Славимир Генчев

Стефан Стамболов (роден на 31 януари 1854 г.) е роден  един от най-големите и влиятелни български политици и държавници за всички времена, възвеличаван и отричан, хвален и обругаван, обичан и мразен. За него е изписано и изговорено толкова много, а въпреки това и до днес се спори за мястото, значението и ролята му сред първостроителите на новата българска държава.
Това не е случайно: Стамболов е първият български държавник и политик, който, както пише един британски историк, е „гений, разбрал значението на позицията на България„.
Свикнали сме да казваме и чуваме (и то не от вчера!), че сме малка страна, от която нищо не зависи и която винаги ще бъде играчка в ръцете на Великите сили и големите държави.
Стамболов обаче съумява, ходейки по острието на бръснача (в крайна сметка той му преряза гърлото), да доведе до пълен крах империалистическите попълзновения на Русия спрямо България (американският историк Джордж Кенан нарича краха на зловещата мисия на ген. Каулбарс „най-зрелищния  провал на руската дипломация през целия 19. век“), като същевременно не допуска нейното място да бъде заето от друга европейска сила, отстоявайки позицията си, че българските политически и икономически решения трябва да се вземат в София, а не в Петербург, Цариград, Виена, Берлин, Париж или Лондон.
Позиция, която той отстоява до края на живота си, въпреки че му създава многобройни врагове вътре и вън от страната (които му и вземат главата).
„Има Стамболов – има проблем, няма Стамболов – няма проблем“, нали?

Най-добре ми се изясни личността на Стамболов от двутомната биография „Стефан Стамболов и ноевйшата ни история“ от Димитър Маринов - позабравен днес български национареволюционер, изминал пътя от политически деец и научен работник до духовник, преживял почти цял век (1846-1940).

Стамболов е политическият кумир и идеал на Д. Маринов и на места в биографията му това оказва влияние върху изводите и характеристиките, които той прави на личностите и събитията. Но основното в неговия труд е подчертаването на голямата роля на Стамболов и неговите сподвижници в спасяването на България от „едно ново политическо робство„. Известно е какво щеше да бъде то.
Актуалният въпрос днес е: защо въпреки всичко това нашата зависимост от същата тази империалистическа сила, която „се е променила, но е пак в тия“, продължава?
Този процес се развива и днес пред очите ни. Цялата мощ на КГБ и нейните структури у нас са мобилизирани с една единствена цел: България да остане в сферата на влияние на руската панславянска и православна доктрина.
Докога??????
Дължим този отговор на единствения си политически гений в следосвобожденска България.