Победата на фашизма като оправдание за възникването на червения капитализъм
Наближава 9 май и „стало безпощадно ясно“, щото другариатът ще задръсти цялата налична вселена с патетични пацифистко-милитаристични прозаични, поетични, есеистични, публицистични и музикални излияния, чиято цел, както винаги, е да оправдае със заслужения разгром на немско-фашистките захватчици
жестокото съветско комунистическо робство
стоварено връз плещите на „освободените“ народи от Централна и Източна Европа.
Поради участието в антихитлеристката коалиция на страни като Великобритания и САЩ, дълги години (въпреки бързата си реакция със създаването на отбранителния си натовски съюз и „разпалването“ на подкрепящата пермаментна надежда у поробените от ссср европейски народи Студена война), демократичният Запад силно си затваряше очите и си запушваше ушите за звековете, идещи от преизподнята на чудовищната човекомелачка, работеща на пълни обороти в поробените от съветските главорези страни.
Положение, което в някои отношения продължава и до днес!
Няма да се разпростирам надълго и нашироко по тази тема, писано е предостатъчно и знам, че необременените от каквито и да са зависимости нормални люде (извън армията на комунистите и техните креатури, включително и хилядите верни пагонджии от явните и тайните служби на режима) отдавна са си изяснили характера на „второто“ ни освобождение от „братския“ съветски съюз, което донесе на България страшното съветско иго, продължаващо и до днес под формата на енергийна зависимост (главно, но не и единствено нейно проявление)
като основен структуроопределящ фактор
който влияе деструктивно върху всички останали аспекти на българския обществен, политически и културен живот.
Вече и на децата стана ясно, че т.нар. див български фашизъм е необходим (както слънцето и въздуха – на всяко живо същество!) най-вече и най-много на българските комунисти, които с негова помощ (тъй като срещу него и с него най-свирепо са се „борили“ и са дали свидни жертви – „народни верни“ синове, дъщери и внуци) си укрепиха властта за десетилетия напред.
За да може, както казваше един набеден червен пует,
„от бедно селско момче да стана виден столичен милионер“
Ясно е, че за такъв другар в България е имало не само фашизъм, но има фашизъм и днес, даже и мен ще ме обвини, че съм „фашиз“ и враг на народо, щото изобличавам лъжите и същността на другариата, тъй както умея. Един да беше, с мед да го намажеш! А те са стотици хиляди и продължават да се множат; явно имат нещо общо със СПИН, както се изрази веднъж грубо метафорично един от тях – др. Антон Кутев. Изобщо, както казвам в един свой афоризъм в съавторство с Фридрих Енгенчев, „в България е имало монархо-фашизъм, само за да могат българските комунисти да станат капиталисти“.
Девети май е не просто дата
– тя е параван за всички следващи чудовищни събития, наричани евфемистично „мероприятия на народната власт“. И фашизмът вече не е достатъчен, за да оправдае избиването на цвета на нацията и заменянето й с „шаячената интелигенция“ (Цветан Стоянов), произлязла не от недрата на народа, а от „народо“. Която аз с чиста съвест наричам „лява антилигенция“, защото не е достатъчно да си малко начетен, за да станеш интелигент, нито е възможно да си поне малко интелигентен, а днес да подкрепяш братоубийственото минало (и настояще) на БКП/БСП. Да правиш това, като се представяш уж за ляв, означава да си готов да извършиш същите престъпления, които е извършила БКП и продължава да извършва нейната наследница БСП.
Друг,
наглед страничен ефект от комунистическите измислици
преиначавания и манипулации по отношение на българския „монархо-фэашизъм“, с който промиваха мозъците на няколко поколения българи, има своеобразен развой в историята на съседната ни Република Северна Македония още от времето, когато тя беше съставна част от Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ). Македонските историчари под диктовката на сръбските и съветските „историци“ създадоха мита за
героичната борба на македонския народ срещу българския фашистки
окупатор. В Скопие има музей на македонския холокост, в който се разказва как българските фашисти са пратили в лапите на Хитлер македонските евреи. Има и бетонни паметници на осъдени от българската администрация за кокошкарство македонски хулигани и криминално проявени млади или не толкова млади хора, които днес са обявени за национални герои и храбри борци срещу окупаторите, т.е. бугарите фашисти.
От Априлското въстание (1876) до Втората световна война (1941-1945) целта на българските елити, общество и народ е била да се
постигне българският национален идеал:
национално-политическо освобождение на българите и обединяването им в една държава, в която влизат териториите, населени с българи.
Враговете на България, които исторически са я „прегърнали“ отвсякъде (добре че, както казва Йордан Радичков, от петата си страна сме обградени от Черно море!), не са се свенили по един или друг начин да откъсват парче по парче български територии, населени с българи; понеже в тях са живеели и определени малки групи хора от други етноси, народи и вероизроведания, това е ставало повод за претенции, които „съюзниците-разбойници“ са успявали да материализират в своя полза по едно или друго време.
Писателят, общественик и библиотечен, читалищен и просветен деец
Стилиян Чоилингиров
в една своя книга, посветена на Северна Добруджа, пише, че не е трудно да се определи етническият характер и принадлежността, съответно, на която и да е територия. За тази цел е нужно да се установят етнографските и фолклорните особености на тамошното население. И съвсем естествено е, че това дава на областта автентичната й народностна характеристика.
Писателят и литературен критик Васил Каратеодоров – съвременник на Чилингиров, го нарича „един истински и голям приятел на Добруджа, който винаги, във всеки удобен случай, се е стараел да изнесе добруджанската кауза с искрена безпристрастност и отлично разбиране пред нашата интелигенция и европейския културен свят. С научно аргументирани факти той взема участие в осветлението и разрешението на добруджанския въпрос и, изобщо, за въпроса на нашите малцинства. Неговата книга „Добруджа и нашето възраждане”, преведена на немски и френски, изнасяща културната роля, която са играли добруджанските градове Тулча и Силистра, Добрич и Кюстенджа, Бабадаг и Мачин в националното ни възраждане, е исторически паметник с неоценима стойност.“ (Вестник „Добруджа”, г. 5, брой 98, 8 ноември 1929 г.)
Чилингиров е от ония наши писатели, които се чувствуват морално задължени да участвуват в разрешението на националните ни проблеми. „Добруджа е наша: в нея живеят българи, които никога не са се отказвали от своята народност. Да се откажем ли ние от тях, само защото сме победени?“
Ето как подарената от Русия на Румъния Северна Добруджа, в която от Аспарухово време е живяло компактно българско население, става … румънска. После румънска става и Южна Добруджа, която България си връща едва през 1940 г. с Крайовската спогодба. Но Северна така и си остава при „братята румънци“, които даже не я искали през 1878 г. Тогава Русия им я предложила в замяна на части от Бесарабия, зящото се борела, горката, за излаз на …река Дунав. (В румънския парламент имало дебати, чували се гласове, че тая територия не им е внужна, защото там не живеели румънци… А сега понякога и Южна Добруджа пак им се дощява… Нали в Балчик има дворец на царица Мария Единбургска.)
В заключение ще кажа:
ако някой много хвали 9 май като свещена дата
той е или добре намазал от народната „влаз“ и от червения капитализъм комунист или някаква комунистическа креатура, или е оскотял от фалшивото народно добруване по времето на цоциализЪма човек от „народо“.
5 май 2020
Коментари
