Петър Атанасов, САЩ

Както бях обещал, написах нещо ново. Свързвам двама забравени или забранени творци –  Христо Явашев и Любомир Далчев. И двамата имат ново виждане на триизмерното изкуство, и двамата оказват своето влияние. Аз се осмелих да напиша някои неща за тези забранени в България творци в миналото. Те имат много общи неща и проблеми. Разбира се, това е мое лично мнение и не се съмнявам, че има хора с точно обратното мислене. Далчев може да е починал и да е погребан като американски скулптор, но творбите му се намират не само в София, но и в музеите на още доста ттрани. Това, което пиша, е частица от истината, че Далчев и Явашев откриха нови пътеки в скулптурата, като тематично направиха изключително силни и драматични произведения. Те карат хората да мислят, когато гледат техните творби. Една нова пъртина, която може би сега едва ще почне да се разработва. Това ги определя не като „пасе“ (минало), а като новатори. Далчев има голямата заслуга, че вдъхна живот и кръв в създаването на скулптурата и българската скулптура скочи напред в сравнение с чуждата, която изглежда вяла и претенциозна спрямо това, което се прави у нас. Нещо което изкусствоведите тепърва ще установяват.

Петър Атанасов

Двама забравени творци: Явашев и Далчев

Ако сравним това, което е публикувано в света за българския художник Христо Явашев (Christo), с това, което е публикувано в България, ще намерим огромна разлика. За Христо Явашев има стотици публикации и хиляди страници в целия свят, а в България се броят единици.  Дори има издадена една огромна монография 81 х 45 х 18 см със 700 страници от различни автори. Нещо, което го няма за никой друг български художник и за много малко творци на изобразителното изкуство.

Ако сравним непубликуваните и забранени книги за Любомир Далчев

с това, което е написано за него, ще намерим същото несъответствие, както и за Явашев.
Това, което свързва тези двама художници, е политиката на отрицанието на тяхното изкуството в България.  Това е отношението към тяхното творчество и техния живот  в страната, пречупено през догмите на соцреализма и дезинформацията на ДС. Това са сблъсъкъг с критериите и изисканията, наложени от хора далеч незапознати с изкуството и ръководени само от партийните правила и претенции за послушание и преданност.
И двамата са представители на триизмерното изкуство.
И двамата са изключителни рисувачи, с малко съперници в силата на израза и влиянието им върху зрителя.
И за двамата важат основните правила от традицията с наученото от хиляди години неща за изобразително изкуство, но не губят връзката с съвременността.
И двамата са с изключителна творческа енергия и неповторима фантазия в създаването  на своите шедьоври.
И двамата карат хората да се замислят за това, което виждат.
И двамата успяват да накарат хората да запомнят образите, които създават.
И двамата виждат живота в различна светлина от всекидневието.
И двамата имат значителен принос в своята среда и специалност.
И двамата нямат способни и известни конкуренти в тяхната област.
И двамата се установяват да живеят  в сравнително най-свободната държава на тази планета – САЩ.
И двамата са хулени и отричани от апологетите на соцреализма.
И за двамата се разпространява неверна и злостна дезинформация.
Тъй като животъг им е сравнително  непознат, ще направим опит да намерим какво е общото и какво е различното между тях за българите.
Познавам и двамата до някъде по-отблизо. Майка ми беше между добрите приятелки на майката на Christo – Цвета Явашева. Знам Христо и брат му още като деца от Габрово и Пловдив.  А с Далчев пък бяхме заедно в продължение на половин век.
Ако следваме правилата на генетичната морфология на комунистическия елит, и двамата творци имат буржоазен произход от интелигентни и способни семейства, при търсене на някакво значение днес, освен за претенциите на ДС.  ( никаква роднинска връзка с  тези уж „работници” от ДС, които са вършели само партийна работа, никога не са знаели истински труд и често изкуството не може да ги трогне).
Бащата на Явашев е изтъкнат  български текстилен инженер, с решително участие в създаването и изграждането на текстила, носен от почти всеки българин.  Някога фабрикантът Пенчо Семов в Габрово признаваше инженер Явашев като създател на платове, способен да коннкурира най- известните европейски фабрики. По късно, след девети, се изтъкваха само жените , които работеха на становете, избрани и инсталирани по инструкциите на инженер Явашев. Те бяха хвалени за създаването на качествена и количествена продукция, работещи като стахановци, но никой вече не знаеше името на инженер Явашев, който беше направил много от това възможно.
А лелята на Христо, Дора Явашева беше женена за Иван Багрянов – човекът, който няколко месеца се стараеше да изведе България от войната, подобно на италианския генерал Бадолио, и който плати с живота си за този опит. Ако беше успял, по това време България имаше сравнително запазени от войната много способни и работливи хора и проиводствени мощности. България беше обявила война на Германия и нямаше защо по-късно да плаща репарации, както и да бъде третирана наравно с Германия като победена.  Може би щеше да стане нещо подобно на Швейцария на Балканите.
Да довърша отклонението – ако Багрянов и Мушанов бяха успяли, може би в България животът за милиони хора щеше да бъде съвсем друг, както  и животът на тези двама изключително талантливи и способни българи. За съжаление, „историците” мълчат за този съдбовен момент за всички българи при едно по-друго развитие на историята.
Далчев е също роднина с д-р Александър Станишев, известен български хирург и учен, министър в правителството на Багрянов.
Бащата на Далчев е известен адвокат, защитник на българите в Македония и оповестен като „кукушанец” в Уики или член на неизвестно балканско племе с неизвестен произход. А паметникът на Гоце Делчев в Скопие, (самият той преспивал в къщата на Далчеви в Солун), сътворен от Любомир Далчев, е отречен като български. В България Далчев е „кукушанец” , а в Македония „българин”.  Музеят в Атина има една негова фигура, а в София и Скопие, по фокусите на словесната политическа акробатика, изкуството му е отречено от управляващите.
Една от главните  причини за ограничената информация за Далчев и Явашев е, че и двамата са „невъзвращенци” от Австрия, според езика на „бдящите” . Сега има стотици, а може би над хиляди български творци на изобразителното изкуство,  известни и работещи в чужбина, но по тяхното време Далчев и Явашев бяха между малкото, които не се завърнаха в България и попаднаха под ударите на съветската система на закрепостяване, с всички репресии и мерки за ограничаването  на имената им.  За невъвращенците смъртното наказание, конфискацията на имушеството  им, и изселването и ограниченията за роднините и приятелите им, беше обикновенна мярка.
Тогава имаше забрана за споменаване на имената им във всякакви материали, което даже стигна до изкъртване на името на Далчев като „обществено опасно”, неизвестно за кого.  Произведена бе многобройна дезинформация за смачкване на личностите им и значението на произведенията им, част от която и днес се шири.
Има фантастична акробатика на понятията. Например паметникът на Далчев „Пантеон на Тракия” (заместил партизански паметник Братска могила) в Пловдив има  изключително силните образи на „Робството”, „Съединението”, „Дядо Йоцо гледа”, „Орлово гнездо”,

