Нейните безсрамни организатори се осланят на
апатията и безверието
на уморените от безкрайния преход, дирижиран от самите комунисти барабар с безбройните им креатури, български граждани. Очевидно наглеците опипват почвата като как би се възприела подобна по същество реабилитираща дъщерята на правешкия диктатор сбирка, наречена с гръмкото име конференция, и то не къде да е, а в най-старото висше учебно заведение в България. И ако не бяха студентите и подкрепящите ги граждани да изразят възмущението си, „конференцията“ щеше да мине и замине, широко рекламирана и отразена като важно научно събитие, а хората щяха да я приемат като нещо едва ли не нормално и в реда на нещата – като научен форум, посветен на делото на някоя истинска историческа личност, а не личната история на Дъщерята, която „не може да работи кво да е“, ами трябва да оглави „културата“, макар че уж Тато не се „бил месил в тия работи“. (То винаги има се намира кой да се намеси, та да не излезе, че работата е нагласена). Естествено, безпроблемно провеждне на „конференцията“ не биваше да се допуска, а трябваше да се реагира спонтанно и в нечии очи дори крайно, за да се знае и тук, и по света, че има хора,
които няма да позволят подобни мерзости
да се разминават току-така. И, слава Богу, това стана. Пък нека комунистите да си говорят каквото си щат. Техните спекулации и преструвки край нямат, а прехвърлянето от болната глава на здравата и обвинението в стил: „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“ си е техен вроден патент. Някогашната асамблейна трагедия се превърна в настоящ фарс в стил лошия Мумар и добрия Ислам, който е отворен към света и ще спаси българските медицински сестри…
По време, когато господства чл. 1 на живковата конституция, определящ безапелационно ръководната роля на Партията; когато селското стопанство е в тотална криза и само бригадири прибират от полето „хляба на народа“ (защото заради насилствената колективизация селото „избяга“ в града, а комунистите винаги гледаха къде е на работата лекото и на баницата мекото); когато промишлеността е в окаяно състояние и само заеми от Запада закърпваха положението, влошено заради „международното“; когато…; когато…; когато… – всеки може тук да добави каквото си иска и да даде пример; та по това време другарката Дъщеря подхваща всякакви
налудничави инициативи и „мероприятия“
за превръщането на вече широко лумпенизирания и впиянчен българин (и то заради безумията на комунизма, а не заради черните очи на американците) в хармонично развита личност. (По-паметливите сигурно се сещат как някакъв луд разряза с нож копието на Джокондата, което бе изложено в Криптата на храм „Св. Ал. Невски“, ако не бъркам – чудесно доказателство за „матр`яла“, който тряваше да се хармонизира… 
Но нито ми се изреждат, нито ми се коментират множеството начинания, които нямаха абсолютно нищо общо с действителността, а сега биват представяни за някакви гениални планове на широко скроена личност. Около Тюрбана се скупчиха множество кариеристи, натегачи и тарикати, които се възползваха по съответния начин от широките пръсти, що харчеха щедро „народната пара“… (Донякъде тази „културна политика“ напомня налудничавостта на Ленин, за която съм писал тук http://slavimirgenchev.info/?p=812; „първо да вземем предпоставките за това културно равнище, а после да догонваме другите народи“)…
Трябва да си много нагъл или много да си вярваш (дълбоко се съмнявам в това, но явно облагите на много другари са били толкова големи, щото и до днес те се чувстват задължени да благодарят на Партията и на Члена), за да изолираш „доброто“, сторено от Людмила, и да се абстрахираш от цялата безнадеждност и безизходица, обзела по същото време обществото. (Днешната лъжедемократимна безизходица е предизвикана именно тях и с такава цел точно – да събудят жална-милна носталгия по добрия социализъм, олицетворен от добре навития тюрбан.)… Поговорката го казва ясно: „На гол тумбак чифте … асамблеи.“ (Помня, че дори „работещите“ по тези проекти, за да превъзмогнат срама си, че са част от тези имитации на културна дейност, се кодошеха: „Аз сам блея“. Блеели, ама сега твърдят, че са вършеели!)
Георги Йорданов, Благовест Сендов, Любомир Левчев (с бастун и каскет – като поет), Светлин Русев, Лъчезар Еленков, Костадин Чакъров, Искра Баева, Гергина Тончева, Димитър Иванов, Светлана Шаренкова и други повече или по-малко известни личности от недалечното не-минало присъстваха или участваха в „събитието“, еднакво възмутени от неочаквано сполетялото ги неудобство. Лъчезар Еленков, с когото разменихме няколко изрчения в началото, категорично заяви, че провокацията била платена от някого… Разбира се – от американците, най-големия врг на българския комунист, който, кой знае защо, бяга в САЩ при първа удобна възможност, но не и в любимия съветски съюз.
Тук в скоби ще вметна (защото имам намерение да напиша нещо повече по този въпрос), че предната вечер – на 18 октомри – в Съюза на българските композитори се проведе юбилейно тържество по повод 80-годишнината на наистина талантливия поет Слав Хр. Караславов. Бяха прочетени много негови стихотворения, едно от които завършваше така:
„Не човекът завзема властта,
а властта завзема човека!“
И беше ясно, че става дума за комунистическата власт, защото само тя е толкова всеобемаща, тоталитарна, безпределна, бошевишка, живковска, безконтролна… Именно рожба на тази власт бе и Людмила Живкова, и такава власт е упражнявала тя самата, независимо от приписвания й почти ангелски характер и аскетичен живот. Припомних на Лъчезар Еленков точно тези стихове на неговия приятел Слав, които очевидно съдържат в себе си разочарованието му на комунист от абсолютната власт не толкова на Живков, колкото от възможността комунизмът да дава такава власт на едного. (В друг текст ще напиша нещо повече за една премълчавана творба на Слав. Хр. Караславов – „Двамата“, в която той още през 1966 г. дава ясна и недвусмслена оценка на състоянието на обществото.)
На тази снимка Евгения Живкова позира с Нина Денева – една от протестиращите, в опит да придаде на нещата по-миролюбив и приятелски вид. Дъщерята на Дъщерята предложи да покани противниците на конференцията на разговор на друго място и по друго време, какъвто очевидно няма да се състои, защото само ще легитимира и едната, и другата Живкова.
След като Людмила Живкова е била част от управляващата комунистическа върхушка, а още преди 2-3 години Европейският парламент (най-накрая!) прие официален документ, който постави под един знаменател тоталитарните режими (националсоциализъм, фашизъм, фалангизъм, болшевизъм), както и други форми на диктатура, да, при това ясно и категорично „международно положение“ отделянето на нечия „положителна“ дейност от цялостното мракобесие може да се изрази с пословицата: „Да сееш на корена ряпа“.
И всъщност намирисва на опит да се реабилитира комунизмът, което уж е забранено от конституцията.
19 октомври 2012
Коментари
