Славимир Генчев

„Благодаря ти, Слави! За това, което си направил и което ще направиш, надявам се. Ако имаш възможност, сподели тази идея и с други хора, за които смяташ, че могат да си припомнят интересни неща от дебеляновското време…
Поздрави и успехи!

———

„Скоро, точно на рождения ден на Димчо Дебелянов, ще стане една година, откакто Георги Черняков отпътува от този свят, а на мен сърце не ми дава да закрия профила му във фейсбук. Дори случайно (или може би не) го „присъединих” към групата на КМПС „Димчо Дебелянов”. Надявам се да нямате нищо напротив да продължи да общува по този начин с всички вас.
Впрочем, поздравления за инициаторите на страницата! И специално на Славимир Генчев, който е съхранил толкова интересни събития. Позволих си и аз да се присъединя, за да споделя една идея. В памет на Г. Черняков ние, неговото семейство, имаме намерение да покажем на бял свят някои негови писания. Но тъй като той владееше преди всичко изкуството да събира хора, да открива и поощрява дарбите им, много бихме искали да допълните неговия портрет, като напишете вашите впечатления за духа и емоциите на онова време и онова пространство „ в Кабинета, под крилото на Черняка”. Предполагам, че все още са живи спомените за това време, за места като Копривщица, Равда, Силистра, Плиска, Шумен, Пловдив, Димитровград… Снимки и текстове можете да публикувате тук или да ги изпращате на имейл chernyakov@abv.bg. Добре дошли са и всякакви идеи относно печатница, финансиране, разпространение и т.н. на едно подобно издание…
Бъдете здрави!“

Цветана Янева-Чернякова

„Цая, радвам се, че отново установяваме контакт след толкова години. Добре е, че сте предприели тази инициатива. Все още следите са горещи и „устната история“ (в писмен вид) ще съхрани множество страници от тогавашното ни житие-битие. Лично аз ще се постарая да напиша още спомени, защото познавам Черняка – мир на душата му! – от 1973 г. Има и много неща за Христо Милево и за бригадата там да се припомнят – от всички: Соня, Румен, Живко, Тропа…“

Славимир Генчев
……………………..

„Нашият“ кабинет (1973-19…..)

Използвам този Фейсбук разговор с Цвета като отправна точка към моите кратки бележки за „нашето“ време, когато бяхме членове на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“, както и за времето след завършването ни, тъй като точно то илюстрира най-красноречиво ролята, която кабинетът изигра за по-нататъшното ни развитие като личности и творци.

Неслучайно Георги Черняков – създател и художествен ръководител на КМПС – бе уговорил удължаването на срока на членството на всекиго от нас в КМПС с още пет години след завършването на съответното висше учебно заведение – така всеки дипломиран вече бивш студент продължаваше да се чувства „законно“ като част от тази толкова нестандартна и неформална (освен привидно) форма на творческо и човешко общуване, каквото беше за нас членството в Кабинета.

Помня, че точно в този смисъл бяха и моите думи при поредното гостуване на членовете на Кабинета в Копривщица – вероятно през 1978 или 1979 г. Тогава вече бях уредник на музея на Димчо Дебелянов и организирах (естествено, заедно с помощта на директора Димитър Пиронков и на колегите от музеите) Националния общостудентски конкурс за стихотворение, посветено на Дебелянов, така че бях и нещо като домакин на приятелите си от Кабинета.

Тъй като групата винаги беше многобройна, настаняването й ставаше или в някоя от туристическите спални в Копривщица – „Буная“ и „Войводенец“, или в хотела с ресторант в местността „Барикадите“, на 16 км извън града. На вечерята тогава, когато се вдигаха тостове, Черняка ме помоли да кажа нещо повече за смисъла от съществуването на КМПС. Знайно беше, че той има неприятели (меко казано), а и самият Кабинет си имаше „душмани“, впрочем – като форма на организация на млади писатели, което сега няма да коментирам. (Дори срещу думата „кабинет“ съществуваха възражения: било много гръмко да се нарича така; но Черняка не искаше да приеме думата „клуб“ като по-невзрачна и неотговаряща на същинската дейност, която се осъществяваше в КМПС).

