В чест на св.св. Константин и Елена

Тушанеца е необикновен хълм, извисяващ се самотен и магнетичен в самия край на Златишкото поле в западна посока.

На снимката долу Тушанеца е вляво, гледан от югозапад.

Тушанеца, гледан от североизток

Някога могъщото му чело бе увенчано с венец от борови дървета, които преди няколко години неочаквано (или с нечия ефективна помощ) изсъхнаха и бяха отсечени, а на равната площадка горе между две групи древни (от южния и северния край) зъбери бе издигнат параклис, посветен на Св. Константин и майка му св. Елена. ———————————————————————————————————————–
От няколко години се каним да посетим параклиса и едва сега ни се отвори възможност, от която се възползвахме веднага.
За да се стигне до него по локалния път, трябва да се отбиете вляво през село Мирково точно преди някогашното цветущо ханче с мотел. След като минете през  селския център, излизате от селцето и продължавате в източна посока. След километър-два е отбивката за хълма.

Доста е стръмно, особено отблизо…

На равната площадка горе пред погледа изниква красивата сграда на параклиса и се открива на 360 градуса невероятната панорама на Златишкото поле, оградено от Стара планина и Средна гора.

Заварваме отец Николай малко преди да си тръгне за вкъщи (наближаваше 18 часа все пак). Свещите се продават на самообслужване, „кой колкото даде“.  Параклисът е съоръжен с видеокамери. За трите годни, откакто е построен и осветен, няма кражби, посегателства и прояви на вандализъм.
Отец Николай след малко отпраши с древно съветско возило, в което го чакаше съпругата му,

и ни остави да се наслаждаме на гледката и на цялата заобикаляща ни действителност.
Преди това, разбира се, ни разказа защо параклисът е посветен на Св. Константин и Елена. Според преданието тук, в подножието на хълма, лагерувал веднъж императорът със свитата и войската си на връщане от провинция Дакия. На мястото, където е издигната камбаната, твърди още легендата, ако човек долепи ухо о земята, щял да чуе ясен камбанен звън.

„Не е вярващ човек българинът – сподели отецът. – Що народи са минали през тоя полуостров, как да има вяра човек?!“
Нямаше време за дълги разговори и спорове, а и каква полза. Параклиси никнат като гъби, като най-често ги издигат и спонсорират бивши комунисти (бивши ли казах? :-)))) и мутри… От разкаяние и гузна съвест, или от патриотизъм, не се знае.

Палнахме свещи за роднини, близки и приятели – да са живи и здрави, и се отправихме към камбанарията. През цялото време снимах параклиса от различни страни, както и разкриващата се пред нас панорама, защото зрелището бе удивително и истинско.

Истината е, че никакъв звън не се чува да идва изпод земята. Може би пък човек трябва да е много вярващ, за да го чуе?
Не, не ми се вярва. Но легендата е красива. Освен това оттук наистина е минавал стар римски път; защо да не е станувала на това удобно, стратегическо място императорската войска?
Та Тушанеца е изглеждал така и преди 2000 години! Същата гледка, каквато съзецарцавахме прехласнати ние днес, е наблюдавал самият първи християнски император на Римската империя Константин Велики.
Така или иначе, големият въпрос винаги е бил не дали бие или се чува, а за кого бие камбаната. В това отношение, струва ми се, почти всички сме на едно мнение – камбаната бие за нас. Ако искаме да остане нещо от България за бъдещите поколения.

————————————————————————————————————–

Тръгваме си, защото се смрачава и се кани да вали.
Спомнихме си внезапно, че веднъж, преди 5-6 години, когато още нямаше параклис, а Тушанеца бе покрит с гъста и свежозелена борова гора, в един слънчев, безоблачен и безметежен юлски ден тук внезапно изви страхотна вихрушка, продължила няколко минути; боровете скърцаха и се поклащаха на всички страни, виелицата свистеше и виеше из храсталаците и между канарите, в които гнездяха орли, а навсякъде из околността, докъдето поглед стигаше, беше слънчево, тихо и спокойно….
Още не можем да си обясним това явление – вероятно някакъв малък локален смерч, торнадо или подобна напълно обяснима аномалия.
Така или иначе, тръгнахме си с нежелание от това наистина тайнствено и изпълнено с мистика място. И по пътя, не щеш ли, виждаме досами направената от човешка ръка канавка една … ръждива лисичка, която явно не се боеше от хора и автомобили.

Спрях колата, за да я снимаме отблизо. Тя излезе от канавката и позира без притеснение като същинска филмова звезда.

Едва когато слязох от колата, за да я видя по-отблизо, лисана се шмугна в отточната тръба под капака (отляво на горната снимка) и я чухме разтревожено да скимти.
Естествено, нямахме никакво намерение да й досаждаме, особено тук, на това Божие място. Но срещата с нея ни зарадва. Освен че видяхме за кратко едно красиво диво животинче, си дадохме сметка, че въпреки близките флотационни фабрики, индустриални предприятия и хвостохранилища земята на Златишкото поле и неговите околности не е съвсем отровена от човешката деятелност. И че следователно има надежда за бъдещето.
Защото камбаната бие ли, бие. Трябва просто добре да я чуваме.