*Кръстьо Кръстев
За романа на Красимира Славова „Строители на развалини”
Реч е за неограничен, без рамка във времето труд, регулиран от личния естетически вкус на поетесата-романистка. Тъдява някъде фрапира усета й за намиране на заглавие, в което се пресичат парадоксът и истината, впечатлителността и финеса, първичната и артистична небрежност. Отбелязвам надслова не защото „гоня” фразеологичното жонгльорство в писателския маниер на Красимира Славова, а защото белетристката маркира изискването за формата и съдържанието си до степен да бъде образец за тружениците на перото, на колегите. Ето къде е ключът към оригиналното изложение. Което не е изключение, а присъщо за белетрист и поет от ранга на г-жа Славова. Защото същият белег: единство на форма и съдържание откривам в нейната поезия, в книгите й за деца, в стихотворението в проза, с което сполучливо възпя сегашния кв.Дебър на Първомай; намираме го в разказите, коментарите, есетата. Позволявам си да я посъветвам да продължава, за да възобнови жанра в неговата прелест. Ала болно е да се „срещаш” с небрежно изоставени, напъдени от литературния мир жанрове с абсурдни „аргументи”. А говорим за взаимовръзка, взаимообусловеност между формата и съдържанието на литературното писание; за повече негласни ангажименти водещи емоциите, идеите, мислите, логиката, всичко, което оформя философията, концепцията, позицията, отношението на автора към автентичните събития от действителността, което се трансформира в художествен образ. Славова не създава някакъв измислен, илюзорен, нов свят. Не ще е пресилено, ако кажем и приемем „Строители на развалини” като художествена снимка на днешния ден. Оттук впечатлението за откъслечност, самостойност на епизодите и образите, дори на ония „независими” парчета, етюди, ако употребим театралното понятие, излъчващи хладина… Белетристката прилага подвеждащо, съзнателно търсено въздействие и го постига. Обрисува „силни”, запомнящи се, а и знайни случки и събития. Не сами за себе си, самоцелно. Оценявайки емоционалната, художествената и обществена значимост, Славова избира рядко приложимия, необратим начин на изложение. Думата е за неин стил, неразпространен, ала знаен от българските писатели, очевидно чужд на съзидателския им натюрел. А събитийният реквизит е удобен за словесно шлифоване. Вкупом случаите представляват пресечен профил на нашето ежедневие: ведно добро и лошо. Предимство е, че активите и пасивите излизат на светло – „букет”, според стих на авторката, от нечистоплътно бельо в нашия слънчев и мрачен, напрегнат и хлапашки весел, тъжен и скъпернически усмихнат ден. Не тук е мястото да търсим корените на въпросните обществени сблъсъци с необратимо отражение. Ключът е именно в обществото. Красимира Славова ги описва и елегантно анализира. Виктор – герой в романа, чудом се чуди на събитията, които протичат около него и в които по някакъв начин е главен участник:
„Този отсреща не беше никак глупав, продаваше скъпо това, което правеше. Навсякъде си има продажници. Времето ли бе такова или във всички времена си е било така, кой знае – мислено се питаше Виктор. Онзи извади малко бяло листче и изписа само една въпросителна. Виктор написа шестцифрено число на друго малко листче, след което и двамата кимнаха в знак на потвърждение и продължиха да си говорят съвсем непринудено.”
Ще рече: „Що ще във врящия котел?”.
Героите на Красимира Славова от „Строители на развалини”, поне някои от тях, имат прототипи в Първомай и Първомайско. Сигурно ще ги познаете по известни белези. Което е добре. Излишно е напомнянето, че думата е за архитип, откъдето създателят тръгва, за да развие идеята, концепцията и извлече заключението, ала не е зографисан портрет или фотокопие. Сиреч – опорни точки на автора са особеностите на първообраза, от които изтегля правдоподобни изводи. А типичното бъка във времето на реформите. Събитията, в които са закодирани характерните черти на промените, не можеха да се прогнозират, нито да се тушират, нито да се преодолеят. Което доведе до граждански каламбури и непоправими последици: смърт, продадена съвест, затрит житейски път, прескоци от и към двете страни на бариерата. Общото между прототипите и литературните образи е, че са преки участници в депресията, автори на събитията, изграждащи тъканта на романа: д-р Пламен Кехайов и Боряна, Виктор и Мацинка, Бочката, Георги Георгиев, Ивана, кметът Филип, Елена и още… И ако в животоописанието на героя има, а има, фина авторска намеса, сиреч – художествена измислица, то случката, събитието е, кажи-речи документално. Картината е колкото свежа, толкова тревожна например отвличането на Пламен и радостта на Боряна от съобщението за бременност. Действието става по-динамично, поема друга посока, без да губи, напротив – обогатява, колоритността чрез, къде – пряко, къде – задкулисно участие на генерал Михаил Арнаудов, при не толкова тъжни обстоятелства. Генералът е симпатичен старик. Казвам го с цялото си уважение и целия положителен заряд в съдържанието на понятието. Той е от ония служители на Държавна сигурност, за които понятието „ченге” не върви. Тих, скромен, предан на работата си, наистина служи на род и родина, изтънко владее занаята. Първо мисли, после говори. Психолог. За него не представлява трудност да надникне в душата и мислите на човека. Поддържа широки връзки. Широки познанства. Притежава добродетели, облекчаващи дейността му. Виждаме го в различни обстоятелства, дори е пострадавш. Никога не губи самообладание, което не поражда провали.
