В памет на Николай Бонев
Когато прочетох за пръв път „Вуцидей“ на Асен Христофоров, когото знаех като преводач на „Трима души в една лодка“ от Джером К. Джером и „Дъблинчани“ от Джеймс Джойс (достатъчно трудни, впрочем, като стил и език автори според мнозина специалисти), освен удоволствието от четенето и гузното неудобство за лично, но толкова закъсняло откритие на великолепен белетрист, изпитах и чувство на недоумение: как е било възможно изобщо да излезе през ситото на тоталитарната цензура книга, в която неприкрито се осмиват както процесът на създаване на ТКЗС, така и очевидният му провал още през първите години на насилственото коопериране?
Още повече след като всички са били наясно, че авторът е уволнен от Софийския университет, защото е бил критично настроен към новата власт и към лансираната държавна планова икономика, която един истински икономист, завършил в Англия, не би могъл да приеме нито на теория, нито на практика.
Всъщност всички книги на Христофоров са били издавани – и преводните, и неговите собствени. Това говори красноречиво за лицемерната и привидна „доброта“, за перфидността на комунистическия режим: неудобният от партийна и политическа гледна точка икономист и критик е уволнен, отнето му е софийското жителство и му е забранено да живее в родния Пловдив, а същевременно щедро и великодушно е оставен да преживява „на воля“ в дълбоката селска действителност, едва свързвайки двата края с писателски и преводачески труд, като дори критичните му текстове са били оставяни да видят бял свят. Има и друго обяснение: властта е била дотолкова сигурна в „окончателната победа на социализЪма“, че не би имала нищо против някоя и друга заядлива забележка от страна на очевидно обезсиления класов и партиен враг, колкото да изпусне малко пара. Или обяснението е в обстоятелството, че книгата е издадена в издателство „Български писател“, като неин редактор е бил не кой да е, а Ивайло Петров, комуто темата за насилственото коопериране е особено близка и който може би още по онова време (1958- 1962 г.) вече е бил набелязал основните моменти от своята творба „Хайка за вълци“.
Не това обаче е целта на моето по- скоро публицистично, отколкото литературоведско изложение, както не е и да правя литературен анализ на творбата, която авторът е определил като повест. Смятам „Вуцидей“ за `художествен роман от висока класа, въпреки че, от една страна, книгата е чисто автобиографична, а, от друга, след всеки прочит не ме напуска впечатлението, че героите и техните съдби са художествено истински, но по такъв начин, както са живи и истински само създадените от въображението на голям художник персонажи. Това не е странно, след като е добре известно, че онова, което се случва в живота, не винаги е толкова правдоподобно, колкото онова, което се описва в художествена творба.
Прави впечатление, че Асен Христофоров – внук на мирови съдия и син на адвокат, сам завършил икономика – проявява блестящи езикови познания: и по отношение на английския език, и по отношение на родния български. Дали би продължил така усърдно да се занимава с писателска и преводаческа дейност, ако комунистите не бяха го изгонили от университета? Не ми се иска да гадая, защото знам, че, първо, шило в торба не стои, и, второ, човек може да изпадне в състоянието на краен цинизъм, какъвто демонстрира мой познат, казвайки по повод „случая Асен Христофоров“:че „то всяко зло за добро – изселили го, но пък за сметка на това той написал такива чудесни книги!Иначе нямаше да ги напише!“
По този повод само мимоходом ще спомена: този т. нар. случай (който обаче не е единичен, както е добре известно) показва за сетен път колко по- висш е духът пред грубата сила на работническо- селската власт, която въртя безнаказано сърп и чук в България цели 45 години! Оставен на произвола на съдбата и почти без препитание, този истински български интелигент, интелектуалец и мислител показва на „победилия“ овластен градски и селски лумпениат своето превъзходство по неподражаем и непредсказуем начин – чрез явния или прикрития си талант на човек, хуманист, писател, преводач. Асен Христофоров сам побеждава и системата (става, например, по собствените му думи от „професор по икономика професор по гъбите“, защото интелигентният човек знае и две, и двеста), и средата, и природата, за да утвърди непреходните ценности на естествените човешки права и свободи, които бяха потъпквани насилствено у нас от комунистическите лакеи на Москва по време на републиката на работниците и селяните, от чието име управляваха комунистите.
Естествено, отчитам факта, че две години преди излизането на „Мацакурци“ се е състоял прословутият „априлски“ пленум на ЦК на БКП, който развенчава култа към личността и прокламира връщането на лениновите норми на партиен и държавен живот.
Що се отнася до изкуството, смекчават се донякъде класово-партийните изисквания, според които „поетът първо е гражданин, а после – творец“, припомня се марксовото изискване за повече художественост и по- малко тенденциозност в изкуството; изобщо отпуска се донякъде идеологическата хватка, но много скоро априлските „екстри“ ще бъдат отново замразени във фризера на догматизма.
Тъй или инак, социалистическият реализъм остава единственият меродавен „художествен“ метод, комунистът е положителният герой на епохата, а гръбнакът на българската литература – политически. Естествено, Асен Христофоров със своя „лошокласов“ произход и английско образование не може да се радва на доброто отношение, каквото партията- кърмилница има към казионните певци на социалистическото строителство. Освен това вече е лежал без присъда и две години в Белене (1951- 1953 г.) и трябва повторно да се върне в Говедарци, за да заживее сред познатите си вече герои.
Понеже по- горе засегнах бегло въпроса за жанровото определение на „Вуцидей“, тук бих добавил, че романът е и едно от първите произведения у нас, които бихме могли да причислим към нашумелия в началото на 70- те години на миналия век (ако не бъркам) „факшън“ – тази модерна за времето си смес от факт и фикция, произвеждаща вълнуваща художествена проза върху основата на действителни събития, истории, случки, хора, места. С хвалебствени отзиви по онова време се появи у нас романът „Хладнокръвно“ от Труман Капуоти. Разбира се, уточняваше се, че на основата на чисто фактологичното авторът би могъл да прояви (и обикновено го прави) и своето художническо въображение, т.е. да доизмисли тук или там по някой правдоподобен детайл или елемент, за да постигне по- въздействащо обобщение.
„Вуцидей“ като факшън
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=318&WorkID=16917&Level=1
