Славимир Генчев

След като през април 2011 г. в Благоевград се проведе може би първата по рода си двудневна научна конференция под красноречивия наслов “Националното обединение на България – 1940-1944 г.“, тази вечер в салона на читалище „Славянска беседа 1880“ читалищното настоятелство, Кръгът „Слово“ и Македонският научен институт (МНИ) – София, организираха представянето на неотдавна излезлия едноименен сборник, включващ материалите от конференцията. (В скоба ще спомена, че конференцията в Благоевград бе организирана от МНИ, Института за исторически изследвания при БАН, Филиала на МНИ в Благоевград, Община Благоевград и Регионалния исторически музей.) Вечерта бе водена от представителя на Кръг „Слово“ Иво Андовски, който във встъпителното си слово очерта основната проблематика, застъпена в сборника, а изданието бе представено по-широко от съставителите му проф. дин Трендафил Митев – председател на Македонския научен институт, и доц. д-р Александър Гребенаров. Зденка Тодорова – председател Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия и член на ръководството на Кръг „Слово“, също говори както за сборника, така и включения в него неин доклад. Бяха зададени различни въпроси и направени изказвания от присъстващите на представянето граждани.

Във встъпителното си слово Иво Андовски подчерта, че е постигната основата цел на конференцията и на издадения сборник: аргументирано и безапелационно да бъде защитена

историческата истина

за визираните събития и период от съвременната българска история. Изводите и заключенията са направени въз основа единствено и само на достоверни факти, свидетелства и документи, което гарантира стопроцентово високото ниво на научния реализъм на изследвания исторически период.

Друг важен принос на сборника е, че излиза в изключително важен момент, когато антибългарските кампании в Македония ескалират с особена острота и невъздържаност. Научните истини, изказани в сборника, са много ефикасно средство за неутрализиране на деформациите и изопачаванията на лъжеисторическите съчинения, разпространявани през последните години. Сборникът също така е безценен учебник както за широк кръг читатели, така и за днешните български политици и държавници, които са длъжни да проявят най-накарят политическа воля и мъжество по отношение на срамните и безпочвени претенции към българското минало и история, и то не просто на основата на емоции, романтично отношение и политическа целсъобразност, а на здравия постамент на безкомпромисната историческа истина.

Проф. Трендафил Митев и доц. д-р Александър Гребенаров

като участници в конференцията и съставители на сборника изразиха своите становинщ и заключения. Всички изказали се подчертаха огромното занчение на конференцията, в която са взели участие повече от 30 изтъкнати български историци и изследователи, и на издадения сборник. Те изразиха съжаление, че финансовите ограничения не са позволили той да бъде издаден в по-голям тираж. (За сведение на всички патриоти бройките са едва 300…)

Зденка Тодорова

Ораторите единодушно подчертаха, че с това издание се поставя само

началото на свободните изследвания върху визирания период,

каквито до 90.те години на 20. век бяха забранявани от продажния комунистически режим, с което, естествено, бе отворена огромна празнина в историческата наука, запълвана нагло и неконтролируемо от историчарската псевдонаука на скопските „академици“.

Десетилетия наред продължава дебългаризацията на Вардарска Македония, което обслужва единствено интересите на други балканнки страни и на Русия, винаги възпрепятствала обединението на българския народ. В днешно време, когато предстои решаването на изключително важния за Македония въпрос – евентуалното стартиране на преговорите й за членстнво в ЕС, – е крайно време България да постави пред своята съседка въпроса за „македонската истина“ в цялата му острота. Прекратяването на антибългарските кампании и на фалшифицирането на историята трябва да бъде основното условие за българската подкрепа на македонското членство в ЕС, а така също и необходимостта от сключването на българо-македонски договор, в който да признаят общият ни исторически корен и съществуването на български етнос в Македония, както изрично в нея е вписано съществуването на албанци, сърби и т.н.

Ще се опитам в телеграфен стил да маркирам основните акценти и елементи на тази историческа истина:

След разпокъсването на България на пет части от Берлинския договор народът ни повежда непримирима борба за обединенине на всички територии, населени с българи, т.е. на Тракия, Мизия и Македония – в единна българска държава. С изключение обаче на Съединението от 1885 г. и неговото „подпечатване“ с победата в Сръбско-българската война, инспирирана от големия руски враг, постигането на националния ни идеал се оказа невъзможно с мирни средства. Пред България вече няма друга възможност, освен да използва възникващите европейски и световни конфликти за постигането на националния идеал.

Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) показа решимостта на българите от Македония и Белморска Тракия да изовюват свободата си. Неуспехът на въстанието провокира избухването по-късно на Балканската война, чиято стогодишнина отбелязваме през настоящата година. (Нейните цели и значение бяха коментирани достатъчно през последните месеци.) Както винаги, намесата на външни недоброжелателни фактори отново попречи на българите да се обединят. Не само това – България загуби още територии в Беломорска Тракия и Добруджа, а Македония бе разделена на три части.

