И ми казва Кънчо – напиши ми за срещите си със Слави! И да пиша, де. И пиша, оставям записки, глупости, оставям! – разхвърлям. Слънчеви парченца за едно слънчево момче.
1973 – бригада в Плевен на курса ни по българска филология. Първата. Странно ми беше – в КЕЧ Плевен бях прекарал предходните две години военна служба. Аман от Плевен. Консервен комбинат, домати, буркани и прочие простотии. Вечер. Огън. Китари. Не мога да свиря, но припявам на Юри с неговите класически белогвардейски. Юри Лазаров – после в АНТЕНИ, после заместник-шеф на БТА, после в ХЕЛИКОН . После започва да свири и пее едно къдраво момче. С една вечна къдрава усмивка:
Подарявам ти този кестен,
тази улица, този град,
тези устни и тази песен.
И бъди като крал богат!
Текст на Първан Стефанов. Някаква пиеса щели да поставят в Берковица – защо Берковица? И песента била от спектакъла. Мелодията си беше негова, славева генчева… Разтопи всички. Няма да забравя отблясъците на пламъка по струните и устните му.
През следването не го помня…
Но помня снимките на ЗАПИСКИ ИЗ БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ – последните серии.
1979 – Напуснал съм Института по български език и започвам в Киноцентъра. Предишната година с ЛАЧЕНИТЕ ОБУВКИ НА НЕЗНАЙНИЯ ВОИН и с Рангел Вълчанов. Сега съм в Копривщица.
Досаден Балкантурист. Седим след снимки и разпускаме с водки в единственото прилично кафене. И при единствената прилично красива барманка. Слави! Заварих ли го, той ли влезе… Тогава разбрах, че е уредник на музея Дебелянов. Чудесно място и той беше човекът за това място. Говорим. До късна нощ. За литература. За любимия ни Димчо. Динчо. Димчо. За Димчо. И за жени. С каква красива девойка съм бил. Ама как може да е толкова красива… Мълча. Жена ми – мисля си. Колко да е красива? Лъчезарен тоя тип, Слави. Вдъхновен такъв.
Минават хиляди години и се променя, всичко неистово се променя. Истината повдига срамежливо избледнялата вишнева завеска на член Първи. Чета в МЕДИАПУЛ нещо, което никога няма да забравя:
Когато цървули дойдат на власт,
те се превръщат в ботуши.
Славимир Генчев. АНТИДОТ
Личност.
2014 – чак. Протести. Слави. В един лагер сме – а можеше ли иначе? Идваше редовно от някакъв далечен край на София до центъра и не се оплакваше. Но не изглежаше добре. Въпреки присъщия си хашлашко-непукистки вид.
И последен спомен. Читалище КИРИЛ И МЕТОДИЙ. Благородна проява – четене на стихове и концерт на поетите с китара. Представям за пръв път поетесата Кристина Лугн – член на Нобеловия комитет, със стихотворение, което съм превел от шведски. Представя ме Слави. С приятелска топлина и сърдечност. После отива да пее и свири. И да печели награди с естествена лекота, непринуденост и талант.
Променя се. Изгрява. Залата на читалището, трескавият мрак навън, небрежните столове, небрежните официални лица се променят, просветват…
Такъв беше той.
Трубадур.
Слънчев.
Поет.
Красимир Симеонов
