Роман
——————-
Всякаква прилика с реални събития и лица е напълно възможна, но случайна
Втора глава
Превземането на София
И рече Червеният бог:
– Да бъде равенство, братство и свобода!
И посочи едного – здрав, прав и ляв:
– И ти си човек, робе на труда!
А посоченият тръсна глава, разкърши рамене и изкрещя:
– Сига на сичкити мамата ви ша иба!
—————————
2.
Не можеш да проумееш настоящето, ако не си разбрал миналото
———————————————————————————-
През живота си Антидот срещна много хора, които се хвалеха с настоящето си; обаче в годините на прехода, когато то се превърна в жалко минало, те се отнасяха към него, меко казано, избирателно, а някои дори се опитваха и да го зачеркнат. Затова намразиха всичко и всички, които можеха да свидетелстват не срещу, а просто за тях. Мнозина, оказа се, бяха живели така, щото биографиите им можеха да се разкажат с пет изречения, пълни при това – както казва Йордан Радичков – с правописни грешки. Особено комични, макар и всъщност нагли, бяха твърдите им намеци, че били идеалисти.
————————————-
Като стана дума за художествената самодейност, няма как да подминем спорта. Ще каже някой, че нямат нищо общо, освен грандиозния по съветски образец съвместен концерт на стадион „Васил Левски“, който бележеше края на националния преглед на самодейността и на поредната спартакиада, които – странно (колкото бе странно това, че априлският пленум бе проведен през април) – съвпадаха по време. А спектакълът си го биваше – след цял месец убийствени тренировки ученици и студенти от цялата страна изпълняваха с тела и знамена сложни фигури и рисуваха лозунги, имена и лица на партийни величия – нещо, което сега можеше да се види само в репортажите от Северна Корея.
———————————–
Спортът по онова време също беше или поне се водеше аматьорски; професионален спорт – това не звучеше гордо, а капиталистически, империалистически и откровено контрареволюционно.
Поради тази причина спортистите се „водеха” някъде на работа и се разписваха във ведомости на предприятия, където кракът им не бе и стъпвап; иначе си се потяха по спортни зали и съоръжения с една важна партийна повеля – да пИчелят медали и титли и така да разнасят спиртната, пардон – спортната, слава на България по света, а тоже също и да демонстрират превъзходството на социалистическия начин на живот спроти капиталистическия начин на лайф.
(Дадеш ли им обаче на тия здрави като бичета момци да тикат количка или да товарят с някаква селско-стопанска продукция или строителни материли камион или ремарке на трактор с вили или лопати, веднага им излизат мазоли колкото мавзолеи… Силата ми беше, така да се каже, представителна, мускулесто-формална и трудовонеспособна).
Това, че техните отличия излизаха през носа на „трудовий народ”, не ги интересуваше, както, впрочем, не интересуваше и самия трудов народ, що се спотайваше все повече и повече и се преструваше, че работи, защото знаеше, че работата не е заек да избяга.
По това време точно се зароди прословутият шопски фолклор, сиреч – мъдростите на Шопа. След като автентичният български шоп, толкова поетично описан от Елин Пелин и възприеман основно чрез характеристиката на Андрешко - „….говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Животно… селяндур… шоп!”, да, след като прочутият с ината, консерватизма и невъзприемчивостта си шоп се бе „развалил” от комунистическия безхаберлък, то очевидно спасение нямаше.
„Ако има спешна работа, легам да спим, оти ако е спешна, они другите че я свършат!”….
„И сам да съм о тролейо, па че се бутам”…
„И пет стотинки да стане бендзино, па че си краднем!”….„Никогиж не моат ми плата толко малко, колкото я съм изработил!”….
Народ, свикнал векове наред да опъва каиша за свое и значи – за общо благо и добро в крайна сметка, да измисли поговорката „Учи, за да не работиш!”, е вече свършен народ.
Така прословутото българско трудолюбие предаде Богу дух, защото и Бог бе забранен и се пишеше с малка буква…..
Само в България би могло да се проведе подобен, неразбираем за народи, невкусили благинките на комунизма, диалог:
- Какво правиш?
- Нищо, на работа съм!
Или пък хвалбата: „Намерил съм си една работа – по цял ден си клатя краката!”
