Славимир Генчев

И рече Червеният бог:
– Да бъде равенство, братство и свобода!
И посочи едного – здрав, прав и ляв:
- И ти си човек, робе на труда!
А посоченият тръсна глава, разкърши рамене и изрева:
- Сига на сички мамата им  ша иба!
—————————————
3.
През 1988 г. в редакцията на вестника, където Антидот работеше на „твърд хонорар”, пристигна писмо от градчето Н. в Лудогорието. Млада читателка особнячка с доста по-различен от приетия по онова време тържествено-ритуален комсомолски език пишеше с откровено твърди намеци за безвремието и скуката на провинциалния живот от името на младите хора в градчето, които „не искали да си лягат с първа програма” (както се пееше в популярната естрадна песен с нейния несръчен, правдив и директен текст), но същевременно нямали кой знае какъв избор, що се отнасяло до „прекарването” на свободното време. Поради тази причина те често посягали към чашката, а по-способните и амбициозните поглеждали към по-големия град (а после и към други градове), където възможностите за израстване и по-интересен живот били повече.
През последните години на социализма, който бе провъзгласен за зрял, се очертаваше една доста нерадостна картина: т. нар. екстензивно развитие бе изчерпало и последните си оскъдни възможности и от „високо място” чрез пленуми, писма до младежта и лекции на Тато в АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление, в чиято сграда днес се помещава Нов български университет) упорито се говореше за необходимостта от преминаване към интензивно развитие, а на мода бе лозунгът „Българската нация – нация техническа”, тъй като бе до болка ясно, че изоставането на социалистическия блок спрямо гнилия капитализъм, който ухаеше все по-привлекателно, придобива катастрофални размери.
В писмото си девойката от Н. всъщност описваше между редовете доведената до съвършенство от комунизма ситуация на безпътица и безизходица за всички – и особено за младите хора; безпътица, породена от затворения и строго ограничен „социалистически начин на живот” – жизнь, здраво стегната като бинт в мъртвородената хватката на все още актуалните, макар и изпразнени от всякакво съдържание клишета като „ленински норми на партиен, социален и обществен живот”, „естетическо възпитание на младежта”, „нов социалистически човек”, „положителния герой на епохата – комуниста” и други социалистически словоблудства. А животът си искаше своето – младата кръв, напираща на капки през бинта, кипеше, жадуваше за простор, светлина, приключения и пътешествия, за свобода, любов, красота, но не така тъпо и ограничено пречупени през марксистко-ленинския мироглед, натрапван на всички от ранна детска възраст.
Наивният опит на Людмила Живкова с нейните концептуално-налудничави визии за хармонично развитата личност (по-късно принизени само до „многостранно развита личност”!) погълна милиони долари „народна пара” (барабар с асамблеята „Знаме на мира”, за която и до днес милеят червените функционери, щото им донасяше многобройни облаги), но получи неочакван удар, който нито беше случаен, нито беше нарочен, а само доказа несъстоятелността на този лишен от икономически и обществени основи опит: един обикновен луд разразя с нож скъпо и ценно копие на Леонардовата Мона Лиза, донесено в София за първата по рода си изложба в рамките на програмата за хармонично развитата личност; и това доказа за пореден път, че комунизмът не е нищо друго, освен глупаво, грандоманско и плебейско впрягане на каруцата пред коня, което бе осъзнал в края на живота си и налудничавият трескав гений на сифилитика Ленин, което той сам си бе признал в т. нар. „политическо завещание”.
Та още бе пресен споменът за превозните средства от градския транспорт, из които на видни места се мъдреха табелки с надписи от рода на „Културният човек говори тихо!”, „Не консумирайте храна в автобуса!”, „Не разговаряйте с шофьора по време на движение!” и други подобни. По някое време табелките бяха свалени, а основанието за това беше, че такива императивни послания били обидни за новия социалистически човек, тъй като той вече бил станал културен и не си режел ноктите с нокторезачка насред тролейбуса, не се секнел на пода и не хвърлял опаковки през прозореца…
Чавдарче, пионерче, комсомолче…. Това беше възможният път за всеки младеж и всяка девойка. Които от тях успееха – поради произход или рано оформен кариеризъм – ставаха и партийни членове и пред тях се откриваха някои други възможности за „измъкване” или „растеж на място”, а някои на драго сърце приемаха да доносничат пред органите по сигурността за настроенията сред „трудовите колективи“, приятелските кръгове и в собствените си семейства. (Днес всички се мъчеха да се изкарат герои или в най-лошия случай – идеалисти…)
Останалите нямаха почти никакъв шанс – оставаха си закрепостени доживот, захващайки каква да е работа в предприятията, фабриките и заводите на безперспективната социалистическа икономика, в която обикновено нямаше нищо икономически обосновано, защото тя функционираше на идеологически принципи – преливане от пусто в празно, пълнене на каца без дъно, убиване на времето; следваха ранни женитби, ранен алкохолизъм, ранно състаряване, ранно усвоен житейски цинизъм или поне пълна социална апатия – и, в крайна сметка, постепенно затъване в блатото на конформизма и еднообразието.