но се отрича като тоталитарно изкуство, докато господстващата над града фигура на въоръжения съветски „Альоша” се търпи да определя физиономията на града от неговите сега „преобърнати русофили”.
Далчев има заслугата за въвеждането  на драмата в скулптурата. Нещо съвсем трудно със статичните средства на материалите камък, метали, дърво. Далчев успява да напъне и изостри формите, да съдаде вътрешно напрежение, да нарисува най-значителния момент, да намери силата на израза и движението на човешките чувства. Нещо почти непознато и много трудно за изобразяване със статичните форми на скулптурата. Неговата централна фигура на „Майката” бе замислена за център на Тракийския комплекс  и е съвсем непозната. И надали друг български скулптор е създал толкова много на брой фигури като него. Надали друг е разработил стил по-близък по експресивност до традицията на нашите резбари и тяхната първична сила.
Далчев пречупи каноните на соцреализма и създаде ново поколение художници, които изпълниха произведенията си с кръв, движение и смисъл. Той бе прокуден от България като противник на тоталитарното изкуство, а днес от някои му се приписва ролята като главен художник на СОЦА, помазан с всички тогавашни блага, въпреки че отказваше тогавашните „награди” и остави много неполучени хонорари. Уж бил пренесъл  три тира с покъщнината си, докато всъщност освен най-необходимото за път, нямаше и зимно палто със себе си, тръгнал първоначално за Австрия.  Далчев остави може би най-голямото ателие за скулптура и склад в България с площ от около 300 кв.м., пълни с фигури, които днес са изравнени със земята.
За Христо Явашев в повечето от книгите се пише за неговите краткотрайни „опаковки” като събитие (happening),  но малко се  споменава за неговата изключителна способност като рисувач да представи с рисунки своите виждания, които го издигат първо като великолепен художник, а после и като създател на ново преживяване за една нова обстановка на това, което всички виждат всеки ден и забравят. Всъщност главните му доходи са от рисунките на неговите триизмерни идеи и виждания. И малко се казва, че той успява да накара хората да виждат своята дейстителност като нещо различно, като нещо създадено от един духовен свят над ежедневните тревоги и ядове. Понастоящем той живее скромно в една стара сграда сред черното население на Харлем в Ню Йорк, и влага парите си в своя принос за хората.

