Славимир Генчев

Тъй като за пръв път посещавахме село Лозенец, Община Царево, не можехме да пропуснем възможността да научим нещо повече за него и за местните хора, още повече че една паметна плоча пред кметството доста ни поозадачи.

Опитахме се да свържем 1924 г. с някакво известно нам събитие. И понеже не успяхме, решихме да поразпитаме. Читалището вече бе затворено, та се отправихме към църквата „Св. Георги“.

Запалихме по свещ, разгледахме църквата отвън и отвътре, а накрая аз засипах Калина – така се казва жената, която се грижи за храма – с въпроси, но вместо да ми отговаря надълго и нашироко, тя ми предложи ето тази книга:

Малко е да се каже, че я „изядох с кориците“, но истината е, че не исках да я върна, както обещах. Калина обаче ми заяви след два дни, че книгата е дарение за храма и не може нито да ми я подари, нито да ми я продаде. Читалището не работеше, нямаше книжарница, за да я потърся там.

В крайна сметка след няколко дни Соня Тодорова – секретар на Народно читалище „Искра“ – Лозенец, и съответно библиотекарка в него, ми подари един екземпляр и не се наложи да преписвам или преснимам страници, както се очертаваше…

Начо Халачев – потомък на един от първите заселници в селото, в своята неголяма по обем книга разказва историята на заселването на Лозенец, но тази основна тема е органично включена в контекста на трагедията на българите от Източна Тракия, останали след Освобождението на България в пределите на Османската империя. Тяхната съдба е не по-малко страшна и жестока от съдбата на македонскте българи, но по мое скромно мнение стои някак по-встрани и е доста по-непозната за поколенията, особено за днешното младо поколение, отколкото темата за Македония.

Халачев е използвал за основа на своя вълнуващ разказ спомените на анкетирани през 70-те години на 20. век от него самия последни живи бежанци („таз черна турска прокуда“, за която пише Ботев) от някогашното цветущо село Велика в Източна Тракия, както и исторически, краеведски и етнографски трудове на автори като Любомир Милетич (с която разполагам и аз), Стоян Райчевски, Божидар Димитров. Темата е огромна, впрочем, и е много трудно да се обеме и най-важното от нея в един интернет постинг. Затова аз избрах да разкажа накратко историята на храма „Св. Георги“, която „снема“ в себе си истината за един безпощадно тежък период от живота на българския народ, но и показва изумителната му сила, устойчивост, вяра и воля за мирен, нормален, свободен човешки живот.

И така, веднага след началото на Междусъюзническата война, възползвайки се от струпването на български войски на западните фронтове, турският аскер реокупира Източна Тракия и без никакво церемонене заповядва на българите там за 24 часа да напуснат поселищата си и „да си ходят в България.“

И керваните тръгват – натоварили на каруци кой каквото успее да вземе („А кое по-напред?“, риторично питат всички интервюирани от Начо Халачев бежанци); подкарали част от стадата си, българите се отправят към свободните територии на отечеството си, като някои са били охранявани от все още действащи или наново активизирани хайдушки чети, създадени преди Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.

„Странджански корени“ е пълна с десетки и стотици истории и случки, илюстриращи общата и множество лични съдби, като тази за майкатас три деца, принудена – като в народната песен – да изостави най-малкото – на люлка „на Странджа баир в гората“, след като го накърмила за последен път. Детето обаче било намерено и спасено и когато родителите му научили това случайно след 10-12 години, отишли да го потърсят; намерили човека, който спасил момченцето им, но той и съпругата му го били дали на друго, бездетно семейство. Отправили се те към следващото село, но – жестока ирония на съдбата – пристигнали точно в момента, когато погребвали починалия предния ден от малария техен син. (Тук ще спомена, че от болести, глад, мизерия и недоимък бежанците от Източна Тракия мрели като мухи, особено децата, старците и лехусите). По-късно,  разговаряйки с Калина от храма „Св. Георги“ за тази и десетки други покъртителни истории, преживени от нашите прадеди и прабаби мъченици, тя сподели с вълнение, че и бабата на нейния съпруг също била изоставена в гората в бебешка люлка, но други бежаци я намерили случайно и я спасили. И макар че тази история не е разказана в книгата, това не я прави по-малко трагична и реална. Но аз се отплеснах…

Прокудените от черната турска прокуда жители на странджанското село Велика дошли в пределите на България и търсейки място за ново поселище, спрели са на напуснатото от мюсюлмани село Потурнак – също в полите на Странджа, но откъм североизток. (Тук в скоба ще отбележа, че бежанци от Източна Тракия са се разселвали и на други места из Българско, но по-често селяните оставали заедно в компактни маси и на новите си местообиталища, като даже ги наричали със старите имена на напуснатите родни места.) Така е и в този „случай“ – селото днес се казва Велика (Нова). Тъй като имам намерение да напиша повече за книгата в друг постинг, тук ще прескоча разказите на очевидците за това жестоко време, когато попът дори забранил при смърт да се бие клепалото, за да не се плашат децата и бременните булки – толкова често ги посещавала черната гостенка.

