Славимир Генчев

3.

Присад

На Донка

Знам, любовите са различни.
Но си приличат
по хубост.
Не е достатъчно да обичаш;
трябва и да си влюбен.
Не е тайно
изкуството
да се живее плътно -
толкова,
колкото чувстваме,
сме живи
и мъртви.
Нека поетът важничи,
че е открил любослов;
ако можем
да я изкажем,
любовта
не е любов.
Щом съм буден, мисля за теб.
Щом заспя, те сънувам.
Междувременно
съм зает
да бъда влюбен.
Кога да добавя присад
на Светая светих?
Толкова ми е истинско,
че нямам
нужда от стих.

Пътуването

В памет на Иван Манолов

Вече не помня вицове
и не припадам от смях.
Знам:
не стигнах доникъде.
Но навсякъде бях.
Слизам все по-нагоре.
По-надолу се качвам.
С нищо
не промених историята.
Но разпознах палачите.
Без да откривам топла вода
и да прикривам сходства,
бранех своята свобода,
както други -
своето робство.
Вярата нито е дръзка,
нито превива гръб.
Винаги
има връзка
между море и смърт.
Има смисъл началото.
Има изход върхът.
Но за да почне
духът,
трябва да свърши тялото.

Ясновидство

Да си спестяваш
болките
значи
да ги отлагаш.
Всяка временна полза
е дългосрочна загуба.
Истината ще лъсне
някой ден
в пълен ръст.
Който си има
Кръстник,
няма свой личен кръст.
Можеш да стигнеш далече
и като прост войник.
Какво
като има вечност?
Важен е всеки вик.
Как ви се струва поет
с връзки и мека служба?
Който е
много напред,
той от тил
няма нужда.
Знам, че да се прозре
в бъдното
е изкуство.
И ако виждам добре,
то е, защото чувствам.

Разчистване на Дебеляновия двор

То е съвсем рутинно разчистване
в навечерието на юбилея.
Няма да ни доближи до истината.
Няма и да ни отдалечи от нея.
Времето не щади никого и нищо:
хора, порти, дувари, кладенци, калдъръм…
Какво остава за пет-шест вишни;
те и наяве си бяха сън.
Разликата между музея и къщата
е в отстоянието до мита.
Стопанинът повече не се връща -
сторил е място и за света.
Той трябва и може да бъде предан,
може и трябва да устои
и без да знае дали го следват,
първо моста ще построи.
Не се надява на нищо свише
или да дойде моментът.
Никой, който е страдал истински,
не чака аплодисменти.
Но не скърбете за старите вишни -
и новите ще се прихванат добре!
Поетът, който си е отишъл,
не може повече да умре.

Разположение на любовта във времето

Казват, че не всеки ден
е Великден.
Но аз те обичам и всеки ден,
и всяка нощ,
и през всички мигове,
които
не зависят от мен.
Две сетива са ми много понякога,
понякога са ми малко и шест,
за да обхвана това очакване,
което се вижда
от Еверест.
На любовта
всички възрасти
са подвластни –
от подножието до върха.
Тя по всичко
прилича на щастие,
но е състояние на духа.
Всичко е ново и още повече,
всичко е старо – и за пръв път.
Аз губя почва, небе, дар слово,
губя себе си,
ум и плът,
губя всичко, което стигна,
губя представа
за век и миг…
Но пък печеля
вечност от мигове.
И всеки от тях – велик.

Резон

Знам защо се събират облаците
и къде скърца вратата.
Освободените
роби
тъпчат с гняв свободата.
Гледам прямо.
До дънце.
Сякаш не виждам измамите.
Ново под слънцето
няма.
Но
има слънце.
Щом търсиш
теле под вола,
как ще пиеш от истината?
Тя, освен чисто гола,
трябва
да е и чиста.
От любопитство,
впрочем,
нито ще чупя миди,
нито кусур ще соча
просто за да ме видят.
Нека друг се преструва
я на керван,
я на куче.
Хубавите неща
съществуват.
Лошите
само се случват.

Рикошет

Всички пътища водят към Рим
за онези,
които са тръгнали.
Да, животът е обясним,
но когато
не го залъгваш.
Всичко, ставало на този свят,
пак се повтаря -
в слово и дело.
Понякога трябва
да дръпнеш назад,
за да тръгнеш начело.
Който няма очи -
не става за цар.
Който няма говор -
не става за Господ.
Но духът сам си е господар
и слуга,
отговорът и въпросът.
И не избира помежду ад и рай,
зло и добро,
част и цяло.
Който наистина
е стигал докрай,
може да бъде начало.
Затова и не бързай
света да сразиш
като поредния самозванец.
Едно е върховете да изкачиш.
Съвсем друго е
връх да станеш.

