Докато работех като уредник на Димчо-Дебеляновия музей в Копривщица, редовно пътувах с влака по подбалканската линия. Почивните ми дни бяха понеделник и вторник (музеите работеха в събота и неделя, понеже тогава имаше най-много посетители). Хващах някакъв влак за София в неделя и се прибирах за два дни вкъщи. Нерядко обаче поемах в обратната посока, за да посетя в Пловдив приятелите си от студентските години, много от които бяха „майнички“.
За онези, които пътуват рядко, пътуването е своеобразно приключение. Който не е пътувал ежеседмично в продължение на години, няма как да знае, че то може да се превърне в част от работата и да стане тягостно като задължение. Само мисълта, че ще видиш стари приятели или ще посетиш любимо местенце, те откъсва от вече до болка познатия пейзаж, който прелита покрай прозореца.
От тези пътувания съм съхранил в паметта си множество лица, дочути разговори, набързо споделени съдби, различни сцени, леки свади и разправии, забавни случки.
Веднъж през зимата, преди Коледа, тъкмо беше свил първият голям студ, хванах пътническия влак Карлово-София. Влязох в първото купе (по онова време все още имаше вагони с купета с по 8 места), в което забелязах свободно място.
В Антон се качиха празнично облечени бабка и внуче и също влязоха в нашето купе, където вече се бяха настанили мълчалив дядка, две ученички и млада двойка, които се държаха влюбено за ръце.
Малко след като влакът потегли, малкият уж прошепна на ухото на баба си, но така, че ясно се чу:
-Бабо, трътка ми се!
Всички се поусмихнаха благосконно, а бабата на свой ред прошепна:
-Излез в коридора, трътни и веднага влез, че е много студено!
Малкият така и направи. Върна се след миг и в купето се разнесе онази специфична остра миризма. Настана леко смущение, примесено с иронични погледи, а някой смъкна за кратко прозореца.
След малко хлапето отново се надигна към баба си и пак прошепна:
-Бабо, трътка ми се!
Тя отвърна по абсолютно същия начин, а аз даже услужливо отворих вратата. Малкият изскочи за миг навън, забави се секунда-две и пак влетя в купето, което отново се изпълни с познатата миризма.
Мълчиливият дядка се поразмърда, поглади мустаци, погледна хлапето и баба му с едновременно благосклонен и разбиращ, но и укоризнен поглед.
Не минаха и пет минути и хлапето отново рече: „Бабо, трътка ми се!” Но преди баба му да отвори уста – а тя, без съмнение, щеше да произнесе същата реплика, – с неочаквано дълбок и внушаващ респект, но ласкав глас, се намеси дядката:
-Мойто момче, трътни тука и тогава излез в коридора!
Смехът, който последва, взриви купето; изчервено до уши, хлапето послуша стареца и дори остана в коридора половин минута.
А като влезе обратно, бе оставило оная ми ти миризма в студения пуст коридор…
