Славимир Генчев

- Майор Томов съхранява „Сиротна песен“ в маншета на шинела си цяла година

- Димчо Дебелянов е бил и…. пожарникар

В навечерието на Димчовите поетични вечери (11-12 август 2012 г.) по повод 125-годишнината на гениалния лирик Дирекция на музеите – Копривщица, издаде специален възпоменателен вестник под наслов „Да се завърнеш…“

Заглавието е част от началния стих на прочутата Димчова елегия, която излиза на бял свят на 19 август 1912 г. във в. „Смях“. (От днешна гледна точка това е може би ирония на съдбата – елегична творба да бъде поместена в хумористичен вестник, но говори и за промяната във вкусовете и нагласите на хората през епохите.) Отговорен редактор и автор на голяма част от текстовете в юбилейното издание е уредникът на къща-музей „Димчо Дебелянов“ в Копривщица Дойчо Иванов.

Инициаторите и изпълнителите заслужават адмирации и поклон за положения труд, защото 14-те страници на вестника съдържат неоценимо богатство. Освен неизбежните за подобен род издания познати на по-ерудираната аудитория моменти от житейската и творческата биография на Димчо, вестникът съдържа и някои съвсем нови и неизвестни досега факти и обстоятелства, а други са разгледани под различен ъгъл или в светлината на новооткрити документи. Това е и причината отделни материали да съдържат противоречиви становища – те просто се основават на различни, взаимно отричащи се истини…

В статиите „Димчо Дебелянов – животопис“ и „Бележки и уточнения по биографията“ Дойчо Иванов се е постарал на базата на последните проучвания да изчисти някои погрешни заключения и представи, плод на натрупани през годините и дори митологизирани (в положителна или отрицателна посока) факти и „факти“.

Четвърта страница е посветена на историята на родната къща на поета – от построяването до реставрирането и превръщането й в музей.  Любопитно е, че тя е възстановена в първоначалния си вид не от кого да е, а от

арх. Вельо Дебелянов – първи братовчед на Димчо,

син на неговия чичо Иван. Вельо е пет години по-голям от поета и също роден и израснал в тази къща.

На пета страница има материал от акад. Иван Радев; на базата на официални документи, съхраняващи се в Държавния военноисторически архив – В. Търново, той окончателно

разсейва мита, че Димчо заминава на фронта като доброволец.

От документите е видно, че тримесечният „имунитет“ на служителите в Сметната палата, според който те не подлежат на мобилизация, отпада в началото на 1916 г. и Димчо заедно с останалите е редовно призован да се яви в частта си. Развенчан е и разпространяваният от левичарите мит за Нотата на Антантата до българското военно командване по повод изпращането на поет от такава величина на фронта, където да бъде убит.

Интересен е краткият текст, посветен на художника Георги Белстойнев, автор на портрета на Димчовата майка Цана Илиева – Ибришимкойчова, който е оформил и първата експозиция в музея и е бил първият му уредник. Поместен е споменът на Александър Божинов – последния копривщенски бохем, журналист, художник, рецитатор, завеждащ местното копривщенско радио, който при откриването на музея на 5 октомври 1958 г. пръв установява, че там тогава присъства и голямата несподелена любов на Димчо – Иванка Дерменджийска. Тя написва в книгата за впечатения „След сетната среща аз дълго те търсих… На истинския поет и човек Димчо Дебелянов!“ (Иванка Дерменджийска).

На шеста страница могат да се прочетат спомени на Малинка Карабобалиева – бивш уредник на музея, както и непубликуван до днес спомен на Стоил Ройдов, на когото Димчо е бил командир. Особен интерес предизвикват спомените на дъщерята на Димчовия дружинен командир майор Томов – човека, на когото Димчо поверява стихотворенията си „Сиротна песен“ и „Един убит“; майор Томов ги съхранява

в маншета на шинела си повече от година,

преди да ги предаде на Димчовия приятел Георги Райчев, назначен по това време за кореспондент към Седма Рилска дивизия и комуто първата работа е да разпита всички за житието-битието на Димчо на фронта и за гибелта му.

На седма страница е поместен материал за приятеля на Димчо, доктора по право Тома Томов от Батак (да не се бърка с майор Томов), който – като доста заможен човек – го кани заедно с Гьончо Белев през лятото на 1914 г. , на гости в родния си край. За да се издържа, Димчо дори бива назначен – внимание! – за „надничар по опазване на горите от пожари“ в Държавно лесничейство „Беглика“, т.е. пожаронаблюдател по тогавашната номенклатура. )))

Броят съдържа и множество други интересни материали, но е трудно да се преразкаже цял вестник. )) Затова спирам дотук и пожелавам на всеки, който се интересува истински от живота и творчеството на Димчо, да се снабди с вестника – има го в Дирекцията на музеите в Копривщица.