По бремето на социализма много се наблегна, меко казано, и на спорта – бяха обрани като зрели плодове от села и паланки всички по-яки и здрави момчета, що бяха при капитализма горди, скромни и работливи каруцари, за да се преобразят те в още по-горди джелезни момчета с медали и олимпийски титли, побеждаващи по световните тепихи и терени спортистите от високоразвитите капиталистически страни, като по този начин натриваха носо на класовио враг и дори на империализъмо, демонстрирайки безапелационно превъзходството на социалистическио начин на живот над капиталистическио (така пишеше в тогавашните вестници).
Не случайно днес ще видим тези яки селски момчета в първите редици на мутрите, защитаващи комунизма, Партията, Паметника на съветската армия, правото на милитаристка Русия да окупира където и каквото си реши… Защо ли? Да не би да е от (зло)употребата на анаболи? Но анаболите на лъжата, преструвката и лицемерието. Изобщо 45 години през комунизма държавата отглеждаше борци (и всякакви други задници с яки вратове), от които днес не може да се отърве.
Да приемем, че другариатът е имал добри намерения. Но нали за осъществяването им им е била нужна съответната адекватна икономическа, а не само идеологическа база. Народната власт забрави какво е писал иначе големият виновник дp. Маркс, който поне е разбирал основното: не бива надстройката да надвишава базата. Защото ще я премаже. А точно това стана. Не можеше с баби на село и с ученически и студентски бригади да се развива селско стопанство, което да изхранва надстройката, колкото и да се мисли тя за велика, гениална и назаменима.
Чудовищното престъпление на колективизацията в комплект с безумната индустриализация удари и уби именно селото. Трудът там остана нископлатен и непривлекателен (ало, кво стана с изравняването между града и селото и умствения и физическия труд?); хората намираха начини да се измъкнат и да избягат от село; градовете, въпреки ограниченията за придобиване на жителство, се препълваха с нови и нови жители, за които трябваше да се строят нови и нови панелни гета… Защото е ясно, че естествено възникналите проблеми в хода на човешкото развитие могат да се разрешат по някакъв начин, но изкуствените – никога. Тук даже не искам да споменава друг голям проблем – изпревареното от техническия прогрес на съответния духовен и морален капацитет. Не може да слезеш вчера от каруца и утре да станеш шофьор на автомобил. Нали кръвта вода не става? Това води до страшни деформации и не се е променило и до днес, когато техническите средства са общодостъпни и когато мобилният телефон попада в ръцете на многобройния лумпениат, за да си бъбри той глупости на висок глас из средствата за градски транспорт, а не зa да cu уговори кратко и ясно делова среща.
Като си помисля само, че до 70-те години на 20-и век в автобусите и трамваите имаше табели с възпитателни предупреждения като: „Културният човек говори тихо“, „Не заговаряйте шофьора по време на движение“, „Не яжте храна в превозното средство“, „Не плюйте по пода“ и други подобни! Беше станало пределно ясно, че народът си е по своему прост, което на село може да е изглеждало екзотично и някак безобидно, но в града се превръща в качествено нов продукт: простотия.
Десетина години след появата на табелите изведнъж се поде нова кампания, в която с партийна гордост се изтъкваше, щото българинът вече бил станал културен, цивилизован нов човек и такива табели просто били, видите ли, обидни за него! И табелите бяха откачени като проява на груб анахронизъм… Но нито те можеха да цивилизоват някого, нито простият стана културен. Простият стана простак, защото когато управляват простаци, простащината е модерна.
Междувременно неимоверно нараствала лавината от партийни членове, които в по-голямата си част били чисто и просто обикновени кариеристи. Дори да не станели големи началници, все се надяваха на някакви облаги, привилегии и по-голяма сигурност. Ако някой си мисли, че това не е деморализирало окончателно хората и обществото, прости си криви и без това кривата душица. Макар че не личеше така, както сега (и дори не се и прикрива, а нагло се демонстрира, по парвенюшки, по лумпенски), определящи тогава станаха всички възможни отрицателни черти на човешката природа. Комунизмът ги издигна в абсолют, а вицовете за Шопа се превърнаха в нарицателни и изразиха най-пълно моралното падение на обществото при народната власт.
Така че ако днес се говори за някаква духовна криза, нека е ясно и на другариата, и на народо, че кризата не е паднала от Марс, а от Маркс. Тя е логично, естествено продължение с модерни, чалгарско-силиконови средства на същата духовна криза, зачената и достигнала при комунизма своя апогей, като продължава и днес неуморно своя възход надолу.
А ако все пак нещо хубаво се е случвало в живота, то е ставало не благодарение, а въпреки комунизма.