Все таки, в романа на Красимира Славова мрачината и светлината вървят ръка за ръка. Като ези-то и тура-та на монетата. Д-р Кехайов губи Боряна, ала намира щастие с Франческа. Боряна, от своя страна, намира новата си половинка. Отношенията между двете двойки се развиват по съвсем цивилизован начин. Не мога да не подчертая, че лекарят Пламен Кехайов е двигателят на действията в романа, ако и да остава леко в сянка. Между другите образи стои като бледа нишка, която обхожда целия персонаж, обхваща го и въвежда в действието. Сякаш им пише болнични листове и ги „пуска” по веригата. Не само добрите, а и лошите. Тъкмо чрез него влизат в обръщение и попадат в „капана”. Още с шестата фраза г-жа Славова успява да съчетае единството между време, място и действие в образа на д-р Кехайов:
„Звездите избледняваха. От изток огнено оранжевото започна да гони тъмната боя от хоризонта”.
Ето как изключително пестеливо е пресъздадено по художествен начин душевното състояние на героя, което в общи линии той запазва.
Елена – археоложката, ръководителката на експедицията на Драгойна и Виктор – новобогаташ с неясно минало и още по-неясно бъдеще, са другата случайно срещнала се двой и поела алеята на щастието. Виктор не си спестява житейските криволици, гази в нравствената кал. Елена несъмнено знае какво иска и дири. Младата д9ама е всеотдайна на професията и й дава преднина пред човека, предизвикал любовните удари на сърцето. При случаен разговор с прототипа, археоложката сподели, че домът й е бъкан с кашони с археологически находки. Тя постоянно мие откритията на мивката, нарежда ги да съхнат и пречи на майка си в домакинството. Археологията е нейният живот. Копае не само на Драгойна, а и в Пловдив, та и в чужбина. Тайните на земните недра! – ето смисъла на живота й. Разказвам непринудено споделеното не, за да внеса нещо необичайно в изложението, а за да подкрепя пестеливо, същевременно сполучливо поднесения на читателя художествен образ.
Срещата на Елена с Виктор става на друм, идващ отнякъде и отиващ някъде. Качва се не в такси, което чака, а в главозамайващ джип на новобогаташ с нелицеприятни спрямо нея помисли. И преобръща съзнанието му. С откритостта си. С непосредствеността си. С вниманието си. Ето как, чрез принципа за единството на време, място и действие, Славова успява да трансформира действителността около археоложката в художествен похват. „Х”-овете около професията на изследователката, знайните и незнайни находки, очакванията, изненадите събуждат неповторими трепети като незнайния друм, пресъздадени умело в романа. Ако не се заблуждавам, Елена е единственият безукорно завършен положителен образ в романа. Без да отричам или подценявам кмета Филип, тютюнопроизводителите Ахмед и Сезар, фермерите Ани и Ник. Към поредицата не може да не добавим Ивана. Позитивната прослойка на съвременното общество се закръгля.
Ивана е дама с изключително бурен, протичащ в задъхан темпоритъм живот. Възпитаничка на службите, дългът е препраща по вси посоки на универса. Депресията я хвърля – по принуда, както и други от бранша – в прегръдките на мафията. Ала Ивана съхранява идеите и житейските си принципи. Авторката подсказва състоянието още в началото при първата среща с трафикантите, чрез ловко изписаната картина на водоскока и пръските чиста вода върху лицето на Ивана. Чиста вода върху лицето на дама, която поема по кален коловоз. Моментът тоже е част от принципа на единност. Друга картина, кореспондираща с твърдението, е престрелката на кораба. Спомнете си описанието, вътрешното напрежение във фразата и пейзажът, на чийто фон се развива действието, сиреч – престрелката и масовото убийство.
На лошите няма да се спирам. Като естетически пълнеж заслужават не по-малко внимание, напротив образите са наситени с действие, индивидуализирани са, типизирани са, носят психологически заряд. Медиите достатъчно ни наливат главите още щом отворим очи, дори преди да си пием кафето, та колкото е горчиво, още по-горчиво става. Виждам обаче прототипите на негативните герои от романа – мафиотските банди от типа „Наглите”, „Недосегаемите” и т под., успели – като октоподи – да пуснат пипала дори в полицията. В работата си са професионалисти; някои са чеда на службите. Нормално въображение трудно би могло да скалъпи подобно поведение. Кораб, който неуправляемо се люшка наляво и надясно по бурните вълни, не оцелява. Моята мисъл визира преди всичко нравствената стойност на деянията на витязите-родолюбци и духовната нищета на считащите себе си недосегаеми. Двете страни в единство обясняват разрухата. Депресията. Реставрацията. Ето къде стои въпросът за смисъла и съдържанието на понятието „промяна”.
Промяна? – Да! Ала каква? В каква посока? Ето оценката на витязите:
„Господи! Това държава ли е? Да не можеш едно парче хляб да изкараш? Да те карат да плащаш сметки, които в пъти надминават приходите ти? А ако има болен в семейството – всичко си плащаш. Е, държавата официално ти казва да мреш! А кой е държавата? Откъде се навъдиха тези лешояди?”
А Севда мислено възкликва: „Боже, каква държава е тази нашата. Направиха ни на просяци – държава от просяци. Шепа охранени, които се накрадоха и народът, който мизерства и е оставен на закона на джунглата – който оцелее. И всичко това в ХХІ век”.
На друга страница:
„Тези хора (тютюноберачките) не разбираха защо някакъв Европейски съюз им взема хляба, а им предлага да се занимават с невъзможни неща, от които е много трудно да се изкара и лев…”
А малко по-надолу:
„Убийствен труд и накрая други разиграваха огромни пари, а хората от нивата пишеха нови страници в тетрадките с вересиите”.
*Авторът е председател на Дружеството на писателите в Първомай. Словото е произнесено при представянето на романа в Първомай на 30 май 2013 г.