Почувствах, че точно тук и сега Черняка има нужда от мнение на човек, изминал немалък път заедно с него и с ръководената от него организация (Ще вметна, че КМПС се помещаваше в Централния студентски дом на културата, който от своя страна бе на подчинение, зорък комсомолски контрол и „отчет“ пред ЦК на ДКМС).
Не помня сега много от казаното от мен тогава, но основно съм акцентирал върху необходимостта, ролята и значението на Кабинета за младите начинаещи автори, с възможността за взаимно опознаване, за възникване на дълготрайни приятелски връзки между повечето от тях (нас), за творческо общуване, дружеска конкуренция и неизбежна благородна надпревара, за съвместни инициативи и прояви, дори за „вътрешнокабинетни“ женитби….

Да не говоря за седмичните сбирки всеки четвъртък, когато се обсъждаха творчески проблеми, представяха се един, двама или повече автори, обсъждаха се парливи актуални литературни въпроси.

……………………………………

Във фоайето пред залата на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата. Отляво надясно: Михаил Калдаръмов, Благой Ранов, Георги Димитров – актьор и поет от Кюстендил, моя скромност, Георги Славчев, Христо Георгиев, Максим Максимов.

————–—————–
Тези сбирки бяха от 19 часа, но редовно закъсняваха с половин-един час. Нерядко се появяха досадници, които разговаряха с Черняка във фоайето и бавеха „топката“. Сещам се за един буквално тежък, почти клиничен случай на тежко графоманство и маниащина от страна на някакъв самозван гений (няма да му споменавам името, макар че го помня), който идваше на тези сбирки с … майка си. Не беше приет още за член и може би дори не е желаел да се подлага на такава унизителна за гения му процедура, не знам и къде и какво следваше, но помня как Черняка се терзаеше от тази история и веднъж сподели, че „поетът“ често дори не разговарял с родителите си, а общувал с тях чрез… бележки, които им промушвал изпод вратата на стаята си! Приемането в КМПС си беше доста труден изпит. Всеки биваше оценяван по творбите си и приеман с гласовете на членовете на Кабинета. Не играеха тук Партия, Комсомол, ЦСДК или каквато и да е друга организация и институция.

…………..

Както и да е, случаи като този с „поета“ бяха изключения. Не помня, впрочем, броя на членовете на Кабинета; по „мое“ време той сигурно не е надхвърлял 40 души. Ще изброя по-късно, когато му дойде времето онези, които помня. Мнозина от тях днес са утвърдени (каквото и да значи това) автори.

Преди да започне дългоочакваната от нас редовна сбирка, Черняка сядаше пред ниската масичка на „водещия“, а ние – на дървените столове срещу него. Той си сваляше часовника от ръката и като засичаше времето, поставяше го бвано и внимателно на плота пред себе си.

Сетне поглеждаше съсредоточено към аудиторията и откриваше сбирката. Помня добре някои от привичните жестове, мимики и обичайни за него изрази, които използваше при общуване: наместването на очилата, на ръчния часовник или на папките и листовете, наредени пред него, честите погледи, които отправяше към аудиторията, умисленото поглаждане на брадата, крилатите фрази, за които винаги намираше място да вметне по време на разговорите, цитирането на безброй автори и творби…

Любимата му книга, която ценеше и като литература, а не само като лична биография и историография на епохата, бе „Житие и страдания грешного Софрония“, която той накратко наричаше „Софронието“. Никой друг преди и след него не я е назовавал така – това е негово лично и многозначително определение. (Впрочем, за „Софронието“ Черняка говореше, когато е ставало дума за цялостния български литературен процес, за развитието на жанровете в новата българска литература, за началото на началата…)

Често повтаряше и едно много забавно обръщение, с което и ние много бързо свикнахме и „вкарахме в употреба“, особено като наздравица: „О, вие мъже атиняни и жени от Сиракуза“!
Макар и ангажиран с творчеството на толкова много млади начинаещи автори, Черняка познаваше всеки от нас, четеше творбите му, правеше своите забележки относно художествеността им. На поетите даваше следния съвет: да си напишат отляво на широк лист стихотворението, а в дясната празна половина да отбелязват какво по собствена преценка „са искали да кажат“ и какво все още смятат, че е необходимо да редактират в него, за да го изчистят синтактично, лексикално, образно, за да намерят най-точните, най-правилните думи, с които да изразят мисълта и чувството си.

Това си бяха чиста проба важни практически уроци, за които само можехме да бъдем благодарни, тъй като по този начин Черняка насочваше вниманието ни към точната употреба на думата в същинското й значение – основното сечиво на писателя. За този негов индивидуален подход също говорих в тоста, за който споменах по-горе.

——
Както Цая правилно отбеляза, Черняка – той беше по призвание и нагласа литературен критик – имаше голямата дарба да събира хора. Вероятно някои от тях като са си изплетели платното, са ритвали кросното, и те са били сред неговите недоброжелатели впоследствие. Това обаче е друга тема.

