Славимир Генчев

Как бе изработено отличието за Националния студентски конкурс „Димчо Дебелянов” – Копривщица

През 1978 г. ръководството на Дирекция на музеите – Копривщица, начело с директора Димитър Пиронков реши да бъде изработен медал с образа на Димчо Дебелянов („златен” и „сребърен”), който да се връчва заедно с грамотата на победителите в Националния студентски литературен конкурс „Димчо Дебелянов”. Организацията по изработването на медала бе възложена на мен в качеството ми на уредник на къща-музей „Д. Дебелянов”.
Същата година в Копривщица дойде изпадналият в немилост пред Людмила Живкова (председателка на Комитета за култура с ранг на министър) талантлив сръбски скулптор Георги Радивоевич, по-известен като Джока. Той пристигна в града с два камиона имущество – в единия цялата му покъщнина, а в другия – триметров гипсов макет на изработения от него паметник на хан Аспарух, който трябваше да бъде готов и открит през 1981 г. в центъра на Добрич. (Джока Радивоевич беше политически емигрант у нас. Извършил атентат срещу министъра на вътрешните работи на Югославия Пане Джукич-Лимар, съратник на Тито, заради смъртта на баща си, хвърлен в затвора именно от Джукич-Лимар, където скоро умира; това е причината Джока да го застреля без колебание.)

Макетът на паметника на хан Аспарух

И така, не можехме да изпуснем възможността да му поръчаме изработката на медала. Оттогава до днес за мен той си остана бате Джоко (не Джока) – приказлив, забавен, оригинален, особняк. Беше висок малко над среден ръст, с бяла коса и грижливо оформена бяла брада (роден през 1927 г., по това време той е бил само на 51 години, но в моите очи – тогава бях на 24 години – изглеждаше като старец), строен, хубавец.

Често се заседявахме в Стариградското кафене на едно-две питиета, или го посещавах в къщата, където заживя на квартира – тя принадлежеше на бившата домакинка на музеите Доросиева. Бате Джоко им бе предоставил „на бартер” апартамента си в София на „Юрий Венелин”, а Доросиеви му бяха отстъпили кухнята на приземния етаж и част от първия, където бате Джоко се настани с двете си момчета – ученици в първите класове с малка разлика във възрастта. Той негодуваше срещу тази неравностойна според него сделка, защото бе дал на Доросиеви „цял апартамент на пъпа на София”, а те го „заврели” в къща на края на „селото”, като държали заключени всички стаи на горния етаж (и дори телефона!), пък той и малчуганите ползвали „само една гола спалня”.
Деня бате Джоко прекарваше в кухнята. Като отвореше вратата, веднага ми връчваше мелничката за кафе, повтаряйки неколкократно:
- Мели кафе, мели кафе, мели кафе!
Въпреки годините, прекарани в България, говореше български завалено, със сръбско произношение; това придаваше особен облик на неговата цветиста реч, в която попръжните не бяха рядкост.
За изгонването си от Добрич бате Джоко почти не споменаваше; с удоволствие обаче разказваше как славно си е поживял там десетина години. Преди враговете му да вземат връх пред Людмила Живкова, бате Джоко си бе поживял като цар Джоко. Но не му помогнаха нито близкото приятелство с Пенчо Кубадински и с генерал Иван Врачев, нито славата му на „народен партизанин” от съпротивата срещу нацистката окупация, нито издадената му задочно смъртна присъда в Югославия, нито фактът, че бе единственият политически емигрант, избягал не на Запад, а на … Изток.
Често вадеше от книжата си изрезки от сръбски вестници, в които го характеризираха като убиец, престъпник и народен враг и недвусмислено го заплашваха със смърт. Струваше ми се, че се гордее с това, пък и със сигурност имаше за какво.
Впрочем, именно приятелството му с Иван Врачев бе причина той да дойде след изселването си от Добрич в Копривщица, още повече че тук бе живял и по-рано, когато е работел върху паметника на 16-тимата партизани в околностите на града, както и върху орелефа на Димчо Дебелянов, за който малцина знаят чие дело е.

