„От мястото на събитието – 2″ подобно на първия том на изданието е типично свидетелска книга, в която са включени доклади от научни конференции, рецензии за новоизлезли книги на съвременни автори, кратки репортажи от литературни премиери и есеистични признания за решаващата роля на някои (невъзможно е за всички, естествено!) знаменити книги за формиранто на житейските възгледи на цели поколения от рода ако не хвърчащите, то поне на четящите хора.
Част от текстовете както и в предишния том на книгата са публикувани първоначално в интернет сайтове като “Литернет”, “Слово.бг”, “Литературен свят” и „Факел”, на страниците на в. “Словото днес” и в сборници с доклади от научни конференции.
МИСТИЧНИЯТ РЕАЛИЗЪМ НА ЙОТО ПАЦОВ
Чудесата като земни – или приземени – явления
Сборникът с разкази и новели на Йото Пацов „Чудото с българина“ с подзаглавие „Мистични сказания“ се чете на един дъх. Първо всяка история сама за себе си, после целия сборник. Привличат те заглавията, грабва те първото изречение, повежда те първият абзац – и като разгръщаш страниците, неусетно стигаш до края. Защото те увлича един дивен разказвачески слог, завъртат те спиралите и криволиците на сюжета и фабулата, притегля те фантастично-реалистичната участ на персонажите, които се движат като трагични въжеиграчи по острия ръб на битието. Или на житието.
Разказът ли е преминал в притча, или притчата е станала разказ? За чудото с българина всеки е чувал, но малцина знаят какво то е всъщност: историята на драматичното, но неизбежно възприемане на християнството от предците ни в годините на царуването на княз Борис-Михаил през погледа и житието на едного българина, кръстен в новата вяра с името на св. Георги. Излишно е да подчертавам, че езикът в това предание е стилизиран хармонично в унисон с темата, за да отговори на духа на времето, като витиеватият слог не преминава границата, след която стилизацията става украшателство; балансът е намерен така, щото слогът да те пренесе в онази далечна епоха, за да я видиш, чуеш и усетиш, но и да четеш леко и да приемеш чудото – или чудесата – като най-естествени явления.
А времето е наистина разделно: ако противниците на новата вяра като Богор не си получат жестокото и заслужено наказание от княз Михаил, тогава… „Прости ли на Богор, – за него самия прошка няма да има, и още, прости ли му – всички ние ще се върнем в езичеството, и тогава само мечът ще ни е съдия.“
Новелата за св. Петка „Владеем само скръбта да живеем“ ми прозвуча като превод от религиозния език на житиеписеца на разговорния – и същевременно приповдигнато-проповеден – език на съвремието. И тук балансът е добре постигнат, няма крайности, няма изкуствена чудесност и самоцелно красноречие. Затова чудото или чудесата са съвсем делнични и обикновени, в тях няма нищо неестествено, всичко е въпрос и отговор на дълбоката вяра и вътрешна убеденост, с които неземно красивата Петка-Параскева преминава през живота – и своя, и на всички, с които пътят й се е пресякъл, – за да се яви „пред Този, към когото се бе стремила през целия си живот.“
Трагичната любов на Никола, която Петка отблъсква с цената на дълбоки терзания и която не й дава мира до последен дъх, но и с неотклонна вяра в небесния й Жених, е своеобразен антипод на широкоразпространената по цял свят „версия“ за младите влюбени, които са разделени от обстоятелства, родители, демонични сили и т.н. Ромео и Жулиета, Никола и Гергана, Явор и Калина… Всеки може да допълни списъка. Смъртта събира Петка и Никола в един гроб, където тя остава нетленна и благодарение на видение е „разкрита“ като светица и мощите й тържествено са пренесени с песнопения в Епиват, докато Никола е оставен на тление в същия гроб, докато „в същото време душата му стенеше от любов някъде в преизподнята.“
Тук е мястото да кажа, че обединяващото звено в подбора на мистичните сказания и истории от страна на Йото Пацов е основан на вечната тема за преминаването от едно състояние в друго, от прекосяването на някаква граница, от преодоляването на „аз“-а, от преобразяването, които са плод на един едновременно сякаш и предопределен, и лично избран жребий. Това – без да се натрапва от автора никъде и никога – превръща сказанията в притчи, каквито те са сами по себе си, но някак несъзнавано, приети от нас априори като такива, като – от друга страна – са разкази за реални човешки съдби. Това смесване между мистично и реално води до незабележимо размиване на границата между тях, като същевременно ги приземява и внушава у нас трудно определимо чувство за реалността на чудесата в собствения ни делничен и обикновен живот.
Добри от разказа „Добри“ се преобразява („преправя“) от разбойник и душманин в покорен, но горд и достоен раб Божий, чието последно изпитание в това преминаване от едно състояние в друго е срещата му с неговото собствено минало – неназован от автора главорез, който отблъсква протегната с мир и добро ръка на някогашния кеседжия Добри. Добри не успява да преодолее това предизвикателство и прострелва натрапника смъртоносно, а когато се отчайва, че се е провалил в опита си да се промени, Божието благоволение в лицето на отшелника и свят човек отец Илия му се явява, за да му покаже разцъфналата от суха дрянова пръчка дрянова фиданка – като доказателство, че е преминал успешно изпитанието пред Бог.
В разказа „Сватба“ Йото Пацов превръща в поетична проза една трагична народна баладична песен от ловешкото село Ъглен, откъдето е неговият здрав български корен и откъдето той е почерпил и други сюжети за своите мистични или реалистични разкази. Този история е типична в гореспоменатия аспект за невъзможната връзка между двама млади, разделени от предубежденията и консерватизма на обществото от време оно, още от „Еднаквите векове, които са са ширели нашир и надлъж преди изобретяването на часовника – тогава времето си е стояло еднакво през цялото време…“
…………………………………….
