Актрисата и поетът
Неизвестни страници от любовния роман на Дора Дюстабанова и Теодор Траянов
5.
Повече от 10 години (от 1924 г.) Дора води личен дневник, който е обработен и подготвен за печат от Светла Андронова-Тошева (г-жа Тошева работеше като уредник в Националния литературен музей – б.а.) и Маргарита Маринова и ще бъде издаден от университетското издателство още през тази година (1993 г. – б.а.) под заглавие „Венчани духовно”. Дневникът, както и, надявам се, писмата на актрисата ще дадат възможност на всички ценители на българската литература да надникнат в непроницаемия творчески, духовен и човешки свят на големия ни поет през погледа на тази необикновена жена.
Дора, за която Траянов е „прероденият Орфей”, е искала да бъде достойна за неговия гений. След като прочита дневника на Анна Григориевна Достоевска, тя нееднократно си задава въпроса дали може да прилича поне малко на нея, за да заеме подобаващо място в живота на такъв велик любим. Тя прави всичко, което е по силите й, за да може нейният Теодор Траянов да реализира творческите си замисли. Вичо Иванов пише в спомените си за поета:”Със своето отзивчиво сърце тя чувстваше мълчаливия трагизъм на поета в неговия живот.” Не е мястото тук да разсъждаваме на тема какъв е бил и от какво е породен този трагизъм, важното е, че Дора винаги се е стремяла да бъде до Траянов. И когато това е било невъзможно – идват нейните невероятни писма.
Читателите сигурно вече са свикнали с квалификациите на актрисата за колегите й от театъра и не би ги учудил изразът „мерзавци с мерзавци”. Когато след време бъдат публикувани и писмата на Траянов до Дора, много повече неща ще станат ясни: и защо „положението е критично”, какви „въпроси ще бъдат разрешени”, кой и защо е „шпионирал” Дора. А противници на тяхната връзка – дал Бог! И то противници не само поради „греховния” й характер. Някои вероятно са ги подозирали в неискреност и позьорство; други са предричали скорошната им раздяла („Казват, че щял си да ме оставиш”); трети вероятно са завиждали на подобна любов, за която прегради няма и каквато или не са изживели, или не са могли да изпитат. Двусмислено е отношението и на собствената й майка Анна Дюстабанова: от една страна, тя е било поласкана, че поет и личност от ранга на Траянов е влюбен в дъщеря й; същевременно е била и твърде резервирана. Първо, заради факта, че Траянов е семеен и има големи деца, второ, заради разликата във възрастта им (през 1932 г. той е 50-годишен, а Дора – 27-годишна). Лесно можем да си представим как са одумвали техния роман „злите езици” и „здравомислещите”! Това вероятно е една от причините понякога те двамата да се чувстват самотни и изправени срещу целия свят. Не случайно са се доверявали на малцина. Особено мнителна е било Дора, най-вече по отношение на своите колеги от театъра, макар че, както личи и от писмата, между тях тя е имала и близки приятели – Милка Ламбрева, Константин Кисимов, Борис Борозанов.
В известен смисъл всяка голяма любов обрича на самота. Дора Дюстабанова и Теодор Траянов просто не правят изключение.
Сл. Г.
30-6-32 Варна
Бау-бау, миличко!
