„Смирено влязъл в стаята позната…“
Димчо Дебелянов
Сега разбирам още по-добре
защо Поета не надига брадва,
кому е нужно всичко да изстрадва
и как – накрая – трябва да умре.
Смирено влязъл в къщата позната
докосвам експонат след експонат -
все бивши вещи от изчезнал свят…
Ненужен никому, по-скъп от вятър.
Портретите ме спират с поглед жив
и аз провиждам светлата им тайна:
смъртта е вечна, истинска, безкрайна,
животът – малотраен и лъжлив.
Манерка, библия и „Заратустра“
(на немски), куфарче… И стихове,
написани от боговдъхновен,
Сибилата надминал по предчувствие.
Обхождам стаите ти, дъх стаил.
Отвън ме варди каменната майка
на куп поети – знайни и незнайни -
убити от любов или Ахил.
Пак влизам в бой - без хленч и без уви.
Все някога и той ще се обърне!
И вие – отмъстени – ще се върнете,
а майка ви ще ме благослови.