Съзнавайки добре ситуацията, от една страна, и давайки си вид, че не я разбира, българинът постепенно изгуби всички онези черти на характера си, които го бяха спасявали през вековете. Вече нищо не можеше да спре този процес. Притиснат като в менгеме между великата сила на живота и от догмите на партията (чиито членове в мнозинството си бяха само партийци, разбрали накъде духа вятърът и проумели, че ако не станеш „член”, няма да прогресираш, каквото и да значеше това), българинът се поддаде на изкушенията, които му предлагаше социалистическата действителност и околната му нездравословна – във всякакво отношение – среда.
И работникът взе да краде от завода и цеха, селянинът – от полето и „текезето”, чиновникът – от „времето“, през което и без това преливаше от пусто в празно.
Търсейки вътрешни опори и устои, хората се настроиха едни срещу други – селяни срещу граждани, работници срещу интелигенция (нищо, че тя бе народна антилигенция, произлязла от същите „народни” недра), а двете основни класи – трудово селячество и пролетариат – се настроиха срещу „чантаджиите”, които те хрантутеха с челичените си мишци и грубите, напукани ръце; те ги хранеха, обличаха и пояха, гиди маскари с маскари, дето по цял ден си клатят краката и пият кафета, захапали цигари.
Антидот с тънка усмивка си спомняше как през 80-те години на 20. век излезе едно чутовно със скудоумието си постановление, което въведе категории за кафето; и по заведенията „дневното“ и „вечерното“ кафе стана – според надценката на самото заведение – петорно и дори десеторно повече от „сутрешното“, което вече бе взела да консумира дори любимата на Партията работническа класа. (По това време Антидот беше уредник на музей в К. и много добре си спомняше физиономиите на хората, когато чуеха тази нова, строга и справедлива цена от 3 лева за чашка еспресо, наричано, впрочем, „експресо“ от мнозинството, която целеше да удари по джоба чантаджиите, що се шляеха през работно време и дразнеха работниците и селяните, дето изкарваха с пот на чело хляба на народа, включително и на тях. Какво може да се прави през деня в кафенето? Нали при комунизма всички работят и няма как хем да си на работа, хем да си в някое бистро…)
Милицията даже провеждаше специализирани хайки по ресторанти и улици, за да залавя лентяи, мързели, хулигани, безделници и други безкласови и антисоциални типове, елементи и съединения….
—————————————————–
Но да се върнем на овцете, т.е. на спорта. Партията залагаше основно на елитния спорт, за да си мери ръста с капиталистите, експлоататорите на човека и на народите, да им натрива носовете и да бие, ако може, дори американците в „неофициалното класиране по нации” на Олимпийските игри, докато масовият спорт си оставаше горе-долу в рамките на физическото възпитание в училище. Не случайно бе открито дори средно училище за „олимпийски надежди“, а студентите от ВИФ – по завет на Георги Димитров, познат сред народа като Гошо Мастиката или Тарабата – получаваха безплатни купони за храна; зер за да се победи капитализмът, нужни са яки мишци, вратове и задници… Големите лозунги не хващаха никакъв дикиш и затова при „обръщането на палачинката” елитните спортисти със завидна лекота се преквалифицираха в мафиоти и мутри, тъй като, както те сами дълбоко съзнаваха, трябваше да станат работници и въобще – да работят.
А, както повечето партийни членове, и те изповядваха една закоравяла като рецидивист политика: да бягат от мотиката.
—————–
Перфидността на комунизма се състоеше в постоянното разпъване или пристягане на хората в своебразните прокрустови ложета и рамки на догмата, от които те можеха да избягат не само временно, но и само с помощта на средства и способи, разрешени и изобретени… от комунизма. Това, естествено, бяха социални отдушници, предназначени за леко изпускане на парата, а понякога и на нервите, но само в параметрите на социалистическия начин на живот и под мъдрото ръководство на Партията.
С такива залъгвания бавно и полека животът се превръщаше в непрекъснато бягство от нещо или някого, защото хората – поне повечето хора – съзнателно или не усещаха непрекъснатите намеси и ограничения на системата върху човешката си природа и, естествено, непрекъснато се мъчеха да се отърсят от тях.