Ето на, че получих пак от теб писмо! И съм така радостна, макар че тази сутрин ти написах едно писмо, в което ти се карам. Карах ти се, миличко, защото ти понякога вършиш малки глупости. Но както на всяко дете, така и на теб трябва да ти се прощава. Ти си най-миличкото и най-чистото дете на тоя свят. Ти си по-чист и по светъл от мен. Особено когато и кожата на твоята Дора е почерняла. А колкото за нослето, не питай, в този момент прилича на сварен (Гебедженски) рак. Никакъв крем не помага. Черна съм станала като моите комшии – циганчетата. Мое дете, днес съм била 3 часа на морето – толкова е хубаво, че не можеш да си представиш. Нищо по-хубаво няма от слънце и вода. Сега слушай какво прави това твое лудо бау-бау: Отивам на плажа, събличам костюма си и се пека съвсем голичко (ти знаеш), след това отивам и ме поливат с една кофа малко затоплена морска вода и отново лягам да се пека. След това обличам костюма си и отгоре халата си, качвам се с Милка, Мара (другите ги е страх въобще от слънцето и въздуха, например Н. Буюклиева) на една лодка и се разхождаме около половин час. А това е такава радост и такава прелест за мен – същинско диваче. След лодката отново си събличам костюма и вземам един студен душ и тичам в кабинката и се обличам. Тази цяла процедура, мое мило дете, се извършва от 10-1 ½, 2 часа следобед. И досега, дано не чуе дявола, се чувствам много добре. А на главата си нищо не слагам. Даже и когато се пека на плажа. (В този момент станах да видя как един параход пристига – голям, бял и аз му извиках тю-тю-тю-юю). Миличкото се смее, нали се смееш, кажи! Въобще съм настоящо диваче. Виждаш ли, мило мое дете, аз никога не мога да бъде тъжна, само защото имам тази наша любов. Един момент скръб и на втория аз съм го вече преодоляла, защото си спомням за теб и за твоята любов.
Тодоре, мило мое дете, какво щеше да бъде моят живот без теб! Обича ме Бога и затова аз трябва всичко друго да посрещам твърдо и ни за момент да не падам духом. Аз съм слънчев човек. Това може би е силно казано, но това е истина, защото иначе не можеше да се срещна с теб – най-огнения и най-слънчевия човек. Та всеки ред от теб е стихия. Ти сам никога не би могъл да видиш какво си, но ние, които се греем от твоята топлина, особено аз, можем да го кажем. Аз винаги съм ти казвала, че ти си прероденият Орфей. Някакъв вътрешен глас ми го казва. И не може другояче. Чета „Кимна няма красотата” и гледам лика, който си пратил. Боже Господи, та какво е това! Някакви отломъци от други светове! Тодоре, мило мое единствено дете, никога не би могъл да видиш какво си! А „Ленау, Ленау” е страхотно! Ето на, мило мое дете, в този момент аз плача и нищо друго не бих могла да ти кажа, освен че аз те обичам безумно и че целия си живот ще сложа пред теб. Аз съм едно нищо, но и това (нищо) ти трябва да приемеш. Аз се много разтревожих и нищо умно не мога да ти напиша. Само плача и плача. Виждаш ли, също мисля, че този живот, който живея, макар толкова скромен, не бива да го живея. Трябва да се затворя в стаята и никъде да не излизам. Не трябва да се радвам на никакво море, на никакво слънце. Това е грешно, нали, дете мое, грешно е само затова, защото ти не си при мен. Моите очи не бива да виждат нищо, което ти не виждаш. Но какво да направя. Аз ходя и се радва на всичко. Ти сърдиш ли ми се за това? Ако ти ми пишеш, че аз трябва да се затворя, аз ще го направя. Ти знаеш, че няма твое желание, което аз да не изпълня. Мъчно ми е много, че именно сега не съм при теб. Аз зная, че ти имаш нужда от мен сега, тези дни. Но нищо, каквото Бог нареди, това ще бъде. А ти трябва с всички сили да се бориш и този път да излезеш победител. Владо Трендафилов ми каза, че се е срещал два пъти с тебе и че няма да дойдеш, защото сега трябва да бъдеш в София. Вярвай, мое дете, аз не се сърдя за това, нито ще ми е мъчно, защото знам, както и ти ми пишеш, че положението е критично и (…….) въпроси ще бъдат разрешени. Дано Бог се смили над нас! Аз винаги съм вярвала в това. И ще ти кажа само: никому не се доверявай, освен на Гаврийски и Радославов. Най-малко на Владо Трендафилов или на когото и да било от артистите. Заклевам те в моя живот, а колкото до мен, ти знаеш, че аз съм си тактична.