Вътрешният фактор също оказа своето влияние. След катастрофалния завършек на Балканските войни от 1912 и 1913 г. за България нямаше друга възможност, освен да участва на страната на Централните сили (макар че се включва с цяла година закъснение) в Първата световна война. Победата на Антантата обаче доведе до Ньойския диктат, който официално потвърди предишното незаконно разпокъсване на три части на Македония, като отне от България още Западните покрайнини, Южна Добруджа, Западна Тракия и Струмишкия край.

Но

мечтата на българите да живеят в една обща държава

не умираше. И тя се оказва оня мощен фактор, с който не можеха да не се съобразяват българските политици и държавници.

Както пише в предговора на сбоника проф. Трендафил Митев, в навечерието на Втората световна война България е от най-засегнатите европейски държави. Идеалът на българите да зажиеят в единна държава не е постигнат и дори става заложник на чужди и вражески интереси и фактори. Освен неутолимото въжделение на българите за обединение, съществуват още много фактори, определящи политиката и дипломацията на българската държава през 20-те и 30-те години на 20. век. (А точно тогава се мобилизират продажните български комунисти – коминтерновски агенти, с организирането на метежи и атентати!). И така, сред другите важни фактори тях се откроява необходимостта запазването на оцелялото от България и дипломатическите действия за смекчаване и неутрализиране на жестоките санкции от последните мирни договори, ощетяващи толкова много народа и държавата. Така например едва след 1938 г. България получава право да се въоръжава като суверенна държава! Същевременно съседите ни сключват помежду си т. нар. Балкански пакт, насочен единствено срещу България, без тя да е упомената изрично; пактът предвижда в случай на териториални претенции срещу една или друга балканска страна, останалите да й обявят война! А е ясно, че друга ощетена държава, освен нашата, няма. Всички добре знаят, че България граничи сама със себе си…

Когато през зимата на 1940-1941 г. Вермахтът властва над Европа, а в Румъния е настанена многохилядна германска армия, върху България е оказан огромен натиск за включването й във военната коалиция, водена от Берлин. Тя не приема и Германия сама сразява Югославия и Гърция в началото на април 1941 г., като

България не е взела участите в бойните действия

и дори по-рано не е подрепила Италия при безрезултатното й нападение над Гърция през 1940 г., за което после „талянците“ ни държат карез.  За българските власти решаването на проблема с обединението чрез военна сила не е най-добрият варинат. Същевременно неучастието би предизвикало както прегазването й от Вермахта, така и предрешаване на съдбата на населението, останало извън българските граници. Просто е трябвало да се избере по-малката от двете злини. Под това давление България се ключва към Оста на 1 март 1941 г.  Но въпреки това тя не приема да се включи във военни действия срещу Гърция и Югославия и затова на 6 април Германия сама предприема бойни действия, които приключват с разгром на нашите съседки за по-малко от две седмици.

Веднага след това на страната ни е предложено от германска страна да се заеме с военновременното администриране на Вардарска Македония и Беломорието. С други думи – българската армия да настъпи в тези територии с мироопазващи функции, за да се прекрати възникналият хаос и да се съхраня животът и имотите на местното население, подложено веднага на мародерството на паравоенни формирования и банди, както винаги става в подобни случаи. А какъв е бил етническият състав на населението там? Риторичен въпрос! Документите сочат, че в Макединя живеят повече от 60 на сто българи, а останалите народности са албанци, сърби, гърци, цигани, куцовласи… Няма македонци…

Да се откаже България от това предложение би ознавачало предателство и спрямо българите в тези територии, и спрямо българите в майка България, които не по-малко от изоставените си братя копнеят за обединение, особено многохилядната армия от бежанци. През зимата на 1941 г. Южна Гърция е окупирана от италианците, недоволни, меко казано, от отказа на България да ги подпомогне през италиано-гръцката война. Достатъчен аргумент за лошо отношение към българското население. Същевремнно в Атина е формирана колаборационистка прогерманска гръцка власт, също непитаеща чувства на обич към българите. В Западна Македония безчинстват албански банди и мародери. При оттеглянето си след разгрома от страна на германците, сърбите обират до шушка хранителните запаси на местните хора (всъщност още преди 6 април 1941 г. сръбските власти предприемат допълнителни реквизиции в полза на своята армия, готвеща се за бойни действия с германците). Същевременон поради водените там бойни действия е разрушена изцяло местната инфраструктура. България, водила толкова войни, за да освободи и защити чадата си, не би могла да остави нещата да се развиват по този негативен начин. (Неслучайно след 19 април 1941 г. призивите на местните власти към България е да се изпратят спешно хранителни продукти на гладуващото население. )

Важен момент е и мобилизирането на хиляди българи в югославската армия преди германското нападение. След приключването на бойните действия те са третирани като военнопленници и съдбата им, ако никой не се застъпеше за тях, би била сходна с участта на всички германски военнопленници: лагери, принудителен труд, изтезания, смърт. В българските архиви са запазени десетки хиляди молби на българи да бъдат освободени от военнопленничество. Българи! С 5-6-7-членни семейства. Колко българи прави това? Не гърци, не сърби, не македонци, а българи, другари и братя „македонци“!