Десетина години след напускането на родната Велика няколко семейства от с. Потурнак (Нова Велика) потърсили друго място за поселище, подгонени от маларията, недоимъка и високата смъртност. Така ги посъветвали и докторите. Повечето величани обаче останали на старото място, защото им било омръзнало да бягат, да се местят и устройват наново и наново, въпреки тежкия им и без това бит. Така през 1924 г. била заселена и местността Ембелец (в превод лозе).

———————-

Както знаем от историята, през 1870 г. българите след дълга и упорита борба извоювали от Високата порта своята църковна независимост. След учредяването на Българската екзархия т. нар. Крайбрежен район на Странджа около Василико и Ахтопол бил изключен от границите на Екзархията. По онова време правилото било следното: за да се присъедини дадена епархия към Екзархията, нужно било населението да се самоопредели като българско. По една или друга причина това не станало, след като българите във Велика (Турция) продължили да воюватза своята идентичност и корени. Едва последните свещеници от периода преди окончателното изселване през 1913 г., за които има спомени – поп Станица и поп Иван – си позволили да извършват църковните служби изцяло на български, а не на гръцки език.

Както пише Начо Халачев в книгата си, църквите във Велика и в другите предимно български села били не само Божи храмове, но и центрове на национално-освободителните борби: там намирали приют комитите, воювали в неосвободените територии на Одринско срещу османската власт след Освобождението на България; там полагали революционна клетва; там складирали оръжия и боеприпаси… (А клетвата гласяла: „Заклевам се в името на всемогъщя Бог, че ще пролея кръвта си за освобождението на Македония и Одринско. Ще бъда верен на другарите си до последната минута на своя живот, без страх ще се боря с враговете на роба в Македония и Одринско и няма да отстъпя, докато ми държат силите и докато съм жив. Няма да издам никого и нищо, даже при най-страшните мъки и страдания.“) Каква жестока ирония, колко пролятата кръв, какви свидни жертви на историческата несправедливост, извършена спрямо нашия народ поради игрите на Великите сили, включително и на Русия!

След Гръцко-турската война от 1922 г. и последвалият Лозански мирен договор (1923 г.) Източна и Западна Тракия били окончателно поделени между южните ни съседки и България била лишена завинаги както от излаз на Бяло море, така и от изконно български територии. Без никакво последствие останала българската нота, в която се настоявало двете части на Тракия да бъдат обособени в автономна държава от Чаталджа до река Места. (По това време у нас коминтерновските дейци и продажните български комунисти организирали септемврийския метеж и властите воювали на два фронта – вътрешен и външен, което неминуемо се отразило пагубно на българската политика и на отношението на Великите сили към България).

Величани тачели свята църква не само заради религиозността си и  православната си вяра, но и заради нейната важна роля в национално-освободителните им борби. В Стара Велика действало строго църковно настоятелство, което стриктно следяло как и за какво се използва църковното имущество и цялостната дейност на църквата. След черния 20 септевмри 1913 г., когато българите били прогонени окончателно и масово от Източна Тракия, църковното настоятелство взело със себе си и църковните средства, които били пренесени в с. Потурнак, България.

Когато десетина години по-късно 7-8 сърцати семейства се преселили в негостоприемния на първо време, но намиращ се на по-проветриво и здравословно място Ембелец, на дневен ред – въпреки оромните първоначални трудности в облагородяването с примитивни сечива и голи ръце на местността (там преди много време според преданията имало гръцко селище с лозя, разорено и изоставено от турците и по-късно населено и от българи, които също го изоставили), – та на дневен ред пред новите заселници излязъл въпросът за построяване на църква или школо. Въпреки настояванията на възрастните и исобено на бабите, надделяло желанието децата да имат школо и да се учат на четмо и писмо. (Тези събития са предадени много вълнуващо, образно, драматично в разказите на анкетираните от Начо Халачев заселници, но е невъзможно да ги цитирам тук.)

Не мога обаче да не отбележа назряващите конфликти между бежанците, едните от които искали да си останат в Потурнак (Нова Велика), и другите, които се преселили в Ембелец (на 8 април 1931 г. с Указ №162 на Цар Борис Трети селото било преименувано на Лозенец.) Оставащите в Нова Велика отказали да дадат част от съхраняваните църковни средства на заселниците на Ембелец. „Нямаме пари за две църкви“, твърдели първите и искали „бегълците“ да се върнат обратно при тях. „Ще вдигнем голяма църква и който иска да се черкува, да заповяда в Нова Велика!“. Не се спогодили двете групи бежанци и отново били ощетени преселилите се в Ембелец; така станало и при оземляването от държавата с дадените права за бежански заем и изплащането му, и при разпределението на общинската мера между Велика и Лозенец, и при строежа на школото….

В Лозенец въпреки всичко не се отказали да си посторят църква. След като с много труд и сили вдигнали скромно школо и цанили учители, „църковният въпрос“ пак почукал на вратата им, защото те не били безбожници, ала „вместо камбана биели едно просто клепало на мегдана.“ Повяиви се същевременно и върли противници на църквата – левичари и атеисти, които настоявали да се разшири още училището.

