Славимир Генчев

Антидот и Антипод
Роман
Всякаква прилика с реални събития и лица е напълно възможна, но случайна
Първа глава
Превземането на София
И рече Червеният бог:
– Да бъде равенство, братство и свобода!
И посочи едного – здрав, прав и ляв:
– И ти си човек, робе на труда!
А посоченият тръсна глава, разкърши рамене и изкрещя:
– Сига на сичкити мамата ви ша иба!
1.
Пътищата на Антидот и Антипод се пресякоха кажи-речи в самия край на 20. век – през 1998 година. Те се познаваха от по-рано, но тогава бяха на „Здравей, как си?” и „Добре съм, но ще се оправя!”, което си е нищо, макар да знаеха доста един за друг от общи приятели и познати. Разликата във възрастта им беше 15-ина години, което е много и малко и нито е много, нито е малко. Когато единият е на 30, а другият – на 45, често пъти не се знае кой е по-млад; когато единият е на 50, а другият – на 65, често пъти не се знае кой е по-стар. Но на по-млади години е едно, а на стари – друго, защото е и време за равносметки.
Антидот живееше и посрещаше предизвикателствата открито, докато Антипод се промушваше зад гърба на живота. Антидот избираше винаги по-трудния начин, защото беше по-бърз, по-удовлетворяващ и по-евтин – нали ставаше за негова сметка. Той беше софиянец, макар и не кореняк – родителите му се бяха преместили в София при баба му и дядо му, преселили се тук още през 40-те години на 20. век, докато Антипод беше козарче от някакво планинска махала, да я наречем Келешница.
Антидот имаше едва ли не всичко за годините на социализма и „софиянството” си му беше даденост, докато Антипод трябваше да гони цели. А хората, гонещи цели, винаги имат едно-две на ум, мислят ход-два напред и при всяка сделка са готови на големи отстъпки за сметка на честта си („Без чест ли си? Прави ти чест!”). И докато Антидот с ентусиазъм замина за провинцията по разпределение като уредник в музея на един гений, Антипод с нокти и зъби драпаше към столицата.
-         Аз ще превзема София! Аз ще превзема София! Аз ще превзема София!
Това беше заклинанието, което – гласно или не – си повтаряха всички провинциалисти, които пописваха и се надяваха да се прочуят някой ден.
Когато се видяха през 1998 г., Антипод сякаш бе постигнал всичко, за което си бе мечтал като бедно козарче – и по времето на социализма, и по времето на прехода; с нескривана гордост и с онова непреодоляно от босоногото селско детство фамилиарничене, характерно за тези люде, комично се самооблащаваше:
-         Тръгнал съм от бедно селско момче, а стигнах до една национална литература!
Антидот, обезоръжен от подобен наивитет и патетична верица, кимаше с глава, защото Антипод му бе ясен като изворна вода.
Антипод бе от безчислената кохорта здрави селски момци, схванали на минутата с практичния си здрав селски разум какви възможности за спасение от селския труд им предлагат шаманите на социалистическия строй, издигнали в моден подъл култ работническата класа и трудовото селячество и акуширащи тепърва на простонародната антилигенция, след като бяха изтребили или съсипали наследената от капитализма уж фашистка едра и дребна буржоазна интелигенция. Празнината трябваше да се запълни с нещо, и то колкото се може по-бързо, защото кадрите решаваха всичко, а кадри нямаше…
Партията се втурна да ги кове, а хилядите продажни душици много бързо се ориентираха, готови да се издигнат на всяка цена, колкото и ниска да беше. Това обаче не бе лесно, защото маймуните на клона бяха много. Андипод бе от онези, които бързаха и искаха всичко да стане колкото се може по-скоро. В биографията си не пропускаше да напише, че произхожда от бедно селско семейство, че е учил на свещ, но е бил абониран – единствено той в Келешница – за литературния вестник, че родителите му са прости и необразовани, но трудолюбиви и прогресивни хорица, които са на страната на своята народна власт.
