Славимир Генчев

Куросава е сред любимите ми режисьори. Най-много ценя „Седемте самураи“, „Вратата Рашомон“и „Дерсу Узала“ (особено него). От гений като Куросава човек може да „купи“ много. Но едни от най-ценните си уроци взех от автобиографичната му книга.
В началото на своя творчески път младият Куросава започва работа в киностудия, в която (главно поради модата в началото на 20. век) господстват т. нар. социалистически идеи, които по онова време са изглеждали за мнозина като хоризонт към по-добро социално-обществено развитие, и то не само на Япония.
Младият човек обаче твърде скоро бил отблъснат от „идеите“ на социализма. (Той бил бил достатъчно талантлив, за да остане верен на възгледи, от които и до ден днешен се възползват само посредствените хора и тарикатите).
Една от най-важните причини е налагането на груба тенденциозност във филмите, които се заснемали там. И най-вече налагането на внушението, че единствено и само капиталистическото общество е виновно за състоянието на човека и нещо повече: че то е виновно за възникването на престъпността. Акира Куросава пише: “В никакъв случай не можех да приема тази догма, защото в същото това общество живеят хора - и те са мнозинството, – които не стават престъпници…“.
И Куросава напуска студията с гръм и трясък.

Акира Куросава през 1937 г.

Този урок научих навреме. Той ми отвори очите за сложните взаимоотношения между човека и обществото. Защото и през социализма, и днес съвсем не всички хора се „развалят“.

По времето на соца самата система подтикваше хората към развала (членство в БКП заради евентуални изгоди, вербуване от ДС, долно оеснафяване, насаждане на мързел поради липса на същинска конкуренция и перспективи (тук списъкът може да продължи до безкрай, като дори само „крилатите“ фрази на Шопа стигат за илюстрация на човешката деградация). Но въпреки системата далеч не всички ставаха подлеци и доносници, лакеи и подмазвачи, слуги и подлоги, за да „просперират“ и да си „уредят положението“.

Днес е същото. И което е по-важно: корените на днешната престъпност лежат именно в годините на соца, защото не може цял народ и по-голяма или по-малка група от него да се „развали“ до такава степен за някакви си 20 години!
С просто око се вижда, че всеки, който е бил „кофти“ човек по времето на соца, днес е същият гадняр и подлец. Бившите (няма бивши, разбира се – това е само фигуративно казано) комунисти например защо са толкова алчни като „капиталисти“? Да не би да са влизали в БКП, защото са били „идеалисти“, както твърдят днес мнозина селски тарикати. Кой ли им вярва…
Бившите (и много настоящи) спортисти и спортни деятели защо са мафиоти? Защото винаги са се страхували от истинска работа.
Защо най-често момчетата от „народа“ стават мутри?
Защо доносниците заемат възлови места в медиите и икономически структури?
Но защо обаче има много хора, които се опитват да живеят нормално, каквото и да им коства това днес? Защото въпреки опитите на комунистите и хората от службите да превърнат думата демокрация в мръсна дума, номерът не мина, освен в очите на онези, които и сега въздишат по миналото, по безвремието на соца и безметежното живуркане.
Честни, почтени, свестни хора има достатъчно. И те ще възпитат и децата си в честност и почтеност. Рано или късно креатурите на комунизма и техните „производни“ ще слязат от сцената.
Разбира се, не храня никакви илюзии, че едва ли не ще настъпи изцяло “царството“ на правдата и справедливостта. Известно е определението на Чърчил за демокрацията, според което тя може да не е най-добрата обществено-политическа форма на управление, но и че по-добра не е създадена.
Във всички случаи и отделният човек, и обществото като цяло ще постигнат по-голяма хармония, при която няма да има оправдания за всяко отрицателно явление и вратички, през които да се промушват тарикатите на живота.