Славимир Генчев

Актрисата и поетът

Неизвестни страници от любовния роман на Дора Дюстабанова и Теодор Траянов
8.
Първата роля на Дора е на негърчето Шамлин от пиесата на Молиер „Любовта-лекар”. Следват ролите на Настася в „На дъното” от Горки, Пук в „Сън в лятна нощ” от Шекспир, сляпата Берта в „Щуреца на огнището” от Дикенс, Дорина в „Тартюф” и Тоанета в „Мнимия болен” от Молиер, Аста в „Малкият Йолф” от Ибсен. По повод три месеца от кончината на актрисата (8 юли 1937 г.) в „Народен театър” – двуседмичник за драматично, оперно и филмово изкуство, бр. 58, год. ІV от 9 октомври с.г., излиза редакционна статия под заглавие „Три месеца от смъртта на даровитата актриса Дора Дюстабланова”, където пише: „Отиде си един от изключителните таланти на българския театър. Тя беше артистична и творческа натура в пълния смисъл на думата, съчетавайки в себе си качества, каквито имат неповторимите личности на изкуството. Още в Театъра-студия в „Хелене” от Хауптман и „Любовта-лекар” от Молиер тя показа с изумително съвършенство нещо съвсем ново дотогава. Още по-силно пролича това в блестящия й дебют в Народния театър (Берта в „Щуреца на огнището” от Дикенс и Пук в „Сън в лятна нощ” от Шекспир). Святост, вдъхновен възторг, движения, грация и изящество излъчваше младата актриса.”
Едва ли тези слова са написани от куртоазия. Дора несъмнено е притежавала изявен артистичен талант. И все именно онези, срещу които са насочени хапливите й забележки и иронични подмятания (имам предвид колежките й актриси), са останали в паметта на по-възрастните поколения и в аналите на Народния театър. Дали само защото доста са я надживели и още стотици пъти са излизали на сцената на Народния театър? Дали защото са били по-талантливи от нея? Или защото връзката й с Траянов е оказвала още на съвременниците негативно въздействие? Да не говорим за последвалото отношение към поета от страна на комунистическата критика…
Или просто забвението се дължи на ранната й смърт, предизвикала и доста махленски слухове и клюки? Изглежда не винаги е валидна максимата „Животът е кратък, изкуството – вечно”. Благодарение на дневника на Дора и на нейните удивителни писма (тук е мястото да изкажа благодарност на г-н Димитър Кибритов от Пазарджик, който ми ги предостави преди няколко години (1990 г. – б.м.), когато подготвях обширна публикация във в. „Пулс”) сега ние имаме рядката възможност да възкресим от миналото образа на тази нестандартна, както бихме се изразили днес, млада жена. Писмата сами говорят за нейната сложна душевност, останала скрита дори за малкото хора, на които се е доверявала и с които е била в по-близки отношения.
В своите „Фрагменти” Атанас Далчев пише за Яворов и Лора: ”Имало нещо нездраво в самата основа на тоя брак между най-големия български поет и най-хубавата жена от висшето общество. Любовта им е била, няма съмнение, само суетност. Те и двамата са живели през цялото време пред погледа на публиката и е трябвало да играят, да представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат един трагичен жест, който си мислили, че им приляга като на изключителни същества.” Ако приемем донякъде за вярна подобна трактовка, тя в никакъв случай не е валидна за връзката между Дора и Траянов. Казват, че в любовта единият винаги обича повече. Нека читателят сам прецени как е в „този случай”. Едно писмо на Траянов до Дора завършва така: „Обичам те канибалски! Обичам те ангелски! Обичам те всякак!” В друго писмо четем: „Едвам днес разгадах защо не си чувствам сърцето. Много просто – ти си ми го откраднала в сряда вечер, преди да заминеш. Ти си ме откраднала цял целеничък – и тяло, и сърце, и душа, и дух. Оставила си в София само моята сянка и моята мисъл, за да мога да мисля за тебе!”
Сякаш четем преразказ на любовно стихотворение! Ала любовни стихотворения в общоприетия смисъл на думата Траянов не е писал; както става ясно от неговите собствени признания пред близки и приятели, той е подчинил дарбата си на други, „надлични интереси и цели”. Доколко е успял – тепърва, струва ми се, и читатели, и критика ще преценяват без сковаващите предразсъдъци на комунистическата партийност, народност, демократичност и прочие налагани с години псевдокритерии.
„Жената трябва да бъде равноправна на мъжа. Но поради това, че тя е определена да отглежда птичките, природата е вложила в нея инстинкт за гнездото. Този инстинкт трябва да се развива у нея, за да обича гнездото и да го поддържа чисто. Иначе няма да е добре за птичките.” Тази мисъл на Траянов няма да бъде приета ласкаво от феминистките и еманципантките, макар, струва ми се, да е доста продуктивна и актуална. Във всеки случай Траянов не е виждал Дора в подобни „параметри”; тя е била, грубо казано, неговата „законна” любовница и това не е било тайна за никого. Дора понякога изпитвала угризения заради „истинската жена на Теодор”, с която не смеела да се сравнява. Известно е, че Траянов е бил отзован от дипломатическото ни представителство в Австрия от Александър-Цанковото правителство и вероятно съпругата му австрийка не е пожелала да го последва в размирна тогава България. Коя е обаче дълбоката човешка причина за тяхната раздяла? Все някога вероятно ще узнаем. (Траянов е казвал пред приятели, че тя не била за него, защото не се интересувала от поезия. Но тогава тя сигурно е отговаряла добре на другите му „изисквания” – да се грижи повече за гнездото и птичките?)
Две години след връщането му в България той се запознава с Дора в театралната студия. Половин век по-късно четем задъханите й писма.

