Искам да зарадвам с една кратка история всички именяци и именячки – първо, защото днес е един от най-хубавите български празници, и второ, защото го празнуваше и моята баба по бащина линия, а текстът, който ще прочетете, е написан за нея. Включих го в новата ми книга, която предстои да излезе след месец-два.
Приятно четене!

Кънчо Кожухаров

НА БАБА ЗЛАТНИЯ

За разлика от „дядо“ в моите спомени думата „баба“ има само единствено число – баба Янка, майката на баща ми. Другата ми баба е починала „от сърце“, доста преди да се родя.
Затова пък баба ми Янка притежаваше всички характеристики, които най-добрата световна практика изисква от бабите. Тя беше енергична, весела, откровена и – най-важното – никому не позволяваше да каже нещо лошо за мен.
Любимото ѝ обръщение беше „на баба златния“, а обичта към единствения ѝ внук не търпеше никакво съобразяване със ситуацията и околните. За всичките трийсет години, които сме изкарали заедно, тя ме огорчи само веднъж – на абитуриентския ми бал.
Когато на вратата се позвъни и на прага застана собственикът на класическа лимузина „Мерцедес“, осигурен за моя бал от чичо Данчо – друг светъл образ от детските и младежките ми години, – баба беше изчезнала. Не беше слязла в двора или в мазето, не я бяха виждали на улицата, а на въпросите съседките само вдигаха рамене. Стана ми неприятно, че я няма да лисне едно менче вода пред прага, но времето напредваше и се наложи да потеглим, без тя да ме изпрати.
Мерцедесът измина сто метра и аз слязох да взема Дорето – моята дама – от тяхната къща. Когато го зърнаха, родителите ѝ засияха. Неспособен да събере усмивката си, баща ѝ ми прошепна, че очаквал да пристигна с някое такси. Както виждате, в царството на суетата от появата на първия „Форд“ насам няма нищо ново.
Балът ни беше в ресторанта на наскоро построения хотел „Плиска“. Малко се стреснах от огромната тълпа роднини, приятели и ученици от долните класове, дошли като на мач да викат за своите, но се съсредоточих върху задачата, да не се спъна на излизане от  колата. Без да поглеждам наоколо, заобиколих мерцедеса, за да отворя вратата на Дорето. Тя се изчерви като божур, но също съумя да слезе благополучно и ме хвана под ръка. Тръгнахме сред шпалир от ухилени физиономии, които деряха гърла със силата на излитащи самолети.
И в този миг един ясен вик се извиси над всеобщото боботене с такава мощ, че всички останали стреснато млъкнаха:
– Ох, на баба златния!
Баба се промуши между двама дангалаци от десети „В“ клас – запъхтяна, разчорлена, зачервена – и ме загледа с нямо обожание.
Усмихнах ѝ се и кимнах.
Тогава си мислех, че е изискано, а сега – че беше глупаво. Можеше за миг да оставя Дорето и да прегърна баба.
Или пък не – тя седмици наред се хвалеше с какво хубаво момиче бил нейният златен.
Не познавам друг човек, който да умее да се радва така на живота. Докато дядо беше жив, щастието я изпълваше така, че тя казваше:
– Като вървя по улицата, светът не ме лови.
Като се замисля, баба май беше първият човек, когото се постарах да зарадвам, като го вкарам в мой разказ. Това стана години по-късно и аз бях леко разочарован, че първоначално тя повече се смути, отколкото зарадва. Но щом видях изгрева на щастливата й усмивка, осъзнах една истина, която залегна в основата на тази книга.
Единствената победа, която можеш да извоюваш над смъртта, е да разкажеш на другите за хора, които си обичал.