Самоцел

Късно е да се чудя
подраних ли
и с колко.
Вече съм твърде буден,
за да приспивам болки.
Казвам, което правя.
Правя, което върша.
Ако ми искат,
давам.
Взимам, защото връщам.
Следвам посока само
ако и тя
ме следва
и не развявам знаме,
без да съм го отгледал.
Липсва ми нюх
за кръшкане
и за полезна орбита,
но не залагам
същност,
за да спечеля форма.
Като ранено бедствие
в близките
сто години
искам да съм причината
на собственото
си следствие.

Самолечение

В голямата неразбория
царува
естествен ред.
Можеш да го откриеш
и без да теглиш късмет.
Нека изглежда странно,
че малките
носят на бой;
в своята лична драма
ти си главен герой.
Всичко важно е казано:
да чуеш бъди готов.
Омраза среща омраза.
Любов намира любов.
Вярвай повече в пътя,
отколкото в тежък дом.
Щом си богат
отвътре,
не се страхувай от взлом.
Има простички истини
и твърде сложни лъжи
и е въпрос на мисия
какво
ще те утеши.
Някой се дави на плитко.
Друг пада от сляп куршум.
И само дълбоките битки
не вдигат излишен шум.

Сериал

Дълго вярвахме – идва времето,
наши са слънце и вятър,
птици, кораби, изключения…
Само да спре войната.
Как очаквахме своя час,
да улегнат нещата,
да ни споходи шанс…
Като мине войната.
Нищо – котка ни мина път…
Но има и друго лято!
Не е свършил светът,
нека свърши войната.
„Кой разпалва войната?“,
чудехме се до съмнало.
Нямаше на стената
пушка, а взе, че гръмна.
Нужни бяха години
да ни уври главата:
всичко може да мине,
само не и войната.
Времето ни попари,
но узряха децата.
Техен ред е да вярват,
че ще свърши войната.
Вече нямам въпроси.
Просто стискам ръката ти
и се моля на Господ
да не спира войната.

Шлюз

Това, че няма последна истина,
не значи, че няма първа.
Цяла армия от зависимости
в бягство тя ще обърне.
Никой, естествено, не е длъжен
докрай да те разбере.
Но щом не умееш
добре да лъжеш,
казвай, че си добре.
Виждам, че най-добре различавам,
гледайки с просто око.
Всичко останало заблуждава,
почва и свършва с „ако“.
За някой няма вечни приятелства,
а вечни интереси – за друг.
Виждал съм фесове как се клатят
при първия
позлатен звук.
„Хубаво нещо си е богатството!“,
някои шепнат безполово.
Но кой, кажете, харесва приятели
с неясен произход на волята?
Аз слушам само едно звънче
и цял му се доверявам:
винаги трябва
вода да тече,
за да не се заблатява.

Сигнал

Опак е, опак белият свят,
а резултатът – равен.
Истински може
да е крилат,
който не подминава.
Ние идваме в оригинал,
за да счупим
матрицата.
Между ползата
и позицията
разликата е идеал.
„Все пак зърното храни клюна!”,
мънка здравият разум.
Но за оня,
дето се пази,
няма рана и Дунав.
Всеки има право на личност,
а гърнето –
на похлупак.
Свободата
по дефиниция
е на другия бряг.
Не помагат нарочни техники
или хитър чалъм.
За да станеш
далечно ехо,
трябва да бъдеш гръм.

В списъка на изгубените

Какво е любов?
Кое е добро?
Има ли щастие?
С мен щастлив ли си?
Съмненията ти са пълно ведро,
моят отговор – капка истина.
Искам пръските
на пенливата ти коса
сутрин от мрак да ме будят.
Не обещавам никакви чудеса.
Та ти самата си цяло чудо…
Вън януари се пука от яд,
че идваме чак от юни,
върнали часовниците назад
и изоставили думите.
Светът си остава необясним
въпреки многото книги.
Колкото пъти тръгвах за Рим,
вечно до тебе стигах.
Свикнал съм хем
да вървя по ръба,
хем да оставам влюбен.
Искам докрай да се притебя,
пък да ме водят изгубен.

