Славимир Генчев

Между кафенето и чешмата се гонят деца по цървули, с потури и везани кенарени ризки, прескачат се, вдигат врява; моми и невести, заболи срамежливо поглед в земята, притичват с кобилици на рамо, за да си напълнят менците. Водата вече тече по площада, пълзейки към реката.

Първенците на градчето, разположени по чорбаджийски в кафенето, сърбат сутрешното си кафе и волно димят с чибуци и цигарета.
След миг група деца се втурва на площада от странична улица. Тънките гласчета във възбудена надпревара разцепват простора:
- Турци! Турци идат!
Площадът опустява за нула време, заобиколен отвсякъде като стена със зрители – местни жители и туристи, народ. Страшна тишина надвисва над всички; първенците замръзват с чашки в ръка, в неестествени житейско-театрални пози, взират се в дъното на площада, отдето долита застрашителният звек на чаткащи по калдъръма копита.

След малко, яздейки гордо в тръс на високи дорести коне, начело с Неджиб ага (само неговият кон е сив), на площада се изсипва малоброен турски отряд. Заптиетата са напрегнато мълчаливи, оглеждат се със зле прикрита боязън, потиснати от тишината и спокойствието на високите дувари, дето се крият надменни гяурски къщи с враждебни намерения. Само Неджиб ага е външно спокоен, но дикторският глас, нарушил внезапно тишината, разяснява на множеството колко смут владее отвътре тоя човек, дошъл в града със задача, която ловко трябва да прикрие, за да успее в своята мисия.

Ролята на кърсердарина открай време се поверява на бай Дончо Карагьозов, цехов майстор в текстилното предприятие. Той тъй се вживява в нея, че като нищо би отсякъл с един замах на дългата си сабя в сребърна ножница главата на всекиго, който би се само опитал да му попречи да си изиграе ролята, т.е. задачата. Цялото му същество недмусмислено подчертава: „Аз съм Неджиб ага из Пловдив и идвам в гяурсикя ви град да спипам десетината хаймани, зет готвят буна срещу султана!“

Отрядът подминава надменно кафенето, където, до един прави, но без да свалят фесовете си, първенците се преструват на спокойни. Неджиб ага студено кимва с глава и едва чуто проронва турски поздрав, на който нашите отвръщат с леки поклони; но нищо робско няма в тези поклони, предупреждава зрителите Тумангелов. Заптиетата нехайно отминават към конака. (Днес тук има ресторант на „Балкантурист“, поетично назован староприемница „Дядо Либен“).

Тежката порта се разтваря зловещо, първенците възбудено зажужават. Какво означава внезапното идване на турци в града? Това винаги се е случвало рядко и никогаж не е било на добро!

Някой вече е изтичал да предупреди членовете на революционния комитет; след малко пресича площада, припряно подкарвайки пършивото си магаренце, окъсан ратай. Безкнижен, простоват човечец, с подчертан от професионалните гримьорки окаян вид, той ще изиграе, твърди Тумангелов, една от най-важните роли през този съдбоносен ден; именно неговата невзрачност ще му позволи да проникне в инак непристъпния за раите конак, отдето ще изнесе вестта за скритата цел на турското посещение.

Петко, твърде подходящ за целта, също като бай Дончо е несменяем в тази роля. Иначе миролюбив момък, той е снабдител в същото предприятие и си е спечелил славата на дребен мошеник, чиито хитрини хората разкриваха начаса, докато Петко се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал. И без грим и дрипи той притежава същия окаян вид, но в живота му още не бе ударил големият час. (След години тази роля отпадна от възпроизвеждането. Както ми обясни Петко, който я изпълняваше с толкова желание и правдоподобие, „магарето ми умря и ролята умря с него“; сега той е клисар в църквата „Св. Николай“).

Минута по-късно кърсердаринът с три заптиета се отправя пеша към дома на Тодор Каблешков – уведомява дикторът, – сподирен от погледите на първенците и на надничащите през дуварите коприщени. Събитията, разиграли се в къщата на чорбаджи Лулчо Каблешков, Тумангелов патетично разкрива пред множеството: как майката на Тодора радушно посрещнала агаряните, залъгала ги със сладки приказки, с горчиво кафе по турски и с прочутото бяло копришко сладко, дордето завареният й син се измъквал по терлици през комшулука, за да се укрие при съзаклятниците. През цялото туй време бай Неджиб и заптиетата са се скрили зад някой ъгъл и ще изпушат по цигара, докато настъпи време за новата им поява…

След донесението на Петко просяка и устно предаденото от Тумангелов посещение на Неджиб ага в дома на Каблешков съмненията какво знаят или не знаят турците за заверата напълно отпадат. „Членовете на революционния комитет се събират спешно – гласът на диктора потреперва от нескрито вълнение.  - Те не се колебаят нито за миг, защото няма време, няма друг път, няма изход, освен – въстание!“

Неуспял в мисията си да залови Тодора, подвиквайки ядовито и неразбираемо на заптиетата, Неджиб ага се връща в конака в галоп.

- В това време – гърми гласът на диктора – бунтовниците, разделени на три групи, се устремяват към седалището на омразната турска власт – конака, за да го превземат с пристъп.

Едно заптие остава на дървеното мостче, за да наблюдава дома на баш комитата; турчинът страхливо се озърта насам-натам с ръка над очите, подпрян на пушката си като на овчарска гега. Затаил дъх, проточил врат, народът се надига на пръсти, за да не пропусне нещо важно.

Ето, първата група въстаници връхлита от горната улица и зърва турчина; приклекнал на коляно, бързият Георги Тиханек изпреварва заптието. Изстрелът на първата пушка прозвучава страшно в дълбоката робска тишина. Заптието се капичва виком, пресилено и ефектно, та чак главата му дрънва, удряйки се о нерендосаните дъски. Няколко деца успяват да се отскубнат от родителите си и притичват, за да се уверят, че турчинът е напълно умрял. Той прилежно лежи още поне половин час до края на въстанието под лъчите на безмилостно печащото обедно високопланинско слънце, но нито помръдва.

Втората група се спуска по друга улица, с Каблешков начело. Някои от момците ефектно навличат в движение белите си униформи със зелени ширити; така е и по сценария, и според историята. На калпаците им блясват златните лъвчета.

От улицата, по която преди малко бе преминал Неджиб ага, нахлува третата група, водена от колоритен поп – в лявата му ръка блести сребърен кръст със свален за случая музеен инвентарен номер; от бягането килимявката му се катурва и увисва на гърба му, задържана от невидима връв, а полите на расото му се развяват, откривайки за части от секундата протрити дънки. Народът с бодри съучастнически викове го изпраща към конака.

(Следва)