През 1934 г. за откриването на новото пристанище във Василико (Царево) били поканени Цар Борис Трети и принц Кирил (които, уточни архиереският наместник ставрофорен иконом Стоян Василев, са се криели на кораб в Бургаското пристанище след преврата от 19 май), както и сливенският владика. Царствените особи пристигнали с кораб във Василико, а владиката – с автомобил. Пътят му щял да мине през Лозенец, ето защо лозенчани му устроили тържестнено посрещане. Край клепалото на мегдана издигнали арка с много цветя и поставили от двете й страни две икони – на Божия син и на Богородица, а пред и под арката постлали нови шарени черги. Кметът посрещнал Негово високопреосвещенство, целунал му ръката и расото, бабите също се надпреварвали да му целуват ръка и да го молят да им разреши „църковния въпрос“. Владиката обещал, като благословил всички и заявил:

- С ваш труд и с Божията помощ да направите голяма църква, дето да се молите за опрощение на грехомете си и за Божията благословия!

Пари обаче никой не давал, защото Господ и държава дават, но в кошара не вкарват. След 1934 г. официалната власт толерирала по-близките отношения между държавата и църквата, вероятно и поради засилващото се атеистично комунистическо влияние в страната. През 1936 г. след намеса от страна и на административната власт в Царево (така прекръстили Василико след посещението на царствените особи) на общоселско събрание в Лозенец било избрано църковно настоятелство и било взето решение всяко семейство да осигури за построяването на църква по един кубик камъни и по една каруца дървен материал, собственоръчно отсечен и обработен. Пак обаче не било достатъчно това, защото липсвала „сухата пара“ за самия строеж. И нещата се проточили във времето, а накрая дошъл… 9. септември 1944 г. и за църква и дума не можело да става. Събраният материал, част от който бил похабен от природата, бил използван за построяването на … обора на новоучреденото ТКЗС, чиито пръв председател бил досегашнитя председател на … църковното настоятелство. Де да беше само ирония на съдбата! Колко още престъпления лежат на съвестта на комунистическата власт!

- Обаче – добави веднага дядо Стоян (с който излязохме набори, впрочем) – по време на пренасянето на материала тежка греда притиснала един селски младеж и той починал на място…

И ето че едва в края на миналия 20. век „църковният въпрос“ на лозенчани най-сетне получил разрешение. При кметуването на Георги Хрусанов през февруари 1996 г. било свикано за пореден път (през 1936 г. било последното събрание по този въпрос) общоселско събрание, на което било избрано църковно настоятелство, в което участвал и поп Стоян и което поело ангажимент в най-скоро време да бъде построена църква, като след допитване до жителите на селото било определено и мястото за построяването й – в центъра на селото.

Речено-сторено. Църквата била завършена и осветена през 1998 г., като отново, както винаги, лозенчани са дали и своята лепта „кой колкото може“, за да бъде построена тя. Първа копка направил Негово високопреосвещенство Сливенският митрополит Йоаникий, той и осветил новия храм. Изографисването на храма пък е дело на млади пазарджишки художници, обясни ми дядо Стоян, който има, както стана ясно от краткия ни разговор тези дни, големи заслуги не само за решаването на „църковния въпрос“ в Лозенец, но и в цялата околия, на която и в момента той e архиерейски наместник. С негово лично настояване, организиране и труд са възстановени и някои от полуразрушените църкви в селищата на Община Царево, както и са построени няколко нови.

- Всяка църква си има и поп – с нескрита радост допълни дядо Стоян, – въпреки че има и известно текучество – поясни още той. – Като цяло хората все повече се обръщат към вярата и към църквата.

Дължа на дядо Стоян благодарност за някои подробности и уточнения по отношение на църковния и духовния живот на този удивителен български край и на неговите жители – потомци на стотици хиляди мъченици за българското име и вяра.

Използвам случая, за да благодаря и на Калина, от чийто разговор с нея започна всичко, и на Соня Тодорова, и на кметската секретарка, която се оказа чирпанлийка и лозенска снаха, за оказаното съдействие. Голям проблем обаче за лозенчани и за всички, които се интересуват от история, е умишленият палеж, унищожил преди години целия селски архив, включително и документите на Поземлената комисия и на Ликвидационния съвет, прекратил дейността на лозенското ТКЗС. Изгорели са и всички други налични селски документи.

- Сега например – сподели Соня Тодорова – обикалям по къщите да питам старите хора за началните години на читалището, което тази година навърши 60 години. Нищо запазено не остана, всичко изгоря…

Оказва се при това положение, че „Странджански корени“ на Начо Халачев остава последният – или поне един от последните – достоверни източници на информация за историята на село Лозенец, а и не само на него. Затова е радостна новината, която научих от кметската секретарка, че предстои нейното преиздаване може би още през тази година.

Снимки от вътрешността на храм „Св. Георги“ – Лозенец