Славимир Генчев

В Института за чуждестранни студенти – София, при преподаването на български език се избягваше използването на граматически категории, което не винаги бе възможно. Вместо да се обяснява на чужденците, че в български език глаголите са от свършен и несвършен вид, им се казваше, че те са от първа и от втора форма.
Понеже редовно правеха грешки, когато ги изпитвах или разговаряхаме на свободна теми, вечно ги поправях: „Тук трябва глагол от втора форма!“ или „Тук е нужен глагол от първа форма!“, или накратко: първа форма, втора форма…
Това направо ги беше побъркало. И с основание – не е лесно…
Веднъж им преподавах урока за Яна и Крум, които се влюбили от пръв поглед. (Яна и Крум бяха персонажи от учебника по български език; студенти са в първи курс и уроците „следваха“ тяхното ежедневие и ежедневието на колегите им – в общежитието, в магазина, на кино, на зъболекар, в автобуса и т.н.
След урока започнахме разговор на свободна тема. Трябваше да отговорят на въпроса: „Вярвате ли в любовта от пръв поглед?“, като се „разиграва“ цялата парадигма на глагола.
-Вярвате ли в любовта от пръв поглед?
-Да, вярваме в любовта от пръв поглед.
-Не, не вярваме в любовта от пръв поглед.
-А те вярват ли….?
-Да, те вярват….
-Не, те не вярват….
И така нататък – с участието на всички студенти от групата – поотделно, на групи, по двама, по трима и прочие.
Стигам по едно време до Хазим от Сирия и го питам.
-Хазим, ти вярваш ли в любовта от пръв поглед?
А той, без изобщо да се замисля, най-спокойно ми отвръща:
-Не, аз не вярва в любов от първа форма!
Цялата група избухна в смях. Аз горе-долу се сдържах, за да не се засегне Хазим, но той също доста се посмя.
Случката показваше и друго: когато чужденци започнат да разбират кое и защо е смешно в чуждия език (или в съответната ситуация), значи може да се каже, че го разбират по-добре.