Ана и Любомир Далчеви сред чадърите на Кристо

Творчество изключително лично и благородно със своите намерения, но посрещано злобно от някои.
Както за Явашев, така и за Далечв, е трудно да се намери място в съвременната класификация на изкуството.  Нито претворяването на околната среда, нито драмата в скулптурата ги има като отделни школи, течения, периоди или каквото и да е в триизмерното изкуство, защото те са уникални и трудно достижими. Защото те нямат зад себе си стотици или хиляди примери. Едно сравнение за драмата – Роден стига дотам поради поръчката за Буржоата от Кале, която му дават да изпълни, и спира дотук. Има някои които опитват, но рядко успяват да продължат, защото е дяволски трудно.  С езика на скулптурата Далчев е ненадминат майстор.
Световната къща за изкуство Кристис разбираха, че Далчев е нещо съвършенно различно от това което се явяваше на пазара и искаха да го представят. Може би щяха да го направят световно известен. Но Далчев се отказа. Казваше: „ Не искам да се продавам, парите и славата не ме интересуват. Може би ще дойде ден хората да ме разберат. Това е най- важно”.  Далчев беше влязъл в своите осемдесет години и смяташе, че е твърде късно да прави нова кариера.
Когато Далчев се премести в Калифорния имаше голяма суша. Небето бе безмилостно синьо с месеци. Далчев направи една фигура молеща се за капка вода. Фигурата се разпадаше  на парчета.  Казваше  с голяма сила старите думи  – от кал сме направени и в кал ще се превърнем.

Не знам дали някоя вдовица и жена би могла да подмине равнодушно жените на Далчев, без да се замисли за съдбата на тези жени, загубили най-скъпото в живота си.

Образът на водещата казва толкова много с този поглед към дългия тъмен тунел с мъждукаща светлина на дъното, който тя очаква да премине. Всяка реагира различно според своята съдба. Едни са отчаяни,  други проклинат. Всяка от тях носи своя кръст на страданието. Всяка от тях ще мине през огромните трудности на живота. Всяка ще забрави мечтите за светлото бъдеще и за щастливите моменти. Надали има жена, която като погледне тези вдовишки фигури, да не се замисли дълбоко за света, в който живее. Да разбере какво щастие е за нея, че го е избегнала, защото на всяка може да се случи. Формите са остри, преувеличени от силата на израза.
Има ли някой друг да е изразил с езика на скулптурата по-силно човешката драма. И тук се отваря един нов прозорец. Виждаме човешката драма всекидневно по телевизията и във вестниците, но драмата в скулптурата принадлежи на Далчев.

Всеки мъж, всеки с ръководителска фуннкция ще се замисли дълбоко, когато види Едноокия от войниците на Самуила, който води своите ослепени хора към техните семейства, към техния цар, който ще умре от мъка, когато ги види. Може ли някой с думи да го изрази.  Може ли някой да отрече огромната отговорност на този, който иска и се грижи да ги заведе обратно при техните домове, деца и жени. Може ли хората, които ръководят тази страна да разберат какво значи да водиш своите ослепени хора към нов живот, към ново бъдеще. Колко от тях ще разберат огромното задължение и отговорност, които носят на гърба си като ръководители.
В живота няма подобни форми, но те са по-силни от действителните. Далчев успява да каже толкова много с триизмерната форма, което никакви думи не могат  да кажат, колкото и дълъг да е разказът.

„Лагеристката“ (или „Зозата“), изпратена за превъзпитаниe в лагерите на Мирчо Спасов. Гладното, измъчено момиче гледа загубения свят оттатък телената мрежа.

За всяка от стотиците фигури на Далчев може да се напишат много страници. За всяка опаковка на Явашев може да се напише много за това как се променя виждането на хората за живота около тях.
Но за съжаление, има купища от умишлена дезинформация, разпространена от ДС за Далчев и Явашев, която издига една огромна преграда. Как може да си обясним,  че всичко това, което казвам за тях, всъщност хората го виждат с очите си всеки ден. Това са хора интелигенти, със завидно образование, достигнали върхове в своите професии, това са хората от Народното събрание, Университета, СБХ, БАН, Художествената Академия, Патриаршията, Националния музей за чуждестранно изкуство, които  минават с капаци на очите близо до творбите на Далчев в центъра на София и виждат фигурите на Климент Охридски, Самуиловите войници, Йов, Блудният син, Октомври и още близо стотина други из София.  Даже когато писах до Министерството на културата, че Климент Охридски не бе завършен, както Далчев го предлагаше в първоначалния проект, отговорът беше отрицателен, въпреки готовността за финансиране. Той искаше металните части да са посребрени или отляти от неръждаема стомана. За да представи по-ярко знанието като изригващ и вкаменен пламък, сред който се явява образът на Свети Климент, както е старата традиция в нашите икони. Един образ, минал през вековете до наши дни.
Ще заключа с горчевина.
До сега не съм чул или видял някой от тези хора да е написал или казал две думи за оригиналното, силното и изключително творчество на Далчев или Явашев.
Нима всички са слепи, нима всички са неми, нима страхът от ДС ни владее и днес?!

Заб. Запазени са стилът и правописът на г-н Петър Атанасов.

Още от същия автор

http://slavimirgenchev.info/?p=4458

http://slavimirgenchev.info/?p=4523