И колкото по-голям ставаше натискът, толкова и съпротивата бе по-голяма, макар да не се проявяваше открито с редки изключения, за които публично не се казваше нищо; едва след организираното от комунистите отхвърляне на комунизма станаха известни стотици подобни факти. Но най-убийствената, повсеместна, неуловима, недоказуема и ненаказуема съпротива бе абсолютната социална апатия, която постепенно обхвана цялото общество и доказа очевидното: насила хубост не става, още повече, че не ставаше изобщо дума за хубост, а за обикновен комунизъм… Апатията се изразяваше по десетки начини, но най-поетично бе изразена тя от Шопа, както стана дума по-рано: „Никогиж не моат ми плати толкова малко, колкото я съм изработил!”
——————————————–
Антидот отрано гледаше по-широко, в чисто екзистенциален план, на стремежите на хората – и то по цял свят – да се „измъкнат” от обстоятелствата, от средата, от заобикалящата действителност. Нищо по-естествено от това, особено „бягството“ от селото към града, от провинцията към метрополията, от ограничената семейна, родова, битова среда към други среди и светове…. Той си спомняше съвсем ясно показателна реплика от един най-обикновен, т.е. доста посредствен американски филм: „Като ни мързеше да учим, сега ще висим продавачки на бензиностанцията!”
Тези стремежи (не само американски и важащи не само за страната не неограничените възможности) бяха съвсем естествени, заложени в човешката природа като кодове за развитие на също така генно заложеното у тях; то беше, което тласкаше и подтикваше милиони мъже и жени да търсят, да изследват, да учат, да откриват, да експериментират, да вървят напред и да правят за себе си онези малки стъпки, които често биваха огромни крачки за човечеството.
С просто око се виждаше, че в свободния свят нещата преимуществено се развиваха по ред, правила и критерии, които не допускат намесата на каквито и да е фактори и съображения извън присъщите на тях, докато при социализма всичко – от икономиката до политиката и от спорта до културата – ставаше в рамките на идеологическата доктрина.
Навсякъде по света хората искат по-добър живот и се стремят към щастие, а най-способните в различните области постигаха онези успехи, които после даваха плодовете си и на останалите. И в това отношение Съединените американски щати предоставяха най-добри възможности, което се изразяваше в непрекъснато изтичане на мозъци към Америка. Комунистическата пропаганда се възползваше от тази практика, за да критикува със смешните си доморасли интернационални аргументи великата родина на модерната демокрация, на страната, която поставяше всичко и всички на демократичните везни на конкуренцията, вместо да толерира сульо и пульо заради заслуги към антифашистката борба, партийното членство или роднинската връзка. (Не случайно когато се присъждаха Нобеловите награди, американските учени чакаха на опашка пред трона на шведския крал….. Защото САЩ бяха страната, където човешките същества от цял свят можеха и правеха своите успешни кариери и извършваха откритията, за които бяха награждавани от Нобеловия комитет.)
Антидот навреме успя да разкрие една типична за комунизма демагогска формулировка, която квалифицираше доста скромните успехи (с редки изключения, впрочем) на съветската наука и техника като големи победи на социалистическата система; докато, напротив, постигнатите в капиталистическите държави открития, каквито и да бяха, биваха окачествявани като успехи на … човечеството, и то прогресивното.
Да, може би пропагандата успяваше да заблуди глупците и наивниците, но мнозинството от „новите социалистически хора” изобщо не се връзваха на подобни манипулации, защото ясно се виждаше къде има напредък и къде – застой. И което още повече ужасяваше комунистическата власт – все повече ставаше ясно защо е така…
В България – Татовата република на художествената самодейност, някои млади учени се записваха за членове на самодейни състави, за да могат да излязат на Запад, и то не за друго, а за да могат да посетят някоя библиотека или научен институт по въпроси, свързани с научна разработка или дисертация, тъй като иначе, в професионалното им качество, нямаше да им дадат такава възможност церберите на социалистическия начин на живот… Такива случаи не бяха рядкост и широко, на всеослушание, се обсъждаха в средите на самодейците със съответната доза ирония.
Така, впрочем, ставаха нещата в общество, основано на принципи, чужди на човешката природа, и то принципи, прилагани и съблюдавани в живота от хора, чиито личен житейски принцип бе да използват всячески, безогледно и алчно конюнктурата, за да си „уредят положението“ за сметка на другите, безсрамно и откровено убедени, че това им се полага.
(Следва)
