Славимир Генчев

Данаил Крапчев е роден е в Прилеп на 15 декември 1880 година. През 1898 година завършваСолунската българска мъжка гимназия, а през 1906 година история в Софийския университет. През същата година започва журналистическата си дейност в седмичното списание „Македоно-одрински преглед“, след което става нелегален четник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През 1907 година заедно с Пейо Яворов и Васил Пасков редактират вестник „Илинден“ в София. През следващата 1908 година редактира последователно вестник „Отечество“ и вестник „Родина“ в Солун. В периода 1909-1912 издава вестник „Вардар“ в София и последователно го преименува на други наши реки „Места“, „Струма“, „Марица“, „Брегалница“, за да преодолее забраната му в Турция. През 1912 година Данаил Крапчев е отново четник заедно с Яворов, като преминава в Солун. През същата година редактира вестник „Българин“ в Солун. След Междусъюзническата война е редактор е на вестник „Пряпорец“, издаван в София. В периода 1915-1918 Данаил Крапчев е военен дописник на вестниците „Военни известия“, „Добруджа“ и „Пряпорец“. През 1919 година създава независимия информационен всекидневник „Зора“, на който е директор до края на живота си. По същото време е директор-собственик на акционерните дружества „Български печат“ и „Преса“. Член е наМакедонския научен институт.
След преврата от 19 май 1934 година заради демократичните си позиции е въдворен вКарлово. На 9 септември 1944 година е арестуван по политически причини. Умира при неизяснени обстоятелства 10 септември 1944 година в полицейското управление наГорна Джумая. Посмъртно е осъден от Народния съд. През февруари 1994 годинаВърховният съд на Република България отменя присъдата.
(Биографичната справка е от Уикипедия)
Ето някои от прозренията на големия журналист и интелектуалец, поместени в сайта „Де зората” .
http://de-zorata.de/new_forum/index.php/topic,240.msg2560.html#msg2560
КНИЖОВНИЯТ ЕЗИК
Данаил Крапчев
Новото поколение – това поне, което не се е занимавало с историята на българския език – смята, че нашият сегашен литературен език, такъв какъвто се говори днес, е бил и пребил. Това не е вярно. Българският литературен език се движи и развива пред наши очи, без да го забележим, както и не забелязваме ежедневния растеж на децата. Че книжовният български език не е същия, който се е говорил преди Освобождението и след Освобождението, лесно е да се убедим, ако се прочете който и да е автор от онова време. Ако вземем, напр., Българската конституция, която е колективен труд ще видим, че е писана на един старинен език, какъвто малко се говори днес, макар че тя е писана само преди шестдесет години. Сега сме се отклонили от говоримия неотдавна език, дори от езика на патриарха на българската литература Иван Вазов.
Българският книжовен език претърпя най-напред едно руско влияние. То дойде чрез руската литература, така много четена след освобождението, и главно се донесе от българите, които дойдоха в свободното отечество от Бесарабия. Разбира се, всичко това беше едно обогатяване на българския литературен език, но факт е, че това оплодотворяване отдалечи българския книжовен език от доста местни наречия, които останаха вън от въздействието на руската литература.
Особени промени настъпиха, в българския литературен език след войните, главно подир Световната война. Съревнованието между източните говори на българското отечество и западните, което продължи десетки години, се разреши в полза на източните. След като Македония и Западните покрайнини попаднаха под чуждо владичество, равновесието между двата говора на двете езикови области се наруши и източното наречие се наложи като господствуващо.
Българският книжовен език, който преди сто години, макар и повърхностно да беше разпространен, бе единен от Дунава до Охрид. Той с течение на времето се видоизмени в границите на свободна България. Поробените части от българското отечество останаха да живеят със своите местни говори, с диалектите, които малко се менят, когато книжовният език вече се поотдалечи от по-стария, който беше по-общ.