Обаче и другите селски момци, забити като бодили в гърдите на София, пишеха същите автобиографии. А в ония години софийското жителство се даваше вече изключително трудно. Да не говорим, че трябваше да им намират и „работа”, и да им уреждат жилищният „въпрос”. Младите провинциални творци, преструващи се през повечето време на студенти, не излизаха от евтините кръчми, надпиваха се юнашки, рецитираха буйно стихове, ебяха, когато и както можеха, студентките – и те главно провинциални момичета, чиито татковци им бяха баяли до втръсване: „Учи, дъще, учи – и ще ходиш по жълти павета!”; всички тези литературни телци преживяваха пиянския си период – време на доказване, на показване на рогата, на демонстриране на връзките и на докарване пред когото трябва, т.е. време на приемане и утвърждаване в литературните среди…
За да постигнат главната си цел – превземането на София – мнозина от тях не се поколебаха да сключат винаги актуалната сделка с Дявола: женеха се за софиянки (най-добре бе да бъдат полковнишки или генералски щерки, еха!) и така с един удар решаваха въпроса с жителството и жилището. После идваше ред на дипломирането (след дълго кретане, кръшкане, молби, унижения, преструвки и ходатайства пред професорите, тъй като гениите нямаха време да зубрят за разните му глупави изпити по тия ми ти тъпи конспекти), намирането на работа (обикновено в литературния отдел на някой вестник или списание, където отрано се закусваше с ракия и мезета, донесени на крака заедно с купища творби от провинциалните графомани, неуспели да се ориентират навреме и останали завинаги местни гении, пропили се от маниачество, безпътица, безработица и криворазбрана гордост…)
Андипод – освен всичко това – направи и повече: стана доброволен доносник и по този начин си върза гащите за вечни времена. Това не е просто клише – в новите „демократични” времена службите продължаваха да го използват, защото имаше за какво.
Макар че и по-нататък в тая история ще става дума за юнаците, превзели София (защото и след „обръщането на палачинката”, както обичаха да се изразяват всички тарикати от тази гилдия, превземането на София продължаваше с пълна пара), трябва да се отбележи съвсем накратко още една типична за тях особеност: в творбите им – поетични или белетристични – винаги присъстваше темата за родния край, за китното селце, за босоногото детство, за селския вир, за първата любов, за първото ебане с разтурената селска мома – неизменен персонаж наред със селския луд, селския поп и селския даскал, за свещта, на която са учили четмо и писмо, за овцете и козите, които са пасли по баирите и по които са крещели с пълен глас „Рррррррррррррррррррр”… И още много детайли, каквито градският гамен няма как да знае. Това, разбира се, не е лошо; онези, дето имаха някакъв талант, успяваха да създадат и пресъздадат въздействащи, образни, картинни творби. Лошо ставаше, когато, търсейки контрапункт на града, те – вече превзели София, заели стабилни позиции в средите (повече с малки или големи предателства, подлости и тарикатълци, отколкото с дарба) и постигнали в строго съблюдаваната от Партията литературна йерархия полагащото им се място (това имаше голямо значение за отчетните доклади, при включването в антологии, командироването в онази пуста чужбина, особено в загниващите капиталистически и империалистически страни) – да, тъкмо в такъв един момент тези юнаци започваха да пеят сълзливи стихоплетства за родния край и за милата майчица, която ги очаквала на прага, а те, горките, заети с важни литературни, държавни и откровено постни дела, нямали възможност да прескочат до село, за да я прегърнат и да й прошепнат на безсилното рамо: „Мамо, мамо!”, както го бе сторвал много преди тях един гениален поет. Пишеха ги тия неща, без да им мигне окото и без да им трепне перото, обаче за връщане на село при козите, косата, вилата, каруцата, обора, тора, ралото, Сивушка и Белчо дума не обелваха…
Би било обаче несправедливо, ако припишем такова поведение единствено и само на литературните телци. По онова време процесът на централизация добиваше все по-завършен гротесков вид: преселението (по-правилно казано – бягството) от селото към малкия град и от там – към по-големия, най-големия и София – беше вече необратим, независимо от ограниченията, които държавата налагаше.  На село оставаха все по-малко млади хора, а из текезесарските нивя, градини и лозя бъхтеха с последни силици главно бабички и механизатори пияндета; за да се прибере реколтата, без бригадири не минаваше – есенно време на задължителни бригади ходеха и ученици, и студенти, и войници, а понякога и чиновниците от големите градове, за да не забравят тия мискини къде и как се ражда хлябът на народа.
Тъй като животът бе по-силен от всякакви системи, и в този случай ситуацията си имаше своите добри страни, стига човек да можеще да ги оцени и да се възползва от тях. Естествено, това си беше чиста проба надлъгване и самооблащаване, подобно на самооблащаването на Антипод, че наистина е поет, щом го бяха похвалили по партийно поръчение за някое тъпо стихотворение, посветено на социалистическото строителство или на положителния херой на епохата – комуниста. Тогава много се котираха такива именно творби и тарикатите графомани усърдно се надпреварвха да бълват подобна словесна плява.
Централизацията изсмукваше като с вакуумна помпа младите хора, занимаващи се с изкуство, а те бяха доста. Художници, артисти, музиканти, певци – всичко живо, което обладаваше дори един пръст талантец, гледаше да се измъкне от затъпяващата провинциална среда, докато не е станало твърде късно.