Топлината

Мъгливо есенно поле.
Настръхналите мишелови
са свили нокти и криле
и да плячкосват
са готови.
Разгърдени от есента,
дърветата край пътя
сядат
и сто отключени гнезда
чернеят в тях като предадени.
В пъдарската колиба спи
изгубен лъч от лятно слънце;
но няма да те заслепи,
ако обърнеш гръб на хълма.
Бостанското плашило –
кръст,
наметнат с ризата на ближен
и с крак, като лъжата къс –
се мъчи всуе да те стигне.
Освен неутолима скръб,
не съществува друго чувство.
Добре, че някой ти е скъп,
за да преминеш тази пустош.

Троянската война

Не се пазя
от светотатства,
за да спестя вина;
пред войни за богатства
предпочитам
жена.
Крехко е
съдържанието,
щом зависи от формата.
Знам, ябълката
на познанието
е и ябълка на раздора.
Който е почвал на чисто,
сам ще се убеди -
влюбените не мислят
за после
и за преди.
Не укорявам Парис
и не виня Менелай.
Всеки си сърба попарата
пътем към своя край.
Може старата Троя
да се крие под креп:
ябълката е твоя
и войната –
за теб.

Владение

Знам, че личният опит е скъп.
Трупат се грешките неусетно.
Но едно е
на собствен гръб,
а друго – за чужда сметка…
Кой там умува
кое не бива,
какво е криво,
защо не става?
Аз пак до дупка
ще гоня дивото,
защото то
има право.
Тъй или инак,
няма какво
да ми говорят по принцип:
онзи, дето е в мнозинство,
вече не е
единствен.
Всички, които
са част от стадо,
дори не чуват,
че блеят.
Човек без вътрешна
интифада
обречен е да не смее.
И днес, след толкова изпитания,
не търся лека страна.
Знам:
голямото разстояние
е само в дълбочина.

Врата

Знам отговора и не питам
защо сме на тоя хал.
Да бяха
две-три злините,
с радост бих си избрал.
Но истината не почва там,
където измамата свършва:
те са лица на една врата,
залостена
отвън и отвътре.
Какво ми остава,
освен да стана
в очите на слепите трън?
За да правиш
хубави рамки,
трябва да бъдеш извън.
Със зъби да стискаш пироните
и с глава да замахваш ясно -
така, че да падат
иконите
на първородните басни.
Нека мине за алегория
или за празна мечта:
щом не можеш
да я отвориш,
просто стани врата.

Време за цял ден

Като гледам
фалшивия блясък,
като слушам парадния шум,
като чувствам мнимите страсти,
едно ми идва наум:
губят смисъл,
слава
и стойност
всички измамни ценности.
И само времето има свое,
но си го взима навреме.
Няма щастие и нещастие
без благонравен вид.
Понеже
не спирам на място,
на мен
винаги ми върви.
За последиците не питам
и осъзнавам внезапно,
че минавам
между лъчите,
както някои –
между капките.
Но да давам, когато взимам,
е най-ценно за мен.
Какво е богатство,
освен да имаш
още един ден?
Изпитал съм си на гърба
драмата на битието -
хем да вървя по ръба,
хем да се радвам
на гледката.

Завет
„…в игра стихийна уморени
почиват яростни вълни.
П.К. Яворов

Има такива истини,
дето не откънтяват.
Кратки са като изстрели,
вечни са като лаври.
Яловите абстракции
само себе си раждат.
За да оставиш знаци,
не трябва
да ги нагаждаш.
Някой си търси враг
зарад болни амбиции.
Не може хем да си драг,
хем да имаш позиция.
Истинското признание
с уговорки не става.
То е като въстание –
потушено,
но в слава.
Вече век над морето
телеграфът не стихва:
„Защо
като сте поети
само пишете стихове?”

Зимен пейзаж

Трябват ми само седем бои
да нарисувам зимата.
Я колко хубаво
й стои
бяло
с яка от синьо!
Между лилаво
и резеда
мацвам петно от охра
и водопадите
без вода
рукват от моя покрив.
Знам, че не може
съвсем без кръв -
и си запретвам ръкава,
че червеният
цвят е такъв -
даром капка не дава.
Грабвам от слънцето
сноп лъчи,
за да си имам до утре,
и го заплашвам
да си мълчи,
че ще му пратя мутри.
Ето го образа
на снега -
бял, от верен по-верен.
Нека посмее
някой сега
да го изкара черен!