И още един важен фактор: още по време на германо-югославската война в Македония възникват т. нар. български акционни комитети, които се опитват веднага след края на военните действия, макар и без необходимия административен капацитет и условия, да изпълняват функциите на местни органи на властта. И то без никакво давление от страна на София. Значи българите във Вардарска Македония бяха положили сами основите на своята собствена местна българска власт и им е била нужна само по-сериозна държавна подкрепа.

От кого и откъде да дойде тя? Някой да има някаква друга идея? Естествено е това да бъде именно България, която също така не носи никаква отговорност за протеклите военни действия, тъй като изобщо не е взела участие в тях. Поемането на такава отговорност

днес се нарича мироопазваща функция, а не окупация,

и целта е да се опазят живота и имуществото на мирното население, на реда и сигурността, на функционирането на обществения организъм – като се почне от социално-икономическия и се стигне до културно-просветния живот. И след всичко казано трябва да се има предвид, че когато България поема тази изключително тежка и важна отговорност, нещата относно ревизията на предишните несправедливи спрямо нея договори не са предрешени. Ясно е било, че едва след края на войната би могло да се предприемат постъпки за промени по отношение на граници и територии, и то отново при решаващата роля на великите сили.

Спекулацията, че военновременното българско администриране във Вардарска Македония, е „военна окупация“, е най-разпространената митологема в историчарските разработки на скопските „академици“. От казаното дотук добре се вижда, че дума не може да става за окупация, особено в светлината на посрещането на българските войски като освободители, за което има безчет свидетелства, в това число и богат снимков материал.  На хиляди фотографии са документирани щастливите моменти на посрещане на български войници, на цар Борис Трети, на делегации от български писатели, артисти, художници, културни и просветни дейци!

Друга широко разгласявана манипулация е продължаващото спрягане на нелепата комунистическа формулировка за военновремената власт в България и съответно в Македония като „монархофашистка“, въпреки че сериозната наука отдавна е доказала, че „такова животно нема“. То бръмчи само в главите на твърдоглавите комунисти и техните слепи последователи, за които отдавна се знае, че нямат достатъчно мозъчни гънки. Но тази „теза“ е удобна, защото позволава да се преиначават истинската роля и значението на българската мироопазваща роля през този период и да й се приписват несъществуващи престъпления и грехове.

Що се отнася до „съпротивата“ от страна на македонците спрямо българската власт, трябва да се знае, че до 1943 г. няма и помен от такава. След този период под влияние на негативния за Германия развой на войната Тито изпраща партизански отряди в Македония, които нападат българските военни части. Ето този хайдутлук историчарите представят като „партизанска македонска борба срещу бугарските фашистки окупатори“. .. А ако е имало преследвани местни македонски жители, то това са били комунистически агитатори и дейци – нещо, което прави всяка уважаваща себе си власт и което българските власти извършват в България, както е добре известно.

Не на последно място, изтъква в предговора си проф. Митев, Скопие напълно игнорира огромната инвестиционна, модернизираща и културно-обновителна роля на българската държава и на военновременната българска власт. През този именно „окупаторски“ период е възстановена, подобрена и допълнително развита съществуващата инфраструкутра, подновява се учебната дейност, възобновяват се диоцезът на българската православна църква и богослужението на български език в храмовете, открит е Народният театър в Скопие, създаден е Скопският университет „Цар Борис Трети Обединител“, възникнал е българският периодичен печат, възродена е дейността на читалищата…. А цели 38 млрд лева са похарчени за възстановяване и развитие на жп и шосейната мрежа не само в Македноия, и но и в Беломорието!

Всички тези и още много други въпроси и проблеми са аргументирано изложени и прецизирани в отделните доклади, включени в сборника “Националното обединение на България – 1940-1944 г.“. Изводът от тях е много прост: по време на мироопазващата мисия на българската армия населението на Македония, Добруджа и беломорието изживява истниски, макар и кратък, възрожденски подем. И крайно време е тази проста историческа истина да достигне до своите адресати, за да може да стане тя сериозна основа на бъдещите нормални и непомрачавани от сенки и заблуди взаимоотношения между балканските страни и най-вече между България и Македония.

Снимки: Надя Николова