(16 или 17) Горна Оряховица (1)934
Радост моя, преди два часа ти писах. След това отидох в самия град Горна Оряховица. Защото трябва да ти кажа, че аз у едни наши близки познати на гости, които живеят в не в самия град, а близо до гарата. Снощи ме посрещнаха на гарата и не искаха да ме пуснат в хотела. Тук е Лилито, утре сутринта заминават за Варна с Женя. Щом пристигнах на касата, веднага ми предадоха твоите две писма и една телеграма. Ами ти, сладко мое, си забравил да сложиш на едното марки. Как съм се радвала, когато видях писмата ти. Като че ли тебе виждам. Защото, мое дете, аз толкова много те обичам. Моите колеги, особено колежки, какво ли са си казали, по две писма изведнъж получава. Ох, каква завист и омраза се таи в душата им. Вчера, наближавайки Горна Оряховица, видях влака, които отиваше със страшна бързина за София. И като го гледах, изведнъж неволно извиках: „Ох, София!” Това изглежда им е направило впечатление, защото Оля Кирчева със свойствената си […….] се обади:”Каква беше тази любов, какво беше това чудо, няма ли да има край?” Виждаш ли, край искат мерзавките! А аз й отговорих: край – никога, даже на небето вечно ще сме заедно. Млъкна. А онази [….] Петя Герганова се хилеше [……] Но нека живее, горката, и да вярва, че всички добродетели и красоти са в нея. Във всяко писмо те забавлявам с нея. Това е глупаво, знам, но така много ме дразни глупостта, че искам да ти го кажа. Утре сутринта заминаваме за Търново, оттам на 19-20 за Казанлък и оттам – за Пловдив. Мило мое дете, в този момент гледам твоите писма и плача. Кажи ми, че си добре, че си здрав. Страшно много мисля за теб. Снощи те сънувах. Сънувах и г-жа Рачо Петрова (поздрави на нея). Дано всичко бъде на добро. Мило мое, ти също….. пред Ю. Яковлев да се не отпускаш много. За мене много да не говориш. Нали знаеш, аз познавам добре човека! Поздрави на Дзивгов, Сава, Вичо и всички близки. Ще ти се обаждам по телефона. Ще се моля на Бога дано ти помогне в работата и всичко да се нареди. Сега, Муни, малкото Муни ще вечеря и ще си легне.
……………………………………………………………………………………………………
Бележки
Лилито, Женя – съответно по-малката и по-голямата сестра на Дора.
Оля Кирчева – Олга Кирчева (1903-1978 г.) Дъщеря на артистите Елена Снежина и Атанас Кирчев. През1924 г. изучава театрално изкуство в Австрия и Германия. Завършва театралната школа, ръководена от Н. Масалитинов, към Народния театър през 1925 г. До смъртта си е артистка в Народния театър.
Госпожа Рачо Петрова – Султана Рачо Петрова, съпруга на ген. Рачо Петров, военен и държавен деец. Известна светска и придворна дама, чиито мемоари неотдавна видяха бял свят.
Ю. Яковлев – Юрий Яковлев (1880-1938 г.) Театрален актьор и режисьор от руски произход. Работи в България с неколкократни прекъсвания от 1920 г. Режисьор в Народния театър през периода 1922-1923 и през 1933 г.
Дзивгов – единият от братя Дзивгови (вж бележката в предишния откъс).
Вичо – Вичо Иванов (1901-1979 г.) Писател, литературен и художествен критик, сътрудник на сп. „Хиперион”.
(Следва)