Слави Генчев
(откъс от „Моето милионерско детство“)
След като се запалих по научната фантастика (от сп. „Космос“, то се знае), подхванах да пиша и научно-фантастични разкази и романи. Бях 11 клас, но не бях навършил 18 години, и попаднах в графата „автори под 18-годишна възраст“. Подробностите съм забравил, помня само вълнението и радостта от съобщението във в. „Орбита“ за резултатите – първа награда зша автори под 18–годишна възраст и подарък – „Златното перо“ на сп. „Космос“ – Славомир Тодоров Генчев. Оттогава бера много ядове с името си, измислено от баща ми. Той не се съобразил с разпространената му форма „Славомир“ и затова ме записали „Славимир“. Но и до днес повечето хора ми изписват името с „о“, особено недостатъчно „дипломираните“. (А една другарка в по-ново време дори ме наричаше „Славемир“!)
Спомням си носталгично добре как на изпита по общо езикознание при акад. Владимир Георгиев последният, след като ми изслуша с професионална обръгналост и досада отговорите и както въртеше в ръце студентската ми книжка, неочаквано ме попита:
– Колега, къде във вашето име има грешка?
– В Славимир – незабавно отвърнах аз, защото ми беше ясно, че само там можеше нещо да не е наред.
– Защо? – незабавно бях прикован до стената. Но аз си знаех урока:
– Защото съединителната морфема 6 този случай след твърда съгласна като „в“ трябва да е „о“, а не „и“, която се използва при меки и сонорни съгласни, както става при Венцислав, Станимир, Боримир.
Тогава акад. Георгиев моментално ми писа шестица в книжката, стисна ми ръка и ме отпрати да се хваля гордо на колегите си какъв съм езиковед.
Освен първа награда, автоматично получих и престижно членство в Клуба на младия фантаст към списанието.
Писалката с позлатен писец (така казаха) и с рубин на капачето… Съветска, естествено.
Само че на мене ми предстоеше казарма. Успях да отида само веднъж на сбирката на клуба, на която ни връчиха и наградите.
Ала в казармата не потупват по рамото. Въпреки че Васил Райков – председателят на клуба, пращаше писма до казармата, за да ме пускат за поредната месечна сбирка, така и не „стана работата“, освен първия път – военните ме пуснаха веднъж, може би само за да не излезе „лошо име“ на полка и на началството, че не ценят изкуството. (Иначе ако някой свиреше на акордеон или кларинет, веднага го пускаха, тъй като военните много обичаха веселбите и безплатната музика…)
Заради тия писма и първото ми излизане в отпуска по този повод си навлякох само беди: първо, намразиха ме старите кокали, второ, младите колеги ми завидяха, че с „писмо някой ми издействал отпуска“. Накрая ЗКПЧ-то (заместник-командир по политическата част) на полка ме привика и ми рече:
– Редник Генчев, виж кво, това е казарма тука, мой човек. Верно, идват писма да те освободим, но не може всеки месец и това е. Тука си имаме учебен процес, наряди, учения, тревоги…. Тъй че край с тая работа. Фантастика за тебе сега е зенитната артилерия!
Така секнаха моите амбиции на научно-фантастичното поприще.