Онези обаче, които останеха и у които естествената човешка жажда за красота и светлина не секваше, се залисваха с някакъв вид любителски изяви. Пак в ония години правешкият майстор на таблата и любителския театър Тодор Живков бе прогласил България за Република на художествената самодейност. Самодейността бе спасителният пояс и социалният отдушник за хиляди и дори милиони българи, закрепостени по родните си места. Пълната липса на възможности за някакаво що-годе професионално израстване „на място“ (освен за партийните членове, каквито обикновено ставаха всички връзкари и които бяха най-мързеливите сред работниците, най-крадливите сред селяните и най-бюрократизираните сред чиновниците) тласкаше от само себе си надарените хора към хилядите самодейни състави и кръжоци – танцови, театрални, литературни (имаше не по-малко от 10 хиляди в цялата страна), певчески, изобразителни, рецитаторски и прочие, и прочие.
Работническо-селската власт създаде цяла сложна държавна машина, която управляваше тази република в републиката, що изискваше по партийна, комсомолска, профсъюзна и отечественофронтовка линия във всяко кътче на социалистическата татковина да има развито любителско творчество, което си имаше и свой официален празник – 1 март.
Не остана читалище, училище, културен дом – младежки, работнически и селски, военно поделение и рота, без какъв да е състав или колектив: всички  пееха, танцуваха (на самодеен жаргон се казваше „дзупаха“), рисуваха, рецитираха, пишеха, свиреха и просто се спасяваха в света на изкуството от скуката и еднообразието на живота.
Въпреки че бяха любителски, съставите репетираха до изнемогване (особено танцовите), защото календарът на прегледите беше неумолим и жесток, а награждаването с медали и раздаването на титли и звания впрягаше здравата всички – партийният секретар трябваше да отчете пред висшестоящото ръководство масовост и високи творчески постижения в сферата на художествената самодейност – и спускаше „надолу“ своите указания; колективите поемаха големи ангажименти да постигнат челно място в класирането и поне някакъв медал; художествените ръководители – често пъти много амбициозни и нахъсани -скъсваха хората си от репетиции (на фолклорните фестивали в чужбина даже се говореше за дресираните български танцови колективи и на накои места вече не ги и канеха, защото поставяха условие за представяне само на автентичен, необработен фолклор); и  за да са сигурни в успеха си, танцовите колективи разучаваха танци, чиито автори бяха най-маститите по онова време хореографи. Може спокойно да се каже, че България бе и Република на обработения фолклор; единствено Филип Кутев, опрян на безспорния си авторитет, се бе осмелил да постави тези въпроси, но гласът му си остана в пустинята на халтурата, защото машината работеше с пълна пара, а обработвачите на песни и танци бяха се вкопчили здраво в конвейра и бълваха творби за всеобща употреба. (Критиките на етнографите и фолклористите за прекомерна стилизация и изопачаване на фолклора също бяха подминавани мълчаливо, защото основното при комунизма бе да се води борба за благото на трудовия народ, вместо да се слуша вечното врънкане-мрънкане на интелигенцията, макар тя да бе простонародна в по-голямата си част; във всички случаи интелигентите са чантаджии и мързели, а работникът и селянинът ги хрантутят и те трябва да си налягат парцалите и да внимават в картинката… )
В крайна светка всички се представяха блестоящо, получаваха отличия, отчитаха високи резултати, а най-обикнатият израз (който, впрочем, вбесяваше не на шега професионалистите в отделните изкуства, защото на практика размиваше границите и напълно се вписваше в прословутата социалистимческа уравниловка) гласеше приблизително така: „Самодейните колективи играха, пяха и свириха на напълно професионално равнище!“
За обикновените самодейци обаче надпрверата бе добре дошла, защото най-награждаваните колективи получаваха званието „представителен“ и възможност да „излязат в чужбина“ за участие в международен фестивал. Иначе как би могло да се мине границата на България? Не можеше всички да избягат, нали?
Затова и не бяха рядкост куриозните случаи, когато някой талантлив научен работник се записваше за член на самодеен хор, за да може да отиде в страна, където по професионална линия никога не биха го пуснали. Нали партията ревниво не позволяваше на сульо и пульо да ходят в странство, особено на Запад, където империализмът гниеше, а алчните капиталистически акули експлоатираха човека.
Въпреки целенасочената държавна политика, обсебила всичко и всички и диктуваща изискванията и правилата в развитието на любителското творчество (започнало още преди Освобождението с първите театрални представления), в дълбоката си същност любителските изяви бяха проява на изконните човешки и български стремежи към изкуството и красотата. Както навсякъде, тоталитарната машина се стремеше да изпълни цялото духовно пространство с ново, социалистическо съдържание, да създаде новия социалистически човек, да натрапи в живота партийните повели….
Нещата изглеждаха едни на повърхността, но отвътре беше другото – и там непредубеденото око можеше съвсем ясно да открие истинското преклонение и служение на изкуството. Така видя Антидот нещата и в Толбухин (днес Добрич), и в Нови Пазар, където самодейната трупа на режисьора Злати Златев години наред пълнеше с благодарна публика всяка седмица залата на читалището.