А сега, мое дете, ти си получил снимчицата от Дюлгерова. Струва ми се, не бях ти писала, че един ден, когато седях на терасата сама-самичка и ти пишех писмо, Дюлгеров дойде при мен и поиска да ме фотографира. На мен ми стана малко неудобно, защото бях плакала и той се направи, че не вижда това. Покани ме на следващия ден да се срещнем на терасата, за да направим повече снимки, но не можахме да се видим. А колкото за „шпионажа” на моите колеги, мога само да се изсмея и нищо друго. Много ги е яд, че ходя само с Милка и Борозанов. Мерзавци с мерзавци, те ще ме шпионират! И какво има да шпионират? Ти сигурно си се ядосал. Ти трябва да имаш пълно доверие в твоята ако не красива, то честна и вярна другарка.
Мило мое дете, ти трябва да ме държиш в пълно осветление по развиващите се събития. Сигурно и аз ще мога да ти дам някой съвет, макар отдалеч. Сега ще ида на пристанището да видя парахода.
Твоята безумна Дора
Продължавам на тази глупава картичка, защото нямам листове при себе си. Колкото за Косю, нищо не мога да ти кажа. Неговите пътища са много съмнителни. Преди един час ние спяхме с Милка, той се връща и дошъл на вратата, чука и пита тихичко: „Госпожице, сама ли сте? Идвам по едно любовно посещение при вас.” Ние го изругахме с Милка и той си отиде. Но трябва да ти съобщя, че тази сутрин Махатма Ганди се потопил в морето и се дадоха 101 топовни гърмежа. Косьо човекът в морето! Страшно много се смеем с него. Печалното е, че от днес ни намаляват дневните с по 10 лева според някакъв нов закон. И Хр. Цанков мълчи ли, мълчи. Уж пратил рапорт до министъра. Сега, мое любимо дете, дай да ти целуна ръчичките и бузките.
Твоята Дора
Бележки
Мара - Мара Пенкова (1903-1974 г.). През 1921 г. заминава за Берлин да учи театрално изкуство. Артистка в пътуващи театри от 1923 до 1934 г. От 1934 до 1946 г. участва в драматични и оперетни постановки на театър „Одеон”, Кооперативния театър и Художествения оперетен театър. Ярка комедийна артистка. Играла е епизодично и в постановки на Народния театър („Опечалена фамилия” от Бранислав Нушич).
Н. Буюклиева – Невена Буюклиева (1897-1966 г.) Ученичка в театър-студията при Народния театър. Играе от 1923 до 1966 г. Основателка на литературния кръжок „Живо слово”, по чиято инициатива през 1931 г. тленните останки на Димчо Дебелянов са пренесени от Гърция в България.
Владо Трендафилов – Владимир Трендафилов. Артист в Народния театър.
Гаврийски – д-р Димитър Василев Гаврийски (1879-1945 г.). Културно-просветен деец и близък приятел на Траянов.
Радославов – Иван Радославов (1880-1969 г.). Учи право в Женева, Лозана и Брюксел. Директор по печата към Министерството на външните работи и вероизповеданията (1921-1923 г.), главен библиотекар (1928-1931 г.) и директор на Народната библиотека в Пловдив (1932-1934 г.) Редактор в сп. „Хиперион” заедно с Траянов и Людмил Стоянов.
Борозанов – Борис Авксентиевич Борозанов (1897-1951 г.) Драматичен артист и кинорежисьор. Играе в Народния театър от 1921 г. до 1951 г. Режисьор на един от първите български филми – „Калин Орела”.
Косю – Константин Кисимов (1897-1965 г.) През 1922 г. е приет с конкурс за ученик в Народния театър. През есента на 1923 г. Исак Даниел създава театър-студия. Кисимов е сред първите му ученици. През следващата година студията се разформирова и членовете й преминават към Народния театър. Шегата с него по повод Махатма Ганди ще стане ясна по-нататък.
(Следва)