Промяната в отношението към него в Добрич той отдаваше на различни причини. Преди всичко, бате Джоко къде убедил, къде принудил местните власти да разширят площада, където щял да бъде издигнат 13-метровият бронзов паметник на хан Аспарух, което означавало да се съборят множество къщи. Освен това поради необходимост от силно осветление през нощта, на площада били монтирани десетки стълбове с безброй лампи.
- И, Славе – за стотен път с огромно удоволствие казваше бате Джоко, – като светнаа ония ми ти лампи, и онаа светлина направо ги утепа!
С някакво тайно злорадство ми обясни как хората, живеещи в къщите и блоковете около площада, си купили нови дебели пердета, за да могат да спят през нощта – толкова много и толкова силни били лампите. Усещах, че малко преувеличава, но кой ли не го прави всъщност. Така се ражда митологията…
Но ето че не можа да види паметника осветен през нощта…
Според друга версия, когато паметникът вече бил готов, недоброжелателите му, сякаш прогледнали изведнъж, го обвинили, че ханът поразително приличал на самия бате Джоко.
А Джока Радивоевич бе спечелил анонимния конкурс за изграждането на паметника на хан Аспарух по случай 1300-годишнината на българската държава и бе работил повече от 7 години по проекта. Истинската версия, която бе станала обществена тайна, бе, че той, първо, не бил българин, и, второ, че не бил член на БКП. Това, разбира се, бе само прозрачен претекст.

Дори Тодор Живков не е могъл да спаси Джоката от враговете му

След бягството му от Югославия Джоката бил приет в Художествената академия, където следвал скулптура при големи майстори като проф. Иван Лазаров, автор на надгробния паметник на Дебелянов, и проф. Любомир Далчев.

Освен бюст-барелефа на Димчо и паметника на 16-те, Джока Радивоевич е автор още на паметниците на баронеса Юлия Вревская в Бяла,

на Георги Бенковски (на кон) в Долна Митрополия, на Тръстенишкия бунт в Тръстеник….

Джока Радивоевич като студент (седналият в средата)

Джока Радивоевич – на първия ред най-вдясно, с колеги пред храм-паметника „Ал. Невски“

За барелефа на Дебелянов бате Джоко сподели веднъж:
- Аз поразкрасих малко Димчо. Той е бил по-пълен, кръглолик. Затова и е обичал да се снима и да го рисуват повече в профил. Ето защо му поизточих малко лицето, удължих и брадата, сведох погледа му надолу…
Беше много доволен от работата си и ненавиждаше един друг Димчов портрет на български скулптор, изработен от мед и разположен в последната зала от експозицията, точно до масичката с книгата за впечатления.
- Виж какъв го е изкарал само – презрително обясняваше той. – С такива издути бузи, с такова самодоволно изражение на лицето! Все едно е направил на себе си портрет, мамка му да йе.ем!
Друг път казваше:
- Много добри скулптори има, но голям майстор е оня, дето може да изработи кон. Конье най-трудно се ваят, от мен да знаеш!

Снимката е от по-късен период и е от архива на сина на скулптора – Александър Радивоевич (Джоката младши).

Джока Радивоевич през 60-те години на 20. век, двадесетина години преди да се върне в Копривщица.

Кафе бате Джоко пиеше като за световно. Мелеше зърната в ръчна месингова мелничка – бавно, за да не „прегори”. Така ме учеше и мен да меля. После вареше кафето в почерняло джезве върху готварската печка, която бумтеше миролюбиво, а кухнята се изпълваше с аромата на кафе. Точно преди да изкипи, пускаше в джезвето една-две капки вода. Правеше това няколко пъти и едва тогава го махаше от огъня.
С особено вълнение говореше за любовните и ловните си подвизи из Добричкия край, а разказите му бяха съпровождани от лая на ловните му кучета – бяха 5-6, беше ги докарал и тях в Копривщица. Но скоро се принуди да ги продаде, защото не можеше нито да ги храни, нито да ги използва по предназначение. Имаше и патици, и кокошки, които му се наложи да изколи и да затвори в буркани.
Грижеше се сам за децата си. За майка им дума не спомена, а и аз не любопитствах. Каквото знаех, знаех го от мълвата. Жена му го била напуснала още при предишното му пребиваване в Копривщица, зарязвайки и него, и малчуганите. Всички, с които бате Джоко е бил по-близък – Тодор Тумангелов, уредника на къща-музей „Любен Каравелов”, художника Сашо Божинов, Дечо Меслеков – директора на гимназията, Димитър Пиронков и много други – ми разказваха всякакви комични случки, в които той бе главен герой.

А иначе работата му по медала на Димчо се провали. По-скоро – враговете му я провалиха. И то по „каналния ред”. Самият бате Джоко смяташе, че от Съюза на художниците няма да одобрят предложението той да изработи медала.

