От върха на Рахат тепе,
от духа на Стария Пловдив
между време, земя и небе
ти по другия път ме водиш.
Рухват крепостните стени,
за да минем с победни стъпки
сред шпалир от нощи и дни
на безчет животи и смърти.
Охка старият калдъръм.
Пъшкат грохнали стари къщи.
Тъне гръцката църква в сън.
И нелепо
пирува кръчмата.
Синьо гущерче като лъч
между камъните се шмугва.
Рой видения изведнъж
се разбягват.
И нищо друго.
Невъзможно е да ги спрем.
Аз опитвам с наивна дързост,
но остава опашка в мен —
същината ми се изплъзва.
Слушай времето как тече.
Зад руините търпеливо
ври това панаирно градче,
но реката му го отмива.
Виж, последният ни живот
чак до хълбока е нагазил.
Трябва бързо да търсим брод,
да го стигнем,
да го обяздим.
Ако още стоим така,
ще се случи и с него страшното:
да протегнем с копнеж ръка,
а да хванем
само опашката.
Браво! Хвана ме за гърлото!