Нещата изглеждаха едни на повърхността, но отвътре беше другото – и там непредубеденото око можеше съвсем ясно да открие истинското преклонение и служение на изкуството. Така видя Антидот нещата и в Толбухин (днес Добрич), и в Нови Пазар, където самодейната трупа на режисьора Злати Златев години наред пълнеше с благодарна публика всяка седмица залата на читалището.
В Добрич Антидот се настани не в големия скъп хотел (то и командировъчните не му позволяваха подобен лукс, пък и той не ламтеше), а в малък хотел в “Стария Добрич” – рекламиран като архитектурно-етнографски музей на открито, представящ архитектурата, бита и стопанското минало на град Добрич от края на 19. век, където отблъснатият от социалистическото панелно строителство човек попадаше в съвсем друг свят.
Свят, съхранил не само т. нар. – казвано почти с ирония – традиционни занаяти, – но и онези вековечни български ценности, с които по време на социализма се спекулираше на едро и дребно, защото с лека (или всъщност тежка партийна десница) бяха отхвърлени като остарели, анахронични, задържащи обществото в неговия устрем към светлото комунистическо бъдеще. А години по-късно се опитваха да ги възкресят в отделни градски квартали и комплекси, сякаш за да изкупят по този начин първородния си грях.
В рекламната брошурка с носталгична нотка пишеше, че „гостите на комплекса имат възможност да се запознаят с производствения процес на традиционни български занаяти – терзийство, плетачество, дървостругарство, златарство и др. На територията му действат геврекчийница, бозаджийница, кафене. Атрактивна за гостите е възможността да участват в направата на керамични изделия – битова и декоративна керамика, да посетят кафенето и да опитат традиционното бяло сладко, бозата и виното с изключителни вкусови качества…”
Антидот си спомни за бащата на един свой съученик, който беше кожухар, но частник. „Народната” власт ту му отнемаше разрешителното да упражнява занаята си, за да го вкара в някоя социалистическа кооперация, ту му позволяваше да си наеме дюкянче и да прави онова, което са правили дядо му и баща му. От него му бяха останали чифт кожени ръкавици с дебела подплата, но той, впрочем, рядко ги носеше и то само до казармата.
Но Антидот нямаше време да се наслади на стародавните удоволствия, предлагани от Стария Добрич, защото бързаше за театъра; от години не пропускаше възможността да посети театрална постановка във всеки град, където бе в командировка. А театърът в Толбухин се славеше със страхотна сграда, сцена и обстановка.
И Антидот се убеди в това със собствените си очи. Огромна сграда, цялата в мрамор и стъкло, с просторни фоайета и коридори, гладки мраморни колони, бляскави полилеи, десетки затворени врати и потискаща празнота. Касиерката с изкуствена усмивка някак се засегна, когато я попита дали има билети за представлението.
- Колкото искате – отвърна тя и му посочи макета на залата, където бяха задраскани с червен молив само няколко места.
- Но ще има ли представление? – с недоумение попита Антидот.
- Естествено – недоволната усмивка на касиерката леко се изясни. – На децата им се играе…
-?
- Миналата година разпределиха в театъра цял клас от ВИТИЗ, за да може да попълнят състава – обясни жената и вече любезно му подаде билета. – Приятно гледане!
Беше седем без десет, до началото на постановката – „Ревизор” от Гогол, имаше 10 минути и Антидот се отправи към салона. Там вече седяха мълчаливо вглъбени неколцина зрители и той, кой знае защо, се почувства неловко. Въобще не погледна къде му е мястото, а се настани в средата на третия ред, който бе изцяло свободен.
Малко след това светлините угаснаха и постановката почна навреме – не беше нужно да се изчакват, както често ставаше в столичните театри, закъснели зрители. Младите актьори играха с чувство; личеше, че изпитват удоволствие от игратаи не се щадяха, преструвайки се, че не забелязват празния салон. А всъщност бяха повече от зрителите.
Докато самодейната трупа на Злати Златев в Нови пазар четири години поред всяка седмица играеше  пред пълен салон в голямата зала на новото читалище не какво да е, а „Домът на Бернарда Алба” от Лорка.
А през 30-те години на 20. век трупата на Народния театър „Иван Вазов“ с актьори като Константин Кисимов, Владимир Трендафилов, Юри Яковлеив, Невена Буюклиева, Дора Дюстабанова, Милка Ламбрева, Георги Стаматов, Петя Герганова, Златина Недева, Стефан Савов и много други светила не е почивала и през лятото – в уморителни турнета те са обикаляли цялата страна, за да играят пред будната българска публика в читалищни салони и армейски домове.

(Следва)