Така или иначе, той се залови за работа. Нужни му бяха няколко кутии обикновен пластилин и една идеално кръгъл дървен плот с диаметър 40 сантиметра. От едната му страна извая Димчо в профил, а от другата – къщата. Макар че релефът беше не повече от милиметър-два висок, изображенията бяха много детайлни, прецизно точни, майсторски направени.
Като стана готов, занесох макета за одобрение в СБХ, където специален художествен съвет оценяваше проектите. След десетина дни се получи кратък и студен отговор от СБХ. Проектът се отхвърляше категорично и на не знам си какво основание от не знам си кой закон, наредба или правилник възлагаха медалът да бъде изработен от скулптора Павел Койчев.
Трудно ми беше да му съобщя лошата новина, но бате Джоко явно си беше подготвен за такъв развой на нещата и само махна с ръка; сетне произнесе дълга тирада, като две трети съдържаха вече споделяни неща, съчетани с попръжни. После махна с ръка, тегли една майна на всички и всичко и пак нареди:
- Я мели, мели, мели кафе!
И така, бате Джоко се размина с медала. Той бе изработен (и стана много хубав, впрочем) от Павел Койчев – нашумелият днес с екстравагантните си инсталации скулптор, с когото се срещнах лично няколко пъти като възложител. Посетих го както в дома му, така и в ателието му на ул. „Оборище”.

Нещата минаха гладко, защото вървяха по „каналния ред”. Медалът бе отлят в Монетния двор с голямо забавяне; съществуваше риск да не бъде готов за поетичния конкурс. Настойчивото обаждане от Дирекцията на музеите не даваше резултат и се наложи няколко пъти да ходя лично, което за мен обаче бе добре дошло – прибирах си се в София.

(Когато през 1975 г. спечелих първа награда на Националния студентски конкурс „Димчо Дебелянов“, с Васил Стоев (мир на праха му!) и Христо Георгиев (вдясно), които бяха съответно втори и трети,

получихме само по една грамота; нали

медал все още нямаше. След изработването му от Павел Койчев ръководството на Дирекцията на музеите реши да бъдат връчени медали и на всички досегашни носители на наградата. Така и аз се сдобих с красивия медал, който затова ми е още по-скъп.)

Любопитен разговор се проведе при едно от поредните ми ходения в Монетния двор. Технологът, чието име не помня, позвъни по телефона в съответния цех и с откровена досада в гласа, сякаш за да се оправдае пред оня, с когото разговаряше, току изтърси:

-А бе готов ли оня медал, бе, на Димитър Дебелянов, бе, че тук сто пъти идват от Копривщица да питат!

Дори не успях да се усмихна от изненада. Изненада ли казах?
Като станаха готови медалите, отидох и  в една работилница недалеч от Централна гара, за да поръчам съответния брой кутии с „гнездо” за медала в тях. Исках кутиите да бъдат червени за „златните”, а сини – за „сребърните” медали, но син картон нямало да има „поне още месец-два”, равнодушно ми обясни възпълна лелка със синя манта в една от онези канцеларии, в които не можеше да се разминеш от бюра и столове. Нали тогава работа имаха всички….
Това е историята на медала за студентския конкурс на името на Димчо Дебелянов. Ще бъде хубаво да я знаят всички носители на тази толкова престижна поетична награда. Медалът, впрочем, отдавна е изчерпан, и затова е още по-ценен.
Колкото до бате Джоко, мога много да разказвам за него. В „Уикипедия” пише, че „след изгонването му от Добрич той живее известно време в Копривщица, където реставрира свои стари творби. През това време неговият паметник на хан Аспарух заедно с готовите калъпи за изливането му от бронз са напълно унищожени. След смъртта на Людмила Живкова е реабилитиран със званието „народен партизанин” и се завръща в дома си в София, където започва да се занимава с техниката барелеф. Малко по-късно се премества да живее във вилната зона на град Балчик, където продължава да работи серия от малка пластика върху любимата му тематика в скулптурата – Сърбия. Пресъздава много исторически личности от историята на своята родина. Живее изключително скромно до последните си дни през 2001 г. в своята вила в Балчик.”
Гипсовият макет на паметника на хан Аспарух, за който споменах в началото на този разказ, престоя няколко години в северния край на градския паркинг, докато не бе разрушен напълно от дъжд, сняг, вятър и време. Бате Джоко не отиде нито веднъж да се погрижи за него или поне  да го погледне. Съвсем логично, нали?
Но като орелефа на Димчо в Копривщица едва ли би могъл да  извае някой друг скулптор, дори и да е българин.

Джока Радивоевич не получи медал за своето творчество, но орелефът на Димчо ще прославя и неговото име во веки веков.

Снимките са от архива на художничката Дария Василянска и на Александър Радивоевич