Тези дни се появиха доста материали, посветени на 100-годишнината от кончината на Пенчо Славейков, включително и от моя скромност. Също така неколкократно прочетох във Фейсбук знаковото Николай-Лилиево стихотворение „Тихият пролетен дъжд“:
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
1918 г.
—————————
А ето че днес се присетих за нашето наистина искрено преклонение на благодарни потомци пред духовните постижения на тези именити творци – неразделна част от българската и европейската културна история, но и за нехайното ни, меко казано, отношение към „местата злачни и спокойни“, които те обитават днес по силата на природния закон. Снимките са от лятото на миналата година и предполагам, че нищо не се е променило, освен ако споменатата в репортажа учителка Татяна Ваклинова и нейните съмишленички не са се погрижили междувременно за писателските гробове, на много от които дори буквите едва се четат, да не говорим за занемарения им външен вид.
http://parasol.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/08/27/pisateli-grobove-i-patriotichen-nihilizym-.809395
http://parasol.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/08/27/pisateli-grobove-i-patriotichen-nihilizym-.809363
Гробовете на Петко и Пенчо Славейкови
Надгробната плоча на Николай Лилиев с почти заличени от годините букви