Огромните поражения, нанесени чрез насилственото коопериране, национализиране и конфискация, последвани от идеологизираната планова лъжеикономика с прекомерната и развивана по линия на СИВ (съвет за икономическа взаимопомощ на социалистическия лагер) безумна тежка индустрия, даваха своите не просто горчиви, а отровни плодове: младите хора бягаха от селата, за да не теглят каиша по текезесетата и апекатата (аграрно-промишлени комплекси – родени от безсилието на социализма да се справи с дефицита от селскостопанска продукция), за да потънат в по-големите градове, където не се пролетаризираха, а просто се лумпенизираха. И ставаше същото, каквото бе забелязал Василий Шукшин да се случва в СССР, откъдето бе дошло Злото: „Ако в града се появи още една груба продавачка (колко му е да се научиш на това), кой е спечелил? Градът? – Не! Загубило е селото. Загубило е една работничка, годеница, майка, пазителка на националните обреди, изкусна майсторка на шевицата, пъргава помагачка на сватбите. Ако селски момък, понаучил нещо в града, започне да се домогва до някое дребничко началническо място, ако очертае около себе си кръг, стане доволен и почне да се срамува от селските си роднини – налице е явна човешка загуба.“
Какви ли не – преписани от челния съветски опит – форми и методи на работа с младите хора подхващаше вездесъщият комсомол, в който „работеха” млади организационни работници (откровени кариеристи, хитреци и мързеливци, бягащи от физическия труд като дявол от тамян), за да задържат младите хора „по места”, както и да ги впрегнат в ярема на „съюзната младеж” – ТНТМ (техническо и научно творчество на младежта), клубове по интереси, художествена самодейност, МХТИ (млада художествено-творческа интелигенция), кръжоци всякакви…
Ето един красноречив пример за трагикомизма на социалистическата „икономика”  – ще ме прощавате, но не мога да не напиша тази дума в кавички, щом се отнася до времето на социализма – и начинът, по който тя се „развиваше”: всеки по-виден бивш партизанин, ятак или просто някакъв функционер от „антифашистката“ борбЪ (а те, както гласеше вицът, влязоха в гората няколкостотин души, пък слязоха от Балкана на 9 септември 1944 г. 30 хиляди, и все с мераци за власт, облаги и привилегии) се чувстваше задължен да създаде някакъв „поминък” за своите съселяни (рядко съграждани, защото повечето „борци” бяха безимотни селянчета, ратаи и селски лумпени); това беше „естествено”, след като бяха кооперирали насилствено, с наган в ръка, нивите и имотите на хората – и голяма част от тях избягаха от село, за да не бъхтят бадева и да хрантутят главоломно нарастващата работническо-селска партийна класа, която – кой знае защо – взе да се срамува от пролетарско-селския си произход, скри цървулите на тавана и се запреструва на интелигенция и гражданя.
Това беше едната, чисто обективната страна на нещата, макар и „обективирана” насилствено от субективистичния метод на пролетарската диктатура, която постепенно се превръщаше в диктатура на субективния фактор и на ширещата се все повече и повече посредственост. Тя се чувстваше навсякъде и във всичко – и по вертикала, и по хоризонтала – и обричаше на пълна стагнация обществото.
Другата страна бе по-личностна и можеше да се изрази чрез следните чисто „икономически” съображения: „Начи мое Пенчо да направи у своето загубено село завод, а я да не моем!”
И веднага се задействаше видният големец, та в най-скоро време било в края, било насред неговото някога китно родно селце, пълно с работливи едно време овчари, козари и дървари, въздигаше снага някакъв цех за нещо си, в което като работници постъпваха училите-недоучили (и в никакъв случай разбиращи от тази работа) „бивши” селяни, дето произвеждаха „продукция”, от която бракът беше 60-70 на сто, а останалото почти винаги не ставаше за нищо и се изнасяше в другите соцстрани…
———————————
И така, въпреки всички опити на наставлявания от Партията комсомол да създаде що-годе осмислен отдих, почивка и прекарване на свободното време на младежта, резултатите бяха скромни (макар че отчетите ги преувеличаваха по придобитата през годините инерция да се лъже, мами и надписва), а чувството за празнота – огромно. Защото празнотата беше реалността. (Впрочем, Антидот озаглави репортажа си от Н. така: „Вода от много кладенци, но жаждата си остава”.)
И все пак именно тук, в Н., Антидот за пръв път видя, усети, почувства повеят на нещо различно и дори революционно, но не в идиотския ленински пролетарски смисъл, а в смисъл на радикален подход в организацията и функционирането на едно стопанско предприятие – цех за художествено стъкло по чешки тертип, предприятие, което ярко контрастираше с големия социалистически стъкларски завод, що произвеждаше никому ненужен стъклен амбалаж без изгледи за износ и при пренаситен до пълно задръстване вътрешен „пазар”, който от години работеше за „държавния резерв”.
(Следва)