Ролята на Каблешков се изпълнява от слабоват гимназист, който се справя чудесно със задачата. Титулярът – учителят по история Георгиев, отказвал категорично повече да въстава. Той бил жестоко обиден, задето за юбилейното възпроизвеждане организаторите го пренебрегнали и поканили да изиграе ролята някакъв дипломиран столичен артист; дълбоко засегнат, Георгиев не щял да присъства на въстанието даже и като обикновен зрител! Пък ролята на попа се изпълнява от Кольо Вардянчето, известен със слабосттта си към чашката в град, където мъжете си попийват доста.
Събитията вече се пренасят отвъд реката. На покрива на конака стърчи обреченият турски байряк, а през дуварите надничат уплашени агаряни. Едно заптие, покачило се неразумно връз билото на грамадната порта, ревва на умряло и тупва върху купа сено, напластена върху калдъръма, за да не се пребие наистина. Някои въстаници – гимназисти от различни класове – не по сценария прецапват реката, без да мислят за главоболията, които ще причинят на хората от Киноцентъра. Тълпата обаче приема всичко на юнашко доверие и изпраща комитите с одобрителни възгласи.
Но ето че, възползвайки се от един непремерен залп, след който трябва да се пълнят наново въстаническите кремъклийки, извадени от музейния склад и раздадени срещу подпис и безброй наставления от страна на домакина на музеите Георги Лапердеков, турците се изнизват накъде Пловдив със страхлив галоп под волните попържни на довчерашната рая.
Юнаците се връщат въодушевени на площада; спотайващото се до този момент население нахлува отвсякъде, калпаците хвръкват във въздуха, Каблешков и членовете на комитета се отправят към аптеката, която ще стане щаб на въстанието, за да напишат писмо до Бенковски. Скрепено с печата на кръвта, взета от падналия възнак Карахюсеин, зорко следен от децата дали случайно не диша, писмото полита по революционен куриер за Панагюрище, докато Тумангелов чете текста му по микрофона:
- …ако вие, братия, сте истински българи и патриоти, то последавйте нашия пример и в Панагюрище!
Мощно „Ура“ цепи въздуха, пушки и пищови безразборно гърмят, а от хълма с все сила забиват камбаните; от уличката край щаба двама юнаци близнаци подкарват ново новеничко черешово топче, което накрая и ако всичко е наред, ще да гръмне истински. Подире им напето крачи Евлампия поп Векилова – доскоро скромна учителка, извезала знамето на въстанието.
Притичва заедно с двама съзаклятници човек с грамадна фалшива брада, представен от Тумангелов като важен член на революционния комитет, делегат на събранието в Оборище и хилядник на копривщенските въстаници, отсъствал до този момент по важни комитетски дела от града; това съм аз в ролята на Найден поп Стоянов, пъшкам и се потя под дебелите дрехи на революционер, изпреварен малко от революционните събития, но все пак пристигнал навреме за часа на риска. Изпод антерията си измъквам един барабанлия, проверяван сто пъти от страх да не засече, и гърмя в синьото бездънно небе, и викам колкото ми глас държи: „Брате Тодоре!“
Каблешков също се втурва към мен с отворени обятия и заедно продължаваме през площада, над който се вие дим и мирише на барут. Дете, неориентирано добре в историческите събития, писука от горния етаж на близката къща:
- Къде са русняците? Къде са русняците?
Въстаниците се строяват, поръсени от попа с китка здравец, целуват сребърния кръст и се отправят да заемат позиции при подстъпите към града – получили са първите наставления на комитетската власт. Гръмва музика и всички участници – комити и народ – се хващат на революционото хоро. Пускайки на воля глас, Тумангелов успява да надвика невъобразимата глъчка:
- Умоляват се участниците във възпроизвеждането да се преоблекат и да предадат дрехите в Дирекцията на музеите, защото хората от Киноцентъра бързат да се приберат!
Но никой не се втурва да се съблича; пръснати на групи, оглеждани с огромен интерес и малко завист от туристите и от мирните жители на градчето, в чиито очи блесват истински сълзи, героите на деня оживено обсъждат играта си и разнищват допуснатите слабости, без да се сбиват. Чат-пат някой, установил, че са му останали още патрони, гръмва над главите на народа.
Аз обаче бързам да си предам дрехите, защото трябва да отворя музея; в ден като този има извънредно много посетители, които, след като хапнат, ще се втурнат на тумби да разглеждат експозициите. (По-педвидливите, без да дочакат края на въстанието, са изтичали по ресторантите, за да запазят маси.) Две-три открити скари начаса заработват с пълен капацитет; около препасаните с бели мръсни престилки кебапчии се стълпяват множество хора. Някой на висок глас, като се позовава на авторитетни източници и за да направи впечатление, разкрива едни или други допуснати неточности, но благосклонно признава, че духът на въстанието бил предаден добре.
Кольо Вардянчето, с расо и килната килимявка, провесил на шия сребърния кръст експонат, ме дръпва настрана и ми подава щедро бутилка „Слънчев бряг“. Празникът продължава с позатихващ ентусиазъм. Ненадейно започва да ме гнети подло усещане, но още не мога да го избистря в мисъл. „Нима може от една глътка така да ми се замае главата?“, чудя се аз.
Но докато пресичам напечения от слънцето площад, разбирам, че отново ми предстои – а и на всички нас – възпроизвеждане на нещо, което вече се е случило някога и някъде и което не може да се назове с думи: нечия любов, нечия омраза, нечия страст, нечия смърт. Нечий живот…
Дано да си е моят.
8 май 2012
Коментари