Във връзка с дарбата на Черняка да събира и вдъхновява хора ще спомена само организирането на национални студентски литературни конференции, които се провеждаха в ЦСДК. В тях участваха поканени от него авторитетни литератори, които правеха преглед на студентското творчество. Един от тях бе цененият от всички литературен критик Венко Христов. После разглежданите творби, докладите и изказванията, направени по време на тези конференции, се отпечатваха в сборници и сега са безценен документ за времето. Поне един такъв сборник – неугледно на вид циклостилно издание – пазя и до днес.
Други форми на работа бяха… пътуванията. Какво му е коствало на Черняка, не знам, но успяваше да осигури автобус и всички (които искаха и можеха, разбира се) се отправяхме чак към другия край на България било на творческа екскурзия, било за участие в литературни празници, било по повод някакво честване. Помня пътуването до Чирпан за посещение в музея на Пейо Яворов. Така се запознахме с легендарния пръв уредник на музея поета Димитър Данаилов, който отначало предизвика у нас леки усмивки с прегърбената си фигура и сурово лице, но когато седна в залата зад масата със зелена покривка и заговори за Яворов и за поезията, ни спря дъха за цял час и повече… След това посещение и неговото продължение – отиването до Бургас и Поморие – аз написах стихотворението си „Слепота“, което по-късно бе удостоено с втора награда на Националния литературен конкурс „Яворов и ние“ в Поморие…

Слепота

На П. К. Яворов

Разбити бяха всички чети
на жаждата
за свобода.
Войводите измряха с клетви
по македонските бърда.

Затвори любовта безшумно
обречените си очи
и трябваха съдбовни думи,
с които
да я премълчи.

Кой знае, може би отдавна
при него бе дошла нощта:
от времето
на ярка слава
и ненаситна самота.

Да счупим траурната котва
на този кратък епизод
между куршума на живота
и края на един живот!

Поетът може да е сляп,
низвергнат,
неразбран,
невинен.
Но никога – дотолкоз слаб,
че да не може
да загине.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=318&WorkID=11596&Level=3

Импровизирано литературно четене в подножието на Яворовите скали в Поморие. Трябваше да се надвикваме с прибоя, за да бъдем чути дори от метър-два разстояние.

Или пътуването до Бургас, където в някаква голяма зала се състоя литературно четене по повод 1 октомври – Деня на поезията, когато за пръв път мнозина от нас видяха на живо култовия (както сега се изразяват някои) поет Христо Фотев. За него казваха, че не си падал много по такива участия, камо ли пък да рецитира пред публика, та може би затова той прочете едно кратко стихотворение от два-три куплета, което започваше така:

„Бюстовете стари,
бюстовете строги
били байрактари,
били воеводи…“

Ходили сме и в Шумен, и във Велико Търново, и в Копривщица (има си хас!), и в Пловдив, и в Кюстендил, и във Враца, и в Сливен, минавали сме през проходи като Гълъбец, Козница, Шипка….
Тези посещения, тези срещи, тези дълги пътувания с автобус бяха невероятни, наистина удивителни преживявания за впечатлителните ни души, защото преливаха от емоции, запознанства, откривателства, срещи, а и раздели, вдъхновяваха ни за нови творби, обогатяваха ни по несравним с нищо друго начин.

Срещите и взаимните гостувания с други литературни средища в университетски градове като Шумен и Пловдив ни дадоха пряка възможност да се запознаем с други млади писатели, които също бяха или станаха имена в литературата. В Пловдивския университет съществуваше литературен клуб на името на Гео Милев, в който членуваха поети като Тодор Чонов и Добромир Тонев, в Шумен се срещнахме с автор като Антонин Горчев, във Велико Търново – Офелия Кадийска… В Кюстендил се запознахме по някакъв литературен повод с Биньо Иванов и Екатерина Йосифова. В Сливен присъствахме на представяне на първата стихосбирка на поета Петър Борсуков (сега Лозанов), което беше новост за онези времена – премиера на книга. (Тогава от Кабинета участвахме в поетичните празници „Сливенски огньове“….). Сигурно има и други примери, но това си спомням сега на прима виста.

Днес в епохата на Интернет е съвсем различно: тогава само чрез вестниците и подобни „мероприятия“ авторите можеха да общуват помежду си и да се запознават с творчеството си. И ако не беше Кабинетът, много от нещата с нас може би нямаше да са такива, каквито са днес.

(Следва)