– Господа, имам две новини! Първата е хубава, а втората…
– С хубавата почни, шефе!
Юнаците от Федерацията по джуджара-джуджу впериха очи в Шефа – голям като гардероб, той изглеждаше по-висок и по-едър от тях, но не беше; просто седеше на по-висок стол.
– Намерих къде да проведем световното първенство!
Радостни възгласи изпълниха помещението.
– Държавата се казва Бъ… бъл… България – заекна Шефа, – а градът – София, или нещо подобно. Май бил столица.
– Тия сигурно хабер си нямат от джуджара-джуджу – предположи някой.
– Напротив – възрази Шефа. – В отговора, който получихме, личи добро познаване на играта. Това стрелба по улици, кафенета и ресторанти, преследване с всъдеходи, газене на пешеходци и други такива им било ежедневие, всякакви срещи на НАТО, енергийни форуми и други такива… На всичко отгоре кметът бил джудист или каратист!
-Браво! Наш човек! Наше моче! Ехаааааа!
Шефа извади разпечатка от електронно писмо и зачете: „След като проведохме тук толкова състезания от различни спортове, валидни за големи, средни и малки европейски, арабски, азиатски и световни купи, за нас ще бъде удоволствие да приемем най-добрите състезатели по джуджара-джуджу в нашия красив град. София има уникално географско разположение, тя е една от малкото – да не кажем единствената – столица в света, разположена в близост до планина, която е нейният естествен бял дроб… Тук ще се чувствате като у дома си!“
– Ехеееееееееееееее! Ми то не е за вярване! Да няма грешка? Я дайте картата! – развикаха се момците.
Най-големият проблем на играчите по джуджара-джуджу беше, че в никой град по света не им разрешаваха да провеждат официални първенства. Спортът бе свързан с множество странични ефекти, вследствие на които загиваха хора, възникваха пожари, наводнения, грабежи, масови изнасилвания, земетресения и други катастрофични събития. Досега бяха провеждали локални, регионални и международни състезания само в пустини, прерии, тундри и мъртви сибирски полета.
Иначе спортът бе добил голяма популярност сред младите хора от различни социални слоеве; практикуваха го и доста индивидуални участници, които не бяха членове на организирани спортни клубове, но техните изяви – безразборна стрелба в училища, магазини и обществени сгради – не се подкрепяха от организираната спортна членска маса.
– Знаете кое е типично за нашия спорт – продължи Шефа. – В него са заложени невероятно трудни правила, като целта е те да не се спазват в никакъв случай. Ето кое всъщност най допадало на бъдещите ни домакини от София; тяхната държава изцяло била устроена по подобен начин: приемали извънредно сложни и объркани закони, които после нарушавали с непозната и за нас спортна злоба!
– Мноо яко! Супер! Върхо! – викнаха спортистите. – А коя е лошата новина?
– Ами… – логопедичният дефект на Шефа отново се прояви с пълна сила. – По… по… по… по… непотвърдена информация Федерацията по разбиване на сняг, смет, пух и прах също била отправила питане до София дали не би поела домакинство на тяхно световно първенство. И то по същото време! И имам опасения, че могат да ги предпочетат – нали те вдигат по-голям шум от нас…
Гласът на Шефа леко изви и окото му се просълзи.
Настъпи същинско мъртвило. Лицата на шампионите по джуджара-джуджу се изопнаха – безизразни, непроницаеми. Само най-дребният по детски възкликна:
– Шефе, кво толкова им е лошо на тундрите и пустините, мааму?! Ми то с ония изчадия шега не бива… баш в София!
17 март 2012
Коментари