Ето защо не може някои наречия, като македонските, които се разклоняват доста, или като трънското, или пък като ахчелебийското, да се смятат по-малко български от нашия книжовен език, който бързо се развива и мени. Софийският говор, напр. беше до преди тридесет години много по-близо до македонските говори, отколкото днес. Чрез училището, театъра и други културни институти се налага и в София, както по цяла България, източното наречие, с което малко си служеше дори Пейо Яворов. Пенчо Славейков вмъкна в литературния език повече източното наречие.
Затова няма какво да се смущават някои от западните говори. Особено учителите, които преподават в училищата на новоосвободена Македония и в Западните покрайнини, няма защо да смятат, че тия говори са по-малко български от другите.
(в. „Зора“ – София, 19 юни 1941 г
НОСНИТЕ КЪРПИЧКИ
Данаил Крапчев
Един представител в Хага на някоя от нашите съседки, Румъния или Гърция, е казал, че не можел да изслуша до край речите на българските делегати, понеже нямал достатъчен запас носни кърпички. Това съобщава английският „Таймс“.
Надменните думи на гърка или румънеца значат, че българските делегати в Хага са описали плачевното стопанско и финансово положение на страната ни, както личи и от дописката на „Дейли Нюс“, която читателите ще намерят другаде в днешния брой на „Зора“.
Че на преситените с чужди земи и богатства не само не им се плаче, това ни е известно. Знаем дори, че те и злорадствуват. Обаче, историята е колело, което не е спряло да се върти. И за надменния румънец, напр., ще дойде ден, когато ще му се приплаче. И, може би, това време няма да е толкова далече, колкото мисли, напр., г.Титулеску. Русия не е умряла, тя е само парализирана.
Що се отнася до Гърция, която се издържа главно със заеми и дарения, и за нея ще дойде време, когато и нейните граждани ще проплачат. Така беше в миналото, когато финансите й бяха под европейски контрол, какъвто тя иска днес за България, таке ще е и за в бъдеще. Гърците може да са добри търговци, но са най-лошите производители. А с търговия назаднала страна като Гърция няма да отиде далече. (курсив наш, Де зората)
(в. „Зора“ – София, 13 януари 1930 г.)
ПЕЙО ЯВОРОВ ПРЕДЧУВСТВУВА КАТАСТРОФАТА ПРЕЗ 1913 ГОДИНА
ЕДНО ИСТОРИЧЕСКО ПИСМО НА ПОЕТА
Данаил Крапчев
Сега, когато се обнародваха няколко книги по нашите погроми, не е безинтересно да дадем едно писмо на покойния Пейо Яворов, писано непосредствено след големите победи на българската войска по тракийските полета. Писмото е отправено до мен и писано близо 6 месеца преди погрома след 16 юни. Пейо Яворов предчувствува страшната катастрофа. Той я предрича.
Трябва да кажа, че близо един месец преди обявяването на балканската война Пейо Яворов и аз се присъединихме в Юндола към разложките чети. След една буйна реч, Яворов мина с разложките чети към Якоруда, а мене прати с неврокопските чети. След ожесточено сражение над Неврокоп, при с.Гърмен ние влязохме в града една седмица преди нашите войски. Пейо Яворов начело на разложките чети, които имаха сражение към Якоруда, след известно време също стигна в Неврокоп. Оттам потеглихме за Серес. Над Серес открихме костите на Гоце Делчев, скътани от една жена и се отслужи панихида. В Серес се разделихме с Яворов: той замина за Кавала и оттам за София, а аз за Солун, дето скоро започнахме в. „Българин“. Именно по това време получих и долното писмо на Яворов по българската поща в Солун, както се вижда от клеймото.
Ето писмото, което клиширам, за да не се изгуби. То е затворена картичка и е с пророческо съдържание:
7 януарий 1913 г. София.
Драги Данаиле,
Спотаил си се и нищо не се чуе нито от тебе, нито за тебе.
За Бога, обади се.
Какво правите там? Кои от приятелите и другарите са в Солун? Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете и. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам.
Пейо“.
Към края на погрома с Яворова се срещнахме на Черната скала. Той беше по-черен от нея.
(в. „Зора“ – София, 8 декември 1931 г.)