е дошло време „да дойде мачка за погачка“, както казвахме като деца, и с огън и меч да започнем да унищожаваме Злото, което ни нападна благодарение на добротата ни.
И нека една арабска поговорка ни послужи за девиз:

„Пази ми, Боже, от гнева на добрия човек!“

Нека викнем като Цицерон в Сената на Рим през 63 г. пр.Хр.: „Докога, о Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?“
И да поставим на мястото на името Катилина точни и верни имена.