Снимка http://themusical-bg.com/?id=9&itemId=55

Или как съвременникът чете Евангелието

Мюзикълът на сценариста и режисьор Антон Радославов „Йоан – синът на гърма“, реализиран от Сдружение за християнско изкуство „Мюзикълът“, който все още се играе на сцената на Драчатичен театър „София“, завладява все повече и повече ценители и публика. Това не е случайно. Освободената от догми и предразсъдъци нагласа на съвременния човек позволява сакралното в Христовото житие и неговите последователи да бъде приземено и превърнато от вероучение в модерна приказка, която не губи нищо от своята Божественост, като същевременно превръща Христовите идеи в човешки ценности. Мюзикъл е, защото има и песни, и танци (много ефектни и отлично изпълнени, макар и от непрофесионални, но отдадени на играта и идеята актьори), но е и високохудожествена драматургия, изградена на Аристотеловия принцип за единство на време, място и действие. Въпреки немалкия брой персонажи и пребогатия сюжет, Антон Радославов е постигнал почти невъзможното: в рамките на два часа и десетина минути да (пре)разкаже житието-битието на апостол Йоан – най-младият и най-дълго живял Христов ученик и апостол) от младите му години до дълбока старост, черпейки с шепи от неговото евангелие, написано по време на заточението на Йоан на о-в Патмос.

Освен, разбира се, Йоан (като дете, младеж и старец – в ролите съответно: Крис Макаров и Александър Младенов),

в мюзикъла присъстват всички главни персонажи от онова време – Иисус (Свежен Младенов),

Пилат (Мирослав Михов),

Каяфа (Тодор Янкулов),

Мария Магдалена и Марта, Яков – брат на Йоан,

Заведей – баща на Йоан (Виктор Макаров)

и Саломе – майка на Йоан (Ивона Желева),

Петър и Андрей, Матей (митарят), Касий (началник на римската стража), законници

и др.

Голямо майсторство и въображение е необходимо, за да се проследи в хронологичен ред (и дори понякога само да се маркират отделни моменти) тази евангелска епопея, в която влизат, естествено, и появата на Месията, и съдът на Пилат и първосвещениците, и изпиването докрай на Горчивата чаша, и причастяването на учениците и последователите Христови, и кръстната смърт, която в мюзикъла преднамерено отсъства, заменена от силно отекващи единични пушечни изстрели….
И така, действието е пределно сбито, устремно, динамично, без да следва стриктно точните исторически и географски „параметри“ на Евангелието от Йоан; напротив, авторът (именно с оглед на Аристотеловия принцип и за да обедини в рамките на сценичното време и действие отделни моменти от живота на еврейския народ и на Иисус) свързва в обща фабула било персонажи, било събития, проявили се или случили се по различно време и на различни места.

Този чисто драматургичен похват е напълно обоснован и позволява да се покажат на сцената най-важните исторически личност и моменти от Иисусовия земен живот, като понякога те се разкриват „задочно“ – било чрез реплики, било с помощта на песните и танците. (Апропо, текстовете на песните не са самоцелни, а най-често са елемент от действието, което допълват или поясняват.)
Специално искам да изтъкна ролята на хумора и иронията, с които мюзикълът е щедро „посолен“. Те не само изпълняват драматургична функция, а сякаш играят една от най-важните роли в спектакъла, с чиято помощ и най-абстрактните евангелски истини придобиват абсолютно земен и човешки характер. Особено богат в това отношение е образът на Яков (Пламен Димитров);

истински антипод в началото на брат си Йоан, който задава до последно „детинските“ си въпроси за смисъла на живота, за реалния и въображаемия свят, за доброто и злото, за истината и лъжата, за рбоството и свободата и т.н., Яков постепено се превръща във верен и дори войнствен Иисусов ученик и последовател. От хумор и ирония не са лишени и останалите персонажи и става ясно, че това не е случайно, а цели не принизяване, а очовечаване на божественото и евангелското начало. Защото Бог дава, но в кошара не вкарва, освен когато – за да разкрие истинската си същност – му се налага да прибягва до чудеса, за да убеди невярващите в месианската си роля. Дори и тогава – когато се проявявт най-сериозните моменти от възникването на християнската вяра – Яков успява да приземи и „опитоми“ патоса. Ето, възторженият Йоан изрежда чудесата, извършени от Иисус – изцеряване на болни; Яков го прекъсва с чисто прагматична реплика: „Абе превръщането на водата във вино е най-голямото чудо!“ Впрочем, публиката много спонтанно и искрено аплодира всяка подобна реплика, възприемайки по този начин и най-сериозните послания, но изчистени от дидактика, морализаторство и приповдигнат тон. Забележително е и това, че и много от репликите на останалите герои – независимо от сериозността на ситуацията – представляват иронични и хумористични забележки.

Това се отнася и до „отрицателните“ герои като Пилат, Каяфа, законниците, Касий. Хуморът и иронията позволяват по-лесно да се възприемат и асимилират евангелските истини и трудни философски теми и въпроси на битието, които през цялото време сякаш се движат по острието на бръснача в зависимост от гледната точка и позициите на различните „лагери“: римляните, от една страна, и евреите, от друга, като втората група също е разделена на две – законниците и „обикновените“ хора, сред които  е и Иисус, мразен от фарисеите заради свободомислието и претенциите му, че е дошъл не да погази закона, а да го изпълни.
Взаимотношенията и конфликтите между отделните групи не са показани декларативно и назидателно-поучително, а са изведени съвсем драматургично и обосновано в чисто житейски ситуации. Още първите сцени показват как колаборационистката власт (представена от митаря Матей, който по-късно ще последва и Иисус, зарязвайки земните богатства и съблазни) предявява за пореден път „фискалните“ си искания пред рибаря Заведей, който едва свързва двата края. Той моли Матей да го изчака за данъка до края на месеца.
- Но сега е краят на месеца! – губи търпение Матей.
- Именно – края на другия месец! – пояснява Заведей.
Тогава на помощ на Матей пристига Касий с въоръжени като съвременна полиция или жандармерия римски войници.

Те са предизвикани от проявеното от Йоан непокорство и прибягват до насилие.

Заведей неохотно събира исканата сума и подава с акцентирано покорство торбичката с пари на Матей под пълните с презрение към римляни и продажни колаборационисти очи на останалите, присъстващи на сцената. След като всичко се е разминало мирно и тихо, без кръвопролитие, и римската стража се намества на бедняшката трапеза на Заведей, където вече са седнали и лакомо ядат и пият законниците; Матей дори презрително заплаща консумацията си с монета от платения от Заведей данък…
Ето така – стремително и динамично – започва действието. Нарочено след пристигането на Йоан за „екстремистко“ гнездо, стопанството и семейството на Заведей са следени зорко и изкъсо от властите и лично от Пилат; тук се появяват и законниците начело с Каяфа, за да вразумяват бунтаря Йоан с помощта на Закона, без който ще настъпи хаос; тук идват и Касий, за да въдворява ред (той се интересува от реда, а не от богословските спорове на евреите), и Пилат (той бди над интересите на Рим и на кесаря и заплашва, че в тяхно име ще се намесва и в еврейските дела, щом застрашават римската сигурност), и Иисус, който с прости и непредвзети слова и притчи оборва фарисейските постулати и спасява „грешницата“ Мария от „законно“ умъртвяване с камъни, предлагайки на присъстващите да хвърли първия камък оня измежду тях, който е безгрешен…

Всеки зрител би могъл – според собствените си знания и обща култура – да открива за самия себе си явните или скрити послания на мюзикъла. Прави впечатление, че някои от тях са изречени напълно буквално (нерядко дори иронизирани, както вече споменах), като същевремнно не се губят нито алегоричният им, нито символният им подтекст. Когато се издига в абсолют Жълтата линия (нейното прекрачване веднага бива санкционирано) и когато става ясно, че отвъд нея е Смъртта, непознаваемото, необясминото, т.е. мястото, откъдето може да се върне при хората само Иисус (или възкресеният от мъртвите Лазар), зрителят разбира, че тази линия рамкира и границите на позволеното, тя е ограничителна линия, защитена от закона и неговите охранители, а не е само линията между живота и смъртта.

Да, тези линии понякога са едни и същи – дръзналият да оспори закона бива наказван със смърт. Същевременно линията е и предизвикателство спрямо свободната човешка воля – тя може да бъде прекрачена, когато човек се вдигне на борба за свободата си. Затова и последователи на Иисус го призовават към открит бунт срещу властта на римляните, на което той отговаря, че много по-трудно е да простиш на врага си. Това отново предизвиква Яков, който след няколко подобни реплики на Иисус повтаря към публиката:
- Е не мога да го разбера тоя човек!
По подобен начин Яков реагира, когато за пръв път чува словата на Иисус, в които той открива бунтарство, сродно с това на Йоан, и заявява радостно на брат си:
- Това е нашият човек!
Не бива да пропусна, че алюзиите с нашата съвременност (и не само българска) изобилстват. Мултимедията, показваща този свят като гара с бързо преминаващи влакове и две срещуположни врати за пристигащи и  заминаващи пътници, е достатъчно показателна в това отношение. Внушението, че разказаното в мюзикъла има пряка връзка с днешната реалност, е подсилено и от сценичния език на героите (когато е необходимо, той е чисто и просто разговорния ни език тук и сега), и от униформите на пазителите на реда, и от дрехата на Пилат, увенчана с червени пагони, и от напълно директни реплики като: „Значи ти искаш да свалиш правителството?“.

Мимоходом споменах, но отново ще припомня ролята и значението на танците (хореография Димитър Желев) и на песните (свири се и се пее на живо),

които са оригинални (истински възторг предвизвикват танцът с метлите на Яков и Йоан или със щитовете и палките на римските войници) и са вплетени в драматургията като част от действието, а не са самоцел.

Финалът на мюзикъла е изненадващ по няколко причини: няма го Иуда с неговата предателска целувка в Гетсиманската градина; второ, няма разпъване на кръст, а разстрел, ако се съди по отекващите пушечни изстрели; трето, няма възкресение, което да докаже истинността на думите на Иисус, че е Месията и свидтелствата на апостолите и последователите му. Финалът е отворен за всеки зрител, който по подразбиране знае какъв е контекстът на евангалската история. Така, както започва действието – със заточения на о-в Патмос престарял апостол Йоан, така и завършва. Святкащата с опасен предупредителен интервал Жълта линия е угаснала, човек може да я прекрачва свободно по своя воля, а и смъртта вече не е проблем, защото „който умре в Господа, той ще живее вечно“, светлината е надвила мрака, човеците са прогледнали. Алюзиите за днешния ден и за днешния човек са толкова директни, че не поставят под съмнение основното послание на мюзикъла: Бог съществува, но и човекът съществува, притежава свободна воля и може да избира своя път.

И никога да не губи вяра.

Снимки: Влади Балевски, Иво Орешков