Славимир Генчев

Роман

——————-

Всякаква прилика с реални събития и лица е напълно възможна, но случайна

Втора глава

Превземането на София

И рече Червеният бог:
– Да бъде равенство, братство и свобода!
И посочи едного – здрав, прав и ляв:
– И ти си човек, робе на труда!
А посоченият тръсна глава, разкърши рамене и изкрещя:
– Сига на сичкити мамата ви ша иба!

—————————

Не можеш да проумееш настоящето, ако не си разбрал  миналото

По време на престоя си в Н. Антидот се срещна и разговаря с десетки хора – като се почне от градските първенци (което ще рече – с партийни, профсъюзни и комсомолски секретари, с председателя на общинския „народен“ съвет, с директори на училища и предприятия) и се стигнеше до ръководители на културните институти – читалище, библиотека, младежки дом и местни творци – поети, художници, артисти и музиканти…. (Това, впрочем, се сучваше във всяко градче, което Антипод посещаваше, за да напише репортаж за живота на младите хора там).

Антидот запомни или записа стотици имена, факти, данни и числа. Разговорите се разпъваха между втръсналите клишета и изпуснатите откровения  - и някъде там се очертаваше силуетът на голата и нелицеприятна истина: думите не можеха да станат дела, защото догмата отравяше всичко. Без догмата, разбира се, не можеше, но и нищо не ставаше; никой не можеше нищо да стори сам, а още повече – всички заедно.
И хората се спасяваха поединично и по различен начин: повечето – в кръчмата, а другите – обикновено те бяха и особняците – се посвещаваха на разни хобита, сред които първо място заемаше изкуството. И това, разбира се, можеше да стане само в рамките на организираната художествена самодейност.
Само на поетите и художниците (макар че пътят им минаваше през литературния кръжок) бе позволено да творят в уединение, което после им излизаше през носа: за да направят сътвореното от тях достояние на другите, трябваше да минат през иглените уши на различни етапи, прослушвания и прегледи; да не говорим за публикация в „авторитетните“ централни вестници, списания и алманаси или – това беше почти непостижима мечта – за издаване на книга в строго охраняваните издателства на социалистическия реализъм.
Пиле не можеше да прехвръкне над специалните указания за работа с творците и особено с младите хора измежду така наречената „на галено“ художествено-творческа интелигенция.
Човек трябваше да се прави на шут и да го имат за поне малко луд (нали е знайно, че поезията е нещо като лудост?), за да може да „мине метър”. Така стояха нещата с поета В. С., когото – това си беше истински пробив в името на изкуството – бяха оставили благосклонно на длъжност възпитател в местно училище, та хем да си осигурява някакъв минимален доход, хем да не бие на очи и да дразни завистливците, каквито дал Бог. Но това беше обществена тайна и всички я приемаха, защото В. бе гордостта на Н. и автор на местния химн.
Подобен бе случаят с най-големия му приятел – художник, комуто бяха доверили стопанисването на тукашната художествена галерия; не че имаше (това, впрочем, бе големият проблем и на Н., и на много други места, и въобще навсякъде из страната) кой знае какъв интерес към изобразителното изкуство, но Т. Д . убиваше там времето си, като понякога рисуваше, очаквайки някой да се отбие да разгледа съставенато от самвия него постоянна експозиция. (Впрочем, тук по някакви неведоми пътища бяха попаднали платна и пластики и на национално известни творци, макар известността им да бе в рамките на професионалните среди, но повечето от изложените работи бяха дело на местни любители и не притежаваха кой знае какви художествени достойнства. Все пак упорито събираха праха на времето и незаинтересоваността на младото поколение под уморения и обиден поглед на своя упорит куратор.)
————————————–
Партията – това не може да се отрече – се бе нахвърлила да строи сградния фонд и инфраструктурата на многобройни културни домове, библиотеки, галерии, но вместо в тях да се развиват свободно различните форми и проявления на изкуството, а творците свободно да създават своите произведения, всички бяха принудени да се съобразяват с убиващите именно този свободен дух партийни повели, норми, изисквания и условия. Независимо от отпуснатата понякога хватка, от затворените очи на местните пазители на догмата, от вироглавството на най-талантливите творци, общата атмосфера на „културния фронт” си бе чисто и просто… фронтова.
Всичко в крайна сметка трябваше да се сведе – независимо от прокламираното многообразие и специфика на таланта – до търсене, намиране и изобразяване на положителния герой на епохата, който трябваше хем да бъде сложна и дори понякога противоречива личност, хем недвусмислено да е устремен към светлото комунистическо бъдеще, което чукаше едва ли не на вратата.
Точно това даваше богатите и винаги стопроцентово използвани възможности от страна на посредствеността да „покрие” нормите и нормативите с евтини плакатни произведения, които носеха на авторите им множество облаги и привилегии за сметка на истински талантливите хора, които упорито се съпротивляваха срещу налаганите им, дори и по най-меки начини и под най-благовидни предлози, партийни изисквания.

(Следва)