Елегия за Димчо Дебелянов

Виждам, че никое време
няма верни очи.
Който се ражда гений,
до края не му личи.

О, нека страда за трима –
пада му се, и толкова.
Той ще успее в рими
да си излее болката.

Приживе не умеел
първи да се вреди.
Ако знаеше да живее,
нямаше да се роди…

Утре в изпитна тема
ще го включим достойно,
та кандидат-студентите
да си изкарат тройките.

Взели сме му невинно
всичко, що му се пада,
но на негово име
ще учредим награда.

За да схванем отново
пред високия гроб,
че безсмъртни основи
се наливат в окоп.

Разчистване на Дебеляновия двор

То е едно рутинно разчистване
в навечерието на юбилея.
Няма да ни доближи до истината.
Няма и да ни отдалечи от нея.

Времето не щади никого и нищо:
хора и порти, дувари и калдъръм…
Какво остава за пет-шест вишни;
те и наяве си бяха сън!

Разликата между музея и къщата
е в отстоянието до мита.
Стопанинът вече не се завръща –
място е сторил тук за света.

Той трябва и може да бъде предан,
трябва и може да устои
и без да знае дали го следват,
първо моста ще построи.

Не се надява на нищо свише
или да дойде моментът.
Никой, който е страдал истински,
не чака аплодисменти.

Но не скърбете за старите вишни -
и новите ще се прихванат добре!
Поетът, който си е отишъл,
не може повече да умре.

Музей

„Смирено влязъл в стаята позната…“
Димчо Дебелянов

Сега разбирам още по-добре
защо Поета не надига брадва,
кому е нужно всичко да изстрадва
и как – накрая – трябва да умре.

Смирено влязъл в къщата позната
докосвам експонат след експонат -
все бивши вещи от изчезнал свят…
Ненужен никому, по-скъп от вятър.

Портретите ме спират с поглед жив
и аз провиждам светлата им тайна:
смъртта е вечна, истинска, безкрайна,
животът – малотраен и лъжлив.

Манерка, библия и „Заратустра“
(на немски), куфарче… И стихове,
написани от боговдъхновен,
Сибилата надминал по предчувствие.Обхождам стаите ти, дъх стаил.
Отвън ме варди каменната майка
на куп поети – знайни и незнайни -
убити от любов или Ахил.

Пак влизам в бой - без хленч и без уви.
Все някога и той ще се обърне!
И вие – отмъстени – ще се върнете,
а майка ви ще ме благослови.

Кандидатура

На Димчо Дебелянов

Живях разхвърляно и с хъс,
без маски,
режисьор,
котурни.
Животът ми бе среден пръст
в муцуната на конюнктурата.

В музея на един поет
бях проумял къде е драмата;
талантът е роден с късмет,
от който копче
даже няма.

И затова е разкопчан
животът му така –
до голо.
Той зъзне в каменния храм,
не коленичи и не моли.

Тук няма място за сръдня –
отдавна е направен изборът.
Или си мост, или стена.
А другото е конформизъм.

Затуй не си случаен гост
и участта ти е заслугата:
безсмъртен като римски мост,
по който да прелитат другите.

Подпоручик Дебелянов

Несправедлив е животът,
това го знам.
Но се чудя, без да съм мнителен:
ако гладният си е виновен сам,
дали е невинен ситият?

Цял живот се блъскам
над разни граници
като разпнат на колело:
любов и омраза,
време и разстояние,
лъжа и истина,
добро и зло.

В музея на Димчо схванах дилемата
и се научих да я чета:
приживе поетите не са гении,
а са само нервите на света.

Не че от другите
са нещо повече
и че имат по-странни черти.
Те са само деца на Словото
и на безсмъртието
са бащи.

Понеже не могат
ситите да нахранят
и на гладните да дадат ум,
ще заминат за фронта
и там ще станат
точни рими на бог Куршум.

Добре забравено вечно

Близо до билдинга на „Дженерали”
се ниши старинна къща.
Какво толкова? Просто риалити,
в което тъпкано й се връща,

затуй, че писателят Георги Райчев –
приятел на Дебелянов,
имал две стаички тук под наем
и понявга го приютявал.

Ако не викаме, и сам Димчо,
обезквартирен в нощта,
може по улицата да мине,
свирукайки си с уста.

Лека-полека здрачът на времето
ще го погълне цял.
Казват, че бил симпатичен несретник,
измъчван от идеал.

Може, но всички истински думи
право при Димчо дойдоха.
Друго риалити, когато юноши
се превръщат в епохи.

Победа

Хиляда и една войни,
които продължават още,
изгубени в оскъдни дни,
спечелени в бохемски нощи.

С груб, първобитен интерес,
във тебе взрян светът примигва,
че за мнозина си и днес
предизвикателна енигма.

Макар че можеше да спиш
в тила – необезпокояван,
ти увенча и висш, и нищ
със доброволните си лаври.

Останал сам – без майка, дом,
другари, врагове, любима,
към сетния житейски фронт
с богатствата си ти замина.

Там върху пресния окоп
куршумът точно в теб ще гледа,
за да нахрани твоя гроб
с кръвта на твоята победа.

Забележка. Когато още през студентските си години написах стихотворението „Победа“ , все още се смяташе, че Дебелянов е заминал като доброволец на фронта, което се оказа невярно твърдение. Опитах се в ново време да преправя стихотворението, за да отговаря на историческата истина, а после се отказах. Така е то!

П.С. Подробности на долния линк.

http://slavimirgenchev